Нощта на 23 юли 2013 година е по-известна като „Нощта на белия автобус“. Белият автобус, който се опита неуспешно да изведе блокираните депутати в 40-тия ден на протести срещу правителството на Орешарски. Вместо да гилотинират Сергей на следващия ден след Пеевски. Вместо да не клякат на ДПС с всичките им областни. Вместо да нямат усещане за Южни потоци и атомни централи. Вместо да имат министри и замове, които да не са от бара на Междузвздни войни. Вместо да прогледнат, че на площада има десетки хиляди, а не 200-300. Вместо да чуят Европа, а не Русия.
Дотогава управляващите и контрапротестиращите не спряха да повтарят, че мирният протест не бил протест, че протестиращите не знаели какво искат, че били платени. И нали не им харесваше 40-дневния карнавал, и нали някакви хора се бяха разхождали по паветата, и нали протестът бил затихвал…
Има някаква символика на помен в това, че всичко това се случи в 40-тия ден и точно тогава протестите спряха да бъдат мирни. Но не от страна на протестиращите, а от страна на полицията, която се криеше зад маски, щитове, електрошокови палки и бронирани джипове. Кой даде заповед за излизането на автобус пълен с депутати по маршрут, който беше възможно най-дълъг и изпълнен с протестиращи, до ден днешен остава загадка. Загадка са и маскираните полицаи, които биеха протестиращи на площада, защото маскирани МВР не може да ги разпознае – сякаш тези полицаи са били от извънземни и са попаднали там неизвестно как. Винаги е имало нещо шизоидно в разследванията на МВР, когато трябва да разследва себе си. Винаги някой друг е виновен, а ако е полицай – не може да установи самоличноста му. Понеже е бил с бурка, извинете – с маска. Забулените полицаи без опознавателни знаци биеха наред мъже, жени, деца, пенсионери, изпълнявайки заповедта да разчистят пътя на властта. Всъщност, за да докажат безмерната си тъпота, на другия ден управляващата коалиция излязоха с декларация, че няма да се поддадат на уличния натиск и няма да подадат ОСТАВКА и няма да се извинят. Последваха много разбити глеви на протестиращи и един бял автобус, който излезе сякаш да направи тур за овации и да каже: „Ок, ние няма да излезем, но ще ви покажем, че можем да ви набием, просто имаме нужда от повод за това“. След това блокираните депутати бяха изведени с джипове на Жандармерията и линейки. Унизителното им бягство беше съпроводено с още насилие от полицейски сили срещу протестиращи. Дори, когато протестът беше привършил, маскирани полицаи с палки удряха на случаен принцип хора, които просто вървяха по алеите около народното събрание. Ей така просто, за назидание.
Три години след това има само един полицай с повдигнато обвинение, нито една оставка и нито едно извинение.
Тогава грешката беше и наша. Не трябваше да си тръгваме, за да не могат тези, които изпратиха въоражените и маскирани полицаи срещу нас, да влязат в парламента на другия ден. На 40-тия ден властта показа, че няма да се даде без бой и ни наби. После всички знаем какво стана.
Това беше ден 40-ти на протестите и Нощта на белия автобус. За финал следва помен, жито и упокой за демокрацията, която разбива главите на тези, които са изпратили в парламента онези, които издават заповедите избралите ги да бъдат пребити.
* Снимка: Васил Гарнизов
Цялата галерия, която пази фотоспомена на Васил Гарнизов от този ден, можете да видите тук.
