Сенатор Джеф Флейк е републиканец, който се присъединява към критиците на президента Тръмп и поведението на партията му. След последния хаос и скандали с Русия той реши да публикува откъс от неиздадената си книга “Съзнание на консерватора”, в която критикува състоянието на съвременните републиканци и отдалечаването им от консервативните идеали.
Кой може да вини хората, почувствали се изоставени и пренебрегнати от големите партии за това, че в отчаянието си се насочиха към кандидат, който предлага свръхопростени отговори на безкрайно сложни въпроси и в същото време съумява да ги забавлява?
Днес осъзнавам колко очевидно е, че сме причината за надигането на Доналд Тръмп.
Ще оставя либералите да отговарят за собствените си грехове в това отношение (а те са много). Но ние, консерваторите, се подигравахме на Барак Обама, че се провали в това да промени тона във Вашингтон, и дори му помогнахме в този провал.
Ние, консерваторите, бяхме тези, които при избирането на Обама заявихме, че основният ни приоритет не е да защитим консервативните политики, а Обама да не бъде преизбран – като в същността си това означаваше, че неговият провал ще е нашият успех, а проблемите на обществото ще ги мислим, като му дойде времето.
Ние, консерваторите, бяхме онези, които до голяма степен мълчахме, когато маргинали изсипваха най-ужасяващите и системни атаки към легитимността на Обама, а впоследствие тези маргинали бяха легитимирани от мнозина от нас.*
Ние, консерваторите, бяхме тези, които твърдо и правилно устоявахме конституционния принцип, че Конгресът е равнопоставен на изпълнителната власт, когато демократ обитава Белия дом и въпреки че се кълняхме в противното, по време на президенството на Тръмп запазихме невъзмутимо мълчание, когато започна нестабилността. Да продължаваме в същия дух, все едно случващото се е дори близко до нормалността, изисква изоставянето на всякакво критично мислене. И изумителна способност за самозалъгване.
Бях съпричастен към този импулс за самозалъгване, тъй като и аз не исках да повярвам, че управлението на Съединените щати е неспособно да функционира на най-висше ниво, особено заради действията на собствената ми партия. Майкъл Гърсън, консервативен колумнист и бивш старши съветник на президента Буш-младши писа преди четири месеца за новото президентство, че:
“Консервативната мисъл, при някои много видими обстоятелства, изглежда, е болна” и че консервативните институции “с благословията на президента… изоставиха обичайните задръжки на разума и съпричастността”.
За консерватор това е изключително трудно за преглъщане. За това влязох в защитен режим и дори започнах да говоря неща като “Ако отделях време да коментирам всеки президентски tweet, нямаше да имам време за нищо друго”. И предвид количеството и бързината, с която се изстрелваха tweet-ове по време на кампанията и от Белия дом, това със сигурност бе така.
Но това бе и едно огромно оправдание. Все едно Ной да каже “Ако си губех времето в притеснения по задаващия се потоп, нямаше да имам време за нищо друго”. В един момент, ако си честен пред себе си, потопът става най-значимото нещо, на което трябва да се отдели внимание. В един определен момент е време да започнем да изграждаме ковчега.
Според конституцията ни няма много хора, които са в позиция да направят нещо, когато изпълнителната власт е в хаос. Като първата власт Конгресът е създаден точно за да се наложи в такъв момент. За това става дума, когато говорим за “проверки и баланси”. Твърде често наблюдаваме развоя на драмата заедно с останалите граждани отстрани и като че след малко ще кажем “Някой трябва да направи нещо!”, без да осъзнаваме, че този някой сме ние.
И така, това невъзмутимо мълчание пред лицето на една хаотична изпълнителна власт е абдикация и тези, които са на лидерски позиция, носят известна отговорност.
Имаше времена, когато лидерите и на двете партии в Конгреса имаха институциална лоялност, която често обединяваше лица от двете партии в защита на прерогативите на Когреса в обединен фронт срещу Белия дом – без значение от коя партия е президентът.
Не е нужно да се връщаме много назад, за да открием тези примери – от сенаторите като Боб Дол, през Хауърд Бейкър и Ричард Лугар.
Ожесточени партизани – да – но което е по-важното – консерватори с принципи, защитаващи конституцията, чийто основен интерес бе да управляват и да направят Америка наистина велика.
