Д-р Смилен Марков (1980, Варна) е преподавател по християнска философия във Великотърновския университет и гост-изследовател в Риджънтс парк колидж, Оксфорд. Научните му интереси са в областта на византийската философия, междурелигиозния диалог, човешките права и епистемологията. Автор една монография и над 20 научни статии на български, английски, немски и руски. С него разговаряме за последните събития в православният свят и техните политически измерения.
Защо е толкова важно за Украйна да има своя независима църква?
След като съществува държава, е естествено да има и поместна църковна структура, която да олицетворява по-пълноценно Едната Вселенска Христовата църква на съответната територия.
Нека направим един мисловен експеримент. Нека си представим, че Османската империя е „православна страна“, като Руската империя. От тази империя България се освобождава през 1878 г., но без да е получила църковна независимост през 1870 г. Българите желаят да имат отделна църква, каквато е православната традиция във византийския културно-политически ареал.
Османската православна империя обаче и нейната църква настояват, че на територията на България не може да има напълно самостоятелна църква; по някакъв начин българската църква следва да остане зависима от Османската православна църква. Нещо повече, радетелите за автокефалия биват заклеймени като схизматици. И това продължава десетилетия. Кой в България би търпял това?
Руската имперска теза обаче твърди, че украинци и руснаци са едва ли не един народ и като такъв би трябвало и заедно да общуват с Бог?
По определение всички православни християни са един народ на Христос – без никакви уговорки. Имперската доктрина на Москва обаче не е построена върху църковното разбиране за Христовия народ. Така че въпросната теза е ирелевантна за нашия разговор. Украйна е независима държава, призната в териториалните си граници от международната общност, в т.ч. и от Руската федерация, през 1991 г. Вече почти 30 години Руската църква има картбланш от вселенското православие да реши въпроса с автокефалията. Този въпрос остава нерешен до днес.
Напротив, проблемът се задълбочава, води се война. Нормално е търпението да се изчерпи. Според каноничната традиция на Православната църква инициативата за намиране на решение трябва да дойде от Вселенската патриаршия.
Властта в Украйна и специално президентът Порошенко заеха твърда позиция на подкрепа спрямо искането за независима църква. Русия от своя страна ги обвинява в търсене на политически дивиденти преди идващите избори в Украйна.
Като състрадаваме на украинския народ за изпитанията, които той понесе през XX в. и през които преминава в момента, не бива да премълчаваме грешките на политическата и на църковната власт в тази държава.
Не е никаква новина, че в днешна Украйна липсва както демократична култура, така и добра канонична практика за решаване на подобни сложни църковно-политически казуси. Давайки си сметка за това, Вселенската патриаршия предложи пътна карта за решаване на проблема. Но не я наложи.
Решенията, които се взеха на последния събор в Украйна, не съответстват изцяло на сценария, подсказан от Вселенската патриаршия. Местната политическа власт имаше добро желание да помогне, но направи грешки. Една от грешките на управляващите в Киев беше, че не успяха да убедят онази част от населението, която симпатизира на Московската патриаршия, че новата автокефална църква няма да е антируска. Друг пропуск беше невъзможността да се гарантира достатъчно многобройно и пропорционално участие на трите църковни „тела“ в Украйна (УПЦ–Московска патриаршия, УПЦ–Киевска патриаршия и Украинската автокефална православна църква – УАПЦ). Господин Порошенко направи резки изказвания, които са перфектни от политическа гледна точка, но са проблематични за църковния живот.
Думите на Порошенко бяха, че независимата църква в Украйна ще бъде църква „без Путин и без патриарх Кирил“.
Църква без Путин –да. Църква без патриарх Кирил – не съвсем. Автокефалната църква на Украйна би била независима в своите дела от Московската патриаршия и от политическия натиск, който ръководството в Кремъл упражнява чрез църквата. В същото време обаче, ако украинските православни желаят да имат автокефалия, те няма как да откажат да общуват с патриарх Кирил, защото Руската православна църква е канонична автокефална юрисдикция. Досега в Украйна имаха удобното извинение на схизмата, за да не следват съборния етос, съборната дисциплина на Православната църкlа.
Сега обаче те ще са в семейството на поместните православните църкви и това предполага да променят оптиката и реториката си спрямо Руската църква.
Автокефалияjd има две страни: вътрешно самоуправление, но и приемане на другия. Приемането означава, че предстоятелят на автокефалната църква седи заедно с другите предстоятели на Евхаристийната трапеза, разменя с тях целувката на мира, възвестявайки Христовия мир сред православните по света. В Руската църква има немалко искрени православни християни и клирици. Не можем да обвиним всички в колаборация с режима на Путин. Тепърва Украинската автокефална църква трабва да докаже, че може да намери верния тон в диалога с Московската патриаршия.
