Антъни Бурдейн почина на 8 юни 2018 г. в Страсбург, причината за смъртта – самоубийство. Най-влиятелният готвач в света. Спечелил всяка една награда в тази област. Телевизионна звезда. Вдъхновител. Носител на мир. Световноизвестен автор с множество бестселъри. Бурдейн е всичко това и много повече. За него писахме тук.
Днес имате възможност да се потопите в последното интервю – невероятно сурово и откровено – което дава Бурдейн, преди да отнеме живота си.
***
Антъни Бурдейн беше започнал да пуши отново и това е първото нещо, което забелязах, когато седнахме за интервю миналия февруари, пише Мария Бустилус за „Попула“, където излезе последното интервю на Бурдейн. Той беше махмурлия след работно пътуване до Южна Луизиана за Марди Гра. „По-тежък купон от този, на който съм свикнал“, каза той през смях. Въпреки големите му размери лъвската му глава изглеждаше просто огромна, малко по-закръглена, отколкото си представях. Изглеждаше леко разсеян.
Но кой би се тревожил за състоянието на Антъни Бурдейн? Просто го погледнете – толкова весел, толкова отпуснат. Истински принц на savoir vivre. На шейсет и една и все още елегантен, дори думата секси ми дойде наум. Почти остаряла дума днес. От този тип хора, който мисли с корема си, с ръцете си. Той беше влюбен, както щеше да признае по-късно, и заедно с новата си приятелка Ейжа Ардженто бяха започнали да пушат отново. Беше леко тъжен за пушенето и изглеждаше като човек, който скоро ще ги спре.
Когато започна да говори, всичко в него стана познато изведнъж – вмъкна се толкова леко в кожата на известността си. Уязвимостта, както и грубата откровеност бяха част от личността му. Но всъщност той пазеше доста за себе си, както асистентът му Лори Уулевър ми напомни след смъртта му. Нещо, което вече знаех след прочитането на книгите му. Той беше харесал статията, която написах за него, и ми изпрати невероятно мило писмо за нея, което ми даде достатъчно смелост да му поискам интервю. Това и фактът, че той бе познат с невероятната си щедрост към писателите.
Той обича света и за това ще бъде новата публикация, писах на Уулевър. За мен би било удоволствие, ако той успее да си поговорим малко за това, дори по телефона. Отговорът дойде веднага.
Тони се съгласи да направите интервю, обаче ще бъде в града за малко следващата седмица. Може ли да се срещнете в 15 ч. следобед, петък, 16 февруари? Той предлага или в пекарната Bouchon Bakery, или на третия етаж на Time Warner Center, или Coliseum, простичък бар и грил на ъгъла на West 58 между 8-о и 9-о авеню.
Когато някой е толкова известен, нещата трябва да са наредени точно по техния график, но интервюто нямаше лимит по отношение на времето. Помислих, че той ще прекара може би петнайсетина минути с мен и за да изтискам максималното, ще трябва да съм точна като лазер. Реших да го попитам за лукса. Защото чрез работата си в телевизията, в частност „Антъни Бурдейн: Непознати места“, Бурдейн показа на американците различен начин на мислене не само относно храната, но и относно пътуването и туризма. За погледа над самите себе си като част от по-голяма човешка история, в рязък контраст с конвенционалните идеи за пътуването: американците, които се представят като „изключителни“ демократични суперзвезди в драма, с останалата част на планетата Земя като техни поддържащи роли и много цигулки в саундтрака.
Успял ли е Бурдейн да създаде по-всеобхватно и егалитарно измерение в американската култура? Какво е туризмът днес? Обречен ли е той – цялото това решително обикаляне на земята за две седмици в годината, със задължителната „автентична дупка с невероятна“ храна – не е ли всичко това просто дишане над пещерните рисунки в пещерата Ласко, влачене от задължение край картини на Вермеер? Не е ли неморално даже да се качваме на самолет? Каква е целта на работата му всъщност? Как вижда нещата той?
Така… една тема, опит да го убедя да каже различни неща от онези, които вече е казал в интервюта. Подготвих се за петнайсет минути опит да изсмуча ума му.
Вместо това той прекара с мен два часа и половина в удобен ирландски бар, в който си говорихме за всичко под слънцето. Писмената форма на разговора превишава нормата с повече от 20 000 думи. И никой не ни притесни по това време – около себе си той имаше силово поле.
