Да заключиш ужаса на войната в обектива е тежката задача на Сергей Пономарев, военен фотограф и кореспондент в New York Times, който миналата година стана носител на престижния „Пулицър“ за фотография. Пономарев е парадокс – руснак, който работи за една от най-големите демократични американски медии и е посветен в методите на руската пропаганда – задължителен елемент от обучението по журналистика в Московския университет.
“Не мога повече да работя в руски медии, както преди години. Знам, че в един или друг момент информацията ще бъде изкривена”, казва Пономарев в интервю за френския Le Monde през 2015 г. По свои думи никога не е отказвал да снима във военни зони, въпреки че снима и други значими теми. Опитва се да бъде невидим, когато работи, и никога не моли обектите да позират – за него уязвимостта и естественото поведение изчезват, щом хората осъзнаят присъствието на камерата.
За Пономарев във фотографията трябва да има смисъл, тя е начин да говори на света за това, което в действителност има значение. На въпросите как издържа след среща с толкова човешка болка и разрушение той отговаря, че се опитва да пази дистанция емоционално. Посещава психолог, а в интервю за Vice казва, че не говори с приятели и близки за войната: “На приятелите ми им е интересно за ден-два, но ако говоря за Газа няколко месеца, те вече не искат да ме виждат – аз съм онзи, който отново говори за война”.
За пропагандата казва, че е навсякъде. За да достигне до истината, по свои думи Пономарев деконструира привидното, това, което се показва от властта – от Майдана (проевропейските протести в Украйна от 2014 г.), през лагерите на бунтовниците и руските войски в Донбас, чак до Сирия.
През 2015 г. The New York Times изпраща Пономарев в Гърция, вход за бежанците и място, което загатва за мащабите и хуманитарната цена на бежанската криза. Той започва да се движи с бежанците, проследявайки пътя им през Европа. Пономарев вижда от първа ръка ужаса на мигрантите, който провокира критиката му към новинарските емисии и активистите:
“Веднъж присъствах на конференция, свързана с мигрантите. Говорещите бяха обсебени от числа и можех да кажа, че никой от тях не бе видял дори веднъж бежанците.” Пономарев си поставя за цел да разбие стената, зад която хората удобно се крият от световните трагедии.
Той замразява във времето конфликтите на века – протестите в Москва през 2012 г., които завършиха с насилствени арести; протестите Eвромайдан в Украйна; гражданската война в Донбас, както и тази в Сирия; бежанската криза. Той е доказателство за това, което сам нарича универсалния език на фотографията – кадрите му нямат нужда от превод, нито от обяснение. Те удрят, карат публиката да се чувства неудобно от комфорта на амнезията, в която живее. А това е мисията на Пономарев – да предизвика зрителя да почувства чуждата болка. Така според него на показ излиза доброто в нас, човешкото.
Как се справя със страха? “Любопитство. Това е най-доброто решение. Да искаш да видиш какво се случва зад ъгъла. Това надделява над всичко останало.”
