Европа оказва все по-голямо влияние върху националната политика, но това не важи за партиите в нея.
В Европейския съюз има три политически семейства, които горе-долу побират в себе си решаващите фигури в ЕС – Европейската народна партия, която се предполага, че обединява дясното, Алиансът на либералите и демократите, които трябва да са центристите, и Прогресивният алианс на социалисти и демократи (към който е и Партията на европейските социалисти), които трябва да са център-левите.
Оттам идват и по-малките групи, сред които не могат да се намерят много лидери, но имат силни представители като Зелените, крайнолявото обединение „Европейска обединена левица“ – движенията за напускане на ЕС на Найджъл Фараж и Марин льо Пен и отцепниците от Европейската народна партия – „Европейските консерватори и реформисти“, към които са британската Консервативна партия, полските управляващи и… Николай Бареков и Ангел Джамбазки.
Истината е обаче, че нито големите, нито малките европейски партии са истински партии, а по скоро обединения – те са създадени, за да прокарват като всяка партия интересите на участващите в нея, но често им липсва единство по ключови въпроси.
Така Ангела Меркел – отворила вратите на Германия за имиграцията – и Виктор Орбан – основният враг на имиграционната политика на ЕС, са в един и същи дом на Европейската народна партия.
Още по-курозен е фактът, че Ги Верхофстад, един от най-разпалените защитници на европейските ценности и чест критик на Тръмп, Путин, унгарския Орбан и полския Качински, е в семейството на ДПС и Делян Пеевски. А Европейските либерали – водещи се най-проевропейската партия, имат в редиците си скептика и чешки премиер Андрей Бабиш, както и нидерландския премиер Марк Рюте, който също е противник на много от проевропейските и интеграционните политики.
Ако обърнем поглед към европейските социалдемократи, то мисля, че е достатъчно да споменем, че сред тях е БСП – кланяща се на паметника на комунистически диктатор, оправдаваща „Народния съд“, неприела Истанбулската конвеция и водила кампания с думите „демокрацията ни отне много“.
В това семейство също е много трудно да се каже, че има някакво единомислие по отношение на ключови въпроси, включително по отношение на санкциите срещу Русия.
С други думи, основните европейски партии се обединяват с цел да управляват, но не и за да изпълнят конкретна политика. На моменти това дори подсилва техните опоненти като движенията на Фараж и Льо Пен, които ако не друго, поне имат една ясна и лесно продаваема цел.
Европа се нуждае от истински политически формации, които имат ясна рамка, а не са просто сбор по различни интереси. И това е и основната визия на френския президент Еманюел Макрон.
Всъщност с този ход той стана президент на Франция – той предложи обща единна визия, отличаваща се от разкъсаните различни политики на традиционното ляво и дясно във Франция. За това и мнозина предположиха, че той ще се присъедини към европейските либерали, но Макрон отказа.
Европейските политически семейства нямат визия и не могат да координират националните си разклонения – това за Макрон е проблем, той вярва, че вкара ли се в една от нишите от решението, ще се превърне в част от проблема – какъвто са европейските партии.
За това и той иска да основе ново движение. То ще е центристко, но с идеологическа яснота и устрем към реформи. Знаем, че за него е говорил с испанските „Граждани“ – центристко движение, подобно на неговото En Marche!.
Реформатори, които искат да подобрят, а не да разградят Европа и не правят компромиси с ценностите на съюза.
Доколко наистина движението на Макрон ще може да постигне тези си цели предстои да видим, но френският президент иска да е готов с европейската си партия до европейските избори през 2019 г. А ако думите му са верни – то това ще е първата истинска европейска партия, а не клуб по интереси.