„Никой не е дошъл да те поздрави. Случва ли се това навсякъде по света?“
„Не.“
Говорихме си за #MeToo и мощните сили на злото, насочени към честните хора, за Роуз Макгоуън, за това какво е да отглеждаш дъщери, за сексуалните нрави на 70-те. Той ми разказа как си е представял смъртта на Уайнстайн, убийствено смешна и странно детайлна фантазия, която ще споделя с вас след секунда. Говорихме си и за лукса.
Той пиеше бири „Стела“, аз пих „Малбек“. Излязохме навън и изпуших първата си цигара от години. Върнахме се обратно и пихме още няколко, излязахме отново за още една цигара (червено „Боро“). Той ме покани да разгледам апартамента му, който беше отсреща. Много нависоко в луксозна нова сграда, мястото блестеше от чистота, почти безхарактерно; като много красива хотелска стая, но с тонове книги и по-качествени картини на стените. Той прекарваше там пет дни в месеца. Показа ми инструментите си за трепанация, както и портрета на Иги Поп във всекидневната. Бях толкова изумена и подпийнала, че успях да направя само няколко размазани снимки с телефона си, мислейки си, че ще мога да поискам нови по-късно и ще успя да доведа фотограф. Само разговорите щяха да отнемат много време за смилане. Колко много? Отговорът е – завинаги.
За пътуването
Харесва ми идеята за вдъхновяване и поощряване на хората да вземат паспорт и да излязат и да преживеят собствените си приключение. Малко съм притеснен, когато се сблъскам с хора, а това се случва често – „Бяхме във Виетнам и посетихме всички места, на които си бил“. Окей, това е супер, защото харесвам тези хора и харесвам жената с нудълите, радвам се, че тя има клиенти и се радвам, че сега към тях се присъединяват всички тези американски посетители.
Но, от друга страна, знаеш ли, предпочитам хората, които просто идват в Париж и правят своето нещо, без някакъв специфичен график, които са отворени да оставят нещата да се случат. Към грешките. Защото грешките са най-важната част от пътуването. Глупостите, които не си планирал и това да можеш да се приспособиш и да обработиш тази информация по полезен начин, вместо да кажеш „Ох, мамка му, свършили са им билетите във Ватикана!“ или „Опашката за Айфеловата кула е шест часа!“ и после да се цупиш до края на деня.
За Марди Гра
(този епизод на „Непознати места“ беше излъчен на 17 юни)
Ами те правят собствените си костюми и ги правят от неща, които можеш да намериш навсякъде, останали неизползвани. И знаеш ли, тази традиция идва от време, когато те са били отчайващо бедни и в един ден от годината им е падало да си сложат маски и да се подиграват на църквата, на собствениците на земите, на аристокрацията – всеки, който е на власт – но също така защото са носели маски, те са можели да просят за храна без срам.
Така че те са ходели от къща на къща в огромна, пияна тълпа, подигравайки се на всички властници свободно, след което са искали пиле, ориз и накрая са правили огромна яхния.
Било е дива оргия… ужасяващо на моменти.
Ти маскира ли се?
Да! Една жена, която прави това от 40 години насам, ми направи изключителен… ъъъ… да.
За вземането на наркотици днес
Мога да пуша трева вкъщи, когато нямам нужда от мозъка си повече, но що се отнася до комуникирането с хора или всяка една ситуация, в която трябва да отговарям на телефона или да вземам решения? Не!
Няма как, човек… преди можеше да купиш, да свиеш джойнт и да го изпушиш и да ти няма нищо. Днес е унищожително, просто не може да станеш от леглото.
Това е едно от нещата, които намирам за странни в Англия. Всеки път, когато съм там, пия с напълно разумни, добри хора. И после някой… и това се случва всеки път! Нека да си вземем малко кокаин! И изведнъж всички са на кокаин и какво се случва, 1986-а ли е? Кой шмърка кокаин днес? Какво се случва?
Младите! Младите, които нямат нужда от сън.
Никой, когото аз познавам. Мина ми това желание и не съм бил свидетел на това от години, освен в Англия, където това наистина се набива в очи, защото хора на моята възраст все още го правят.
Откъде го намират? Вероятно е пълен с прах за пране или странни замърсители от… престъпните кръгове на олигарсите.
Направо избуява там. Това е основната стока на пазара в Европа. Мисля, че там шмъркат повече, отколкото ние тук [САЩ].
За журналистиката и интервютата
Най-лошата черта на северноамериканската журналистика е нейната изолираност: чувството, че САЩ са светът. И това важи дори за „Ню Йорк таймс“; нищо не идва от перспективата на другите места…
Или на никого извън Таймсленд.