От тази гледна точка грешно ли е да се слага знак за равенство между създаването на автокефална църква в Украйна и украинската нация като цяло?
Автокефалията е просто инструмент за по-ефективно организиране на църковния живот. Тя не е националнотворчески фактор.
Българският случай с Екзархията е изключение, което на всичко отгоре е канонично осъдено. Разбира се, за всяка държава е въпрос на престиж да има автокефална църква на своята територия. Но автокефалната църква не е условие за съществуване на нация и на националната държава.
В Западното християнство например няма такова понятие. Нима поляците са по-слаби като нация поради факта, че християните там принадлежат към Римокатолическата църква? Украинците би следвало да изградят гражданска нация, основана на ценности и права и интегрираща украинци, руснаци, българи, татари и всички останали народности, които живеят в Украйна. Това е в интерес на Европейския съюз и в частност на България, която трябва да е ангажирана със съдбата на украинските българи, чиито предци Руската империя депортира в началото на по-миналия век от Източна България в областта Бесарабия. Автокефалната църква по дефиниция е на православните християни от всички народности, живеещи на дадена територия. Противното е ерес – нарича се етнофилетизъм.
Новата автокефална църква в Украйна не би следвало да е само за украинци. Вселенската патриаршия изрично настоя това положение да се фиксира в устава.
Нека поговорим и за реакцията от страна на Русия към процеса на създаване на автокефалия в Украйна. Сякаш това е края на идеята на Путин, която копира руското имперско мислене от XIX век – а именно виждането за един „руски свят“, който да обединява православните славяни под властта на Москва. Агресивната реакция на руския президент и руския патриарх обаче не се ли оказват контрапродуктивни и не наливат ли вода в мелницата на народите, които искат да се отделят по политически и духовен начин от този „руски свят“?
Обърнете внимание как се развиха позициите на Руската църква, след като Вселенската патриаршия даде сигнал, че започва подготовка за предоставяне на автокефалия на Украинската църква. Веднага след обявление руският патриарх престана да споменава Вселенския на литургия.
Това се случи в средата на септември и е напълно нормално действие при спорове между две поместни православни юрисдикции. Един месец по-късно, след като бе огласено предоставянето на томос за автокефаия, в Москва взеха решение всички християни по света, числящи се към Руската църква, да спрат да се причестяват в храмовете на Константинополската патриаршия. Според устава на Руската църква към нея се числят освен православните християни на територията на Руската федерация, също така всички руснаци по света, както и онези, които имат желание да са нейни членове.
Очевидно в нечии глави „руският православен свят“ съвпада с целия глобус. Това е абсолютно недопустимо и противоканонично разширяване на юрисдикцията на Руската църква. Тези последни действия на Руската църковна йерархия срещнаха неодобрение дори сред онези православни християни, които по принцип симпатизират на достопочтените традиции на руското православие.
Изглежда, че руската църква върви по стъпките на държавата, опитвайки се агресивно да прекроява граници?
Не бива да генерализираме. Определението „църква в пагони“ вероятно подхожда за част от църковната йерархия в Русия. Гледано социологически, практикуващите православни християни са малка част от населението на Руската федерация. Повечето от тези хора не носят духовните пагони на държавната идеология. Те са нейни жертви.
Можем да се надяваме, че всички ще осъзнаят потребността от диалог. Конфронтацията не е печеливша, защото дори най-близките до Руската православна църква юрисдикции не биха я последвали в конфликт с Цариградската патриаршия.
Православните по света биха се противопоставили на задълбочаването на схизмата; сега вселенското православие има съвсем различен дневен ред. Ако продължи да следва досегашния курс, Руската църква ще се маргинализира. Това не в неин вътрешен интерес, нито пък е в интерес на политическата власт в Москва.
В целия този спор каква е позицията на Българската православна църква. Засега сякаш конкретна позиция липсва.
Лично аз одобрявам сегашната липсва на позиция на Българската православна църква. Известно е, че част от българските митрополити приветстваха писмото на руския патриарх, призоваващо за свикване на някакъв събор по темата за украинската автокефалия. Тази инициатива обаче не срещна подкрепа от пленума на синода и бе взето решение въпросът да се проучи допълнително, тоест зае се изчаквателна позиция. Наистина трябва да наблюдаваме внимателно поведението на новата автокефална църква на Украйна. Томосът, който Вселенската патриаршия предостави, също не е безусловен. Той е обвързан с изпълнението на определени канонични изисквания.