Но след това настъпи периодът на упадък и дисфункция, подсилен от интернет и нарастващото ни раздалечение един от друг. И така загубихме пътя и междувременно започнахме да рационализираме отдалечаването от принципите си.
Но докъде ще ни доведе тази капитулация? Ако до 2017 г. идеята бе да поемем по трънливия път, защото, когато превземем Конгреса и Белия дом, ще можем да постигнем големите ни политически цели – дори и дотогава да излагаме на риск институциите и ценностите ни, – то и тогава стоеше големият въпрос дали тези политически победи не са пирови.
Ако това бе нашата Фаустова сделка, то тя не си струваше. Ако правиш толкова компромиси с принципите си, че те вече не са ти принципи, то какъв е смисълът изобщо от това да победиш?
Междувременно странният флирт на американския президент с авторитарни лидери създаде такъв когнитивен дисонанс сред моето поколение консерватори – които израснаха със смъртоносната заплаха от Съветския съюз – че дори не е за вярвяне.
Дори когато институциите отбелязваха концентрираната атака срещу демократичния процес от външна сила, Белият дом отричаше сведенията на разузнавателната общност, дискредитирайки откритията им като пропаганда на демократите и измама.
Поведение, което би надигнало консерваторите на война, ако бе сторено от политическите ни опоненти – сега ни остави безмълвни.
Това бе моментът, в който си припомних за главата “Съветската заплаха” в книгата на сенатор Голдуотър**.
Откакто падна Берлинската стена, тази част от книгата на Голдуотър изглеждаше като отживелица. Урокът е, че нищо не е отминало завинаги, особено когато става въпрос за животоопределящите амбиции на един деспот. Както пише Голдуотър в тази глава:
“Нашите предшественици знаеха, че “опазването на Републиката” означава, повече от всичко друго, опазването ни от външни агресори. Те са знаели, че хората не могат да живеят и работят свободно и да развиват национални институции, водещи към свободата, освен ако няма мир и независимост.”
И какво се очаква днес от нас, републиканците? Първо, не трябва да се колебаем от това да говорим, ако президентът “се заиграва с електората” по начин, който ни отнема възможността да достигнем до повече души.
На второ място, републиканците трябва да мислят в перспектива за въпроси като свободната търговия. В краткосрочен план може популистките и протекционистки политики да носят дивиденти, но те ще ощетят страната ни в дългосрочен план.
На трето място, републиканците трябва да защитят институциите и техните правомощия – като сенатския филибъстър***, който ни служи добре повече от два века.
Ние приехме “институциите, водещи ни към свободата”, както казва Голдуотър, за даденост и подехме един от най-безрасъдните периоди в политическата ни история.
През 2017 г., изглежда, загубихме усещането за това колко трудно се изграждат и колко лесно се разрушават тези институции.
***
* По времето на мандата на Обама именно Доналд Тръмп се превръща в лицето на т.нар. birther movement – което твърди, че Барак Обама е роден в Кения и не може да бъде президент на САЩ. Нещо, за което движението не представя никакви достоверни доказателства и е оборено от администрацията на президента – б.пр.
**”Съзнанието на консерватора” от 1960 г. (The Conscience of a Conservative) на Бари Голдуотър е основополагащият политически манифест на съвременната Републиканска партия. Дотогава партията на Линкълн има силно прогресивно крило и заема умерено либерални позиции по социалните въпроси. След като Бари Голдуотър печели републиканската номинация за президент през 1964 г., постепенно консервативното крило в партията се превръща във водещо. – б.пр.
***Филибъстърът е древно средство на опозицията да възпре работата на мнозинството в парламента. В Древен Рим, ако сенатор е държал реч до залез слънце, работата на Сената се е прекратявала и не се е стигало до вот. В САЩ тази практика се е запазила, но de facto не е нужно сенаторите наистина да не спират да говорят, а се приема, че ако не е достигнато мнозинство от 60 на 100 гласа, то дебатът по дадена тема не може да бъде приключен и няма да се стигне до вот.
По времето на президента Обама демократите отмениха филибъстъра за съдийските номинации, а по време на настоящия конгрес републиканците го отмениха за одобряване на върховни съдии, с което двете партии нарушиха двувековната традиция в Сената. – б.пр.
Превод: Йордан Цалов