Да! Точно… и това храни материализма, който ни доведе дотук в политическо отношение. И така… винаги съм гледала на теб, като на човек, който направи света по-голям за хората и който е имунизиран, що се отнася до статус… ти откриваш най-готиния човек в стаята, независимо къде се намираш, и не става въпрос за богатство или титли или статус; този човек може да е бабичка или водопроводчик. Така че, ако можехме да демократизираме начина, по който хората гледат на света днес, имайки предвид, че САЩ се намират в такава… позиция, как ще направим това?
Едно от нещата, които започнах да забелязвам в предаванията си и чрез опита си беше… например отиваш на място като Бейрут и започваш да говориш с жена мюсюлманка. Ако си журналист, който гони някаква цел, то ти си там да отразиш история и веднага си вършиш работата. Направо се гмуркаш в някои доста дълбоки води. Докато аз имам лукса да бъда там, за да се храня! Предполагаемо. Аз съм там, за да се храня и питам много прости въпроси.
Какво те прави щастлив? Какво обичаш да ядеш, къде обичаш да ходиш, за да пиеш? Какво ти липсва оттук, когато си далеч? И намирам, отново и отново, единствено прекарвайки време и задавайки много прости въпроси, че хората ми казват изумителни неща. Често неща, които биха били много неудобни за тях извън този обикновен контекст. Неща, които е трябвало да изрежем от шоуто, защото могат да се върнат обратно към тях и да им навредят.
По този повод ще ти предложа нещо. Както знаеш, аз съм прочела всичките ти книги.
Нещо, от което между другото съм много впечатлен.
Казвам ти. Когато ми дадоха тази задача, нямах представа точно колко са.
Извинявай (смеят се).
Не, не, беше удоволствие. Така. Казваш, че искаш да се свържеш с някого на човешко ниво. Как го постигаш?
Това е класически метод на полицейските разпити, който не знаех, че съм прилагал, но с течение на времето открих, че го правя. Говоря много за себе си в сцените. Говоря и говоря, търсейки начини да ги разоръжа, общо взето, признавайки за себе си неща, които може би са болезнени или неудобни. След това изрязваме всичко това; всичко е въпрос на това да ги накарам да се чувстват свободно да кажат нещо. Или ще задам поредица много глупави въпроси с надеждата, че те ще ми дадат умен отговор. И после затаяваш дъх и слушаш.
Та, въпросът ми е – има сцена в Gone Bamboo, в която се опитваш да влезнеш в програма за прием на метадон.
Да…
И тероят ти се опитва да разоръжи човека, който отговаря за нея по начин, сходен с това, което казваш. Сякаш… това може би е част от твоя характер, обичаш да влизаш в умовете на хората. Би ли казал, че това си ти?
Ами… имам тенденцията на нюйоркчанин да разкривам много повече за себе си, отколкото е нужно. Така че ние приемаме това за нормално по начин, по който много култури в други градове определено не приемат.
Но… мисля си за една мюсюлманка, бежанка от Ливан, която започна да говори за сексуалното си пробуждане. Тя започна с разкази за това колко е ужасно да бяга от родината си, но открива бисексуалността си; и тя разговаря с мен много открито за цялото това сексуално пробуждане по време на войната и това е изумително; за да я предпазим не използвахме много от този запис.
Това се случва често. Хората изведнъж стигат до място… често и алкохолът играе роля. Това е много важно, ти си изпратил послание, приемайки тяхната храна – каквато и да е тя – без предрасъдъци или изрази като „Oооох, не знам!“, без какъвто и да е скептицизъм. Фактът, че с отворен ум и сърце си видимо благодарен и оценяваш това, което ти се предлага, дори то да е много бедно, дори то да е необичайно по нашите стандарти.
За работата
Спираш ли се някога?
Не.
Не… просто от едно на друго.
Да.
Чудил съм се за това, но вече спрях да се чудя. Мислил съм си, че работя за някаква цел или ден, в който мога да седна на някой хълм в Тоскана, в хамак с огромна купчина книги, но сега разбирам, че не мога… не мога да направя това. Мога да правя това за кратки периоди от време. Но не мога, просто не мога.
Доста добре ми се отрази това, че Ейжа е по същия начин. Това не е нещо срамно… Тя се смее на това колко е абсурдно да лежиш на плажа, тя направо ще си каже: „Това изобщо не ми харесва. Това е живата смърт.“
Аз не мога да го правя. Способен съм на това само за няколко дни.