Ако нещата се развиват по правилния начин, Българската църква в някакъв бъдещ момент може да започне общение с новата автокефална църква на Украйна. Няма нужда да се бърза.
Може ли да говорим за тиха вътрешна съпротива в Светия синод, знаейки, че част от клира е бил свързан с комунистическия режим?
След посещението на патриарх Кирил у нас и предизвиканите от него скандали едва ли някой здравомислещ очаква БПЦ да козирува пред директиви от Москва.
Що се отнася до връзките с комунистическия режим, знаете, че преди време в България имаше църковен разкол, който бе прекратен по инициатива на Вселенския патриарх. По-късно се оказа, че митрополити, свързани с тайната полиция на комунистическия режим, присъстват и в двете групи, при това в почти равна пропорция.
Трябва да се досетим, че понастоящем в Украйна ситуацията не е много по-различна. Това може да разочарова някои ентусиасти за автокефална Украинска църква, но в църковния живот има исторически континуитет.
Случващото се в Украйна е огледало за цялото православие – виждаме проблеми и компромиси, които не са чужди и на други поместни юрисдикции. Нямам предвид само Руската и Българската църква. Зависимости от държавата, идеологически изкушения, национализъм, етнофилетизъм, липса на канонична култура и на творчески подход за решаване на проблемите, липса на любов и толерантност, интертност, раболепие пред силните на деня – това се проявява във всички поместни православни църкви, когато те нямат смелост да следват Евангелието. Украйна казва много на православните, които искат да видят и да чуят. Не е добре да живеем с идеализирани представи за самите нас.
Миналата година по това време горещата тема беше желанието на Македонската църква да бъде осиновена от БПЦ. По този въпрос не взе ли политическото превес над духовното, както в момента в Украйна?
И в двата случая има изкушение да се коментират сложни църковно-политически въпроси като футболен мач. БПЦ няма как да стане църква майка на МПЦ – най-малкото защото в устава ясно е определен нейният диоцез; там няма да прочетем за Охрид, Прилеп и Скопие.
Историческите връзки са нещо много важно и ценно, стига да се използват за добри цели; но в църковно право, както впрочем и в правовите държави, има общоприети правила, които трябва да се спазват от всички. Едностранно нарушаване на правилата противоречи на добрия тон и би навредило както на Българската църква, така и на българската държава. МПЦ в момента е непризната, схизматична църква.
Някой би попитал – не може ли вселенският патриарх да инициира признаване на МПЦ, както го прави в момента с църквата в Украйна. Ситуацията е по-различна, защото докато територията на Украйна е предоставена от Вселенската патриашрия на Московската църква през 1591 г. – временно и под специфични условия, диоцезът на Сръбската православа църква е признат официално от Вселенския патриарх и в него влиза територията на Македония. Освен това днешната МПЦ възниква в рамките на държавата Югославия. Отделна тема е какво е участието на властите в Белград при създаването на тази църква. Но безспорно към онзи момент не е съществувала държава, която да има основание да обособи църковното изпълнение в отделна юрисдикция.
Ние се надяваме, че някога в Македония ще има призната поместна автокефална църва – според каноните, а не само заради исторически реваншизъм или с цел разпалване на нови междудържавни конфликти. Що се отнася до това дали политическото взема превес над духовното, в крайна сметка бягството от политическото не е последователна християнска позиция. Когато се налага, християнинът работи в полето на политиката и свидетелства за Божието царство, което е над политическото и извън него.
Лесно е да се каже – трудно е да се прави; но пък никъде не е казано, че християнството е лесна позиция.
За финал един въпрос извън политиката. Какво трябва да е отношението на християните в модерния свят към празника Рождество Христово?
Празника ние свързваме обикновено с приповдигнато настроение, със специална подготовка, с грижи. Раждането на Христос обаче е станало в напълно обикновени, дори тривиални условия. То е лишено от съспенс, от романтични перипетии и драми. Тайната на Бога, дошъл в света, за да го преобрази в Своето Тяло, изгрява в атмосферата на простота и добропорядъчност. Ето защо най-добрият начин да отбележим Рождеството е, като се вгледаме в себе си, в нашия делник. На трапезата на Бъдни вечер нека донесем само онова от нас, без което наистина не можем да живеем. От излишното трябва да се освободим. Бог ще се роди в нас, когато отдадем себе си на ближния. Само тогава няма да предадем новородения Младенец, а – подобно на мъдреците от Изток – ще избегнем враговете Му и ще се върнем по друг път. Ще променим живота си…