Но не е само работата! Ти се местиш и местиш…
Завършвам книга или цял сезон на шоуто. И ще погледна календара и виждам, че имам три седмици нищо, което… изглеждаше като доста добра идея за останалата част от годината. Но през този период, непосредствено след като сваля товара от тази купчина луда работа – именно тогава се паникьосвам и започвам да поемам прекалено много проекти, удобно далеч от този момент, но изведнъж се питам: Какво правя сега?
Имам нужда от крайни срокове, от напрежение, имам нужда умът ми да работи.
За лукса
Твоят свят не е особено материален. Мисля, че именно това те прави пример за младите хора, двайсетгодишните. Тази кохорта не търси дипломиране в света на бизнеса, струва ми се.
Но все пак има много лукс в света ти. Гледах те да ядеш градинска овесарка. И се вълнувах толкова много, защото бях чела за това стотици пъти, но: това е лошо! Знаеш ли… тези луксозни неща, цяла система е изградена около тях, така че само неколцина да могат да им се насладят.
Така е. Но… това не е толкова лукс, колкото рядкост. Не е толкова материално нещо, колкото е изживяване.
Не съм материалист. Виж, обичам скъпи водопроводи, обичам хубави хотелски стаи – особено след като съм бил в много мизерни такива. Начинът, по който получавам нещата, се е променил през годините. Може би зависи от възрастта ми, както и два брака. Знам доста добре какво няма да ме направи щастлив. Перфектната кола няма да ме направи щастлив. Перфектната къща вероятно ще ме направи тъжен и ужасен.
Можеш ли да разкажеш повече за това… защо?
Защото… къщата е обвързване, нали? Трябва да се грижиш за нея. И е като всяко красиво нещо, което трябва да поддържаш и защитаваш. И после трябва да мислиш кой ще го получи, когато теб вече те няма. И дори книгите и плочите с музика, които аз… в частност книгите, имам много книги, които наистина обичам. Когато се сдобия с някоя, която наистина обичам, ми е ужасно трудно, защото мисля на кого да я предам.
Дори творби на изкуството, такива неща – кой ще ги оцени по същия начин? Не може да ги вземеш със себе си. Нали?
Очевидно.
Колкото и да гледам къщи понякога и да мисля уау, би било хубаво, ако това е моята къща – знам, че ще бъда нещастен. Ще бъде… чистене на канавките, ами какво ще стане, ако тръбите замръзнат… ако имаш къща това означава, че ходиш да почиваш на едно и също място всяка година. Аз съм наемател по природа. Обичам свободата да решавам къде искам да бъда след шест месеца или след година. Защото открих, че може и да трябва да направя това решение… не може винаги да вземаш решенията за себе си, понякога животът се случва.
Ако пътуваш дори малко, осъзнаваш, че си невъобразимо богат. Както всеки, когото наричаме част от „средната класа“, ти си невъобразимо богат.
Да.
В частност се почувствах като съучастник на цялата тази материалистка дандания, която причини всичко това след изборите, инкрементализмът, в който толкова дълго вярвах, се оказа просто егоистичен начин да запазиш комфорта. Но и сега искам да има красиви неща в света… дори скъпи неща.
Аз не се чувствам като съучастник; аз мисля, че парите са пълна простотия. Това колко харчиш за нещо… Ако похарча няколко хиляди долара за суши за двама, не се чувствам виновен. Но откривам, че най-щастливите моменти на пътя не са когато стоя на терасата на луксозен хотел. Това е горчиво-сладко, ако не и меланхолично, редуващо се изживяване, в най-добрия случая. Най-щастливите моменти на пътя винаги са извън снимките, обикновено с екипа ми на връщане от снимане на сцена и откривайки, че се намираме в този абсурдно красив момент, нали знаеш, докато лежиш на твърдо на онези неща, които се движат по релси с мотор, движещо се през оризовите полета в Камбоджа, със слушалки в ушите… това е лукс, защото никога не съм си представял, че ще имам свободата и възможността да се намеря на такова място, гледайки такива неща.
Когато стоиш сам с няколко приятели, полу-пиян под пълната луна – просто разбираш какъв късметлия си. Това е история, която не можеш да разкажеш. Това е история, която по дефиниция не можеш да споделиш. Научил съм се да гледам към тези неща и да осъзнавам: току-що изживявах наистина добър момент.
Клубът на деспотите
Винаги съм си мислела, че правителствата много ще се вълнуват от идването ти, ще те пазят и ще се стараят всичко да изглежда перфектно.
На първо място не бихме допуснали това да се случи.
Разкажи ми повече относно недопускането това да се случи.
Фаталната грешка е приемането на помощта на каквито и да било официални лица, представители на туризма или правителства… наистина се опитваме да избегнем това. Ако това е държава, която настоява да ти назначи ескорт, например както в Бутан, където трябва да имаш одобрен тур гид поне там. Може да създадеш своя график.
В други държави… мислиш, че това е шофьорът ти или преводачът, но се оказва, че те работят за вътрешното министерство и зад гърба ти тихичко тероризират или сплашват хора, с които можеш да говориш, за да подсигурят, че хората знаят предварително да не кажат нещо, което може да изложи правителството; или по-лошо – най-лошото, опитват да опитват се да подправят реалността, за да изглежда тя по-добре, отколкото е всъщност.
В този случай някой се появява предния ден, посещава местния касапин в това малко градче в Трансилвания, където искахме да снимаме, решава, че домът им не е достатъчно красив и ги мести в нечий друг дом, където ще се преструват, че това е техният дом. После преобличат децата – настоявайки, че бедните деца се обличат в традиционните трансилвански носии, и да танцуват – всичко толкова сковано и ужасяващо. Разбира се, веднага разбрахме това и в случая на румънското шоу това беше ужасна и наистина зла комедия в стила на „Борат“, защото разобличихме всяка частица изкуственост и манипулация и подкупи и всичко това. Беше грозно. Това не е нашата цел – опитваме се да го избегнем.
В държавите потисници често има хора, които ще се опитат нежно да ви побутнат встрани от снимане на жизненоважна военна инфраструктура, мъже с каски във ван, които влачат хора от къщите им. В други случаи намекът е по-нежен. Например в Египет не искаха да снимаме foul, уличната храна. Те бяха категорични, когато им казахме, че искаме да я снимаме и първоначално не можахме да разберем защо.
Защо?
Откраднахме кадрите така или иначе, имаме го. Но те разбраха, че шоуто ще се гледа в Египет, това беше преди Арабската пролет, и цените на хляба растяха – нещо, което те не искаха да признаят. Това е – малко хляб и разводнена леща, това ядяха египтяните, повечето от тях.
И те реагираха „Не искаш да снимаш това, това не е интересно!“ и ние казахме „Да, това е много интересно.“ и те отговориха „Не, не става!“ и ние казахме „Не, не, ние правим именно това – обикновената храна и хората!“.
И те заключиха: „Няма да снимате, ще ви вземем разрешителните и ще ви изритаме от страната.“ А пък ние го снимахме така или иначе.
Някои от по-тоталитарните правителства са много по- наясно с нещата, политиката на храната, отколкото други.
Имах тази книга, която беше като Диктатор Шик или нещо подобно, тоалетната на Чаушеску, трапезарията на Саддам, всичките тези лукулски вкусове, като Пирът на Трималхион, сцени на диктаторски къщи и така нататък… наистина страшни неща и ти си казваш – окей, това е начин на живот. Гнусно е, очевидно е гнусно.
И това ни връща назад към лукса. Този момент, в който луксът е красив и велик и после се разраства в…
Диктаторите всъщност ядат много, много гадна храна, те настояват за нея. Също като супер богатите! В смисъл къде ходят те? Всички тези невероятни италиански ресторанти в града, но те ходят в Cipriani, ходят в Nello и плащат сто и двадесет долара за купа спагети помидоро или каквото плащат там. Защо? Защото искат да живеят в този балон. Единственото нещо, което може да им бъде гарантирано там, или в Philippe или в Mr. Chow и тям подобните места е, че те няма да бъдат разконспирирани от нормален човек, който ще им каже очевидните неща. Пластичната ти операция е направена непохватно. Независимо какво ти казват приятелите ти, ти си зъл човек, ядеш много гадна храна, за която плащаш ужасно много. Тези места – те са изолирани от това там, знаеш ли? Искаш съучастничество – всички в Cipriani са съучастници, всички които ходят в Nello или Philippe или в Mr. Chow разбират от какво са част. От клуба на деспотите.
***
В продължението на последното интервю на Антъни Бурдейн в „Терминал 3“ ще може да прочетете какво казва той за политиката днес, за феминизма и движението #MeToo, за медиите, за скритите сили в политиката и още.
Снимка: Guardian
