Не съм голям фен на гледането на документални филми в кино, така че бях леко скептичен, когато ме поканиха да гледам филм за Хю Хефнър. Гледал съм няколко документални филма за ХХ в. и мислех, че в общи линии знам всичко за живота и делото му.
Не съм бил прав. Филмът много приятно ме изненада.
Целият филм се занимава с отговора на въпроса „Кой е Хю Хефнър?“ и хронологично обхваща биографията му още от юношеските години до началото на 80-те.
За моето поколение Playboy беше нещо като икона. Спомням си как през 87-а, когато посетих Западна Германия с оркестъра за втори път, едно от желанията ми беше да си купя списанието. Домакинът ми се мръщеше, когато му обясних какво искам. Според него това беше „списание, което само се прави на сериозно, за да показва голи жени“, но за мен, младеж с цвърчащи хормони, любопитство и познания по английски, желаещи да бъдат пробвани в по-освободени четива, списанието си беше точно по мярка.
Не можах много да му се порадвам. След първата седмица поради вродената си доброта го бях пуснал да циркулира из мъжката половина на класа и повече не го видях. Едно от приятелчетата се похвали, че го продало за 40 лева. Без да ме пита, но такъв беше духът на епохата. Това беше гигантска сума, с която изкарвах две седмици на къмпинг, и ми бяха обещани 3/4 от парите. Така и не помня получих ли нещо за него.
В края на 90-те, когато интернет навлизаше в България с пищящите модеми, отварянето на playboy.com беше нещо като проверка за качеството на връзката. Ако сайтът се отваряше, значи всичко беше наред. Виждал съм отворен playboy.com по компютрите на пролетния панаир в Пловдив през 1998 г.
Затварям страницата на спомените и се връщам към филма. Филмът ни показва малко познати страни от живота на Хю. За неговите дневници, поддържани старателно десетки години и изрисувани като комикси, и пълни с изрезки от вестници, снимки, записки и всякакви други материали, които в момента представляват голяма библиотека, натъпкана с грамадни папки с черни корици. Нещо като блог, но на хартия.
Подобно на Марк Зукърбърг Хю напуска Чикаго, за да се засели в Калифорния.
Научаваме и за борбата му за свобода на словото, против мракобесните закони, регулиращи сексуалността в САЩ, за борбата му за расово равноправие, за абортите, за правото да се използват противозачатъчни. С изненада научих, че пощите на САЩ са можели да откажат доставка на пратка, ако сметнат съдържанието и за „неприлично“, и именно Playboy е сложил край на тази практика.
При това филмът не е похвално слово. Непрекъснато се дава думата на негови противници, между които бивши колеги, феминистки, свещеници и др., които дават своето мнение за ролята на Хефнър и „Плейбой“ в американската култура.
През 50-те години, когато голяма част от американските интелектуалци са били нарочени за „антиамериканци“ и „комунисти“ и включени в черните списъци, той е давал трибуна на всички във вечерното си шоу и е печелел врагове.
На вкуса на Хефнър дължим много културни придобивки – Playboy Jazz Festival, който и до ден днешен е институция в джаза, Рей Бредбъри за пръв път публикува „451 по Фаренхайт“ именно в списанието, защото никой не е искал да го издаде. Именно в клубовете на Хефнър получават изява за пръв път чернокожи комици и расово смесени музикални групи, които е било немислимо да прозвучат на друго място.
Хю е на върха през 60-те и 70-те, но неговата слава позалязва с идването на Роналд Рейгън на власт. Големият благодетел на Източна Европа хич не е добър с бащицата Хю и с масиран административен натиск (чрез съмнителни съдебни процеси, данъчни проверки и специална промяна на регулации за разпространение на печата) влиянието и обхватът на империята Playboy са значително намалени.
Въпреки всичко зайчето на „Плейбой“ днес е символ от ранга на логотипите на „Кока-Кола“, „Найк“, „Мерцедес“, а дядо Хеф не е загубил от чара си, макар и на години.
Филмът не е за секс или цици, но ако смятате, че моралното разложение има отношение към голите модели или към Хефнър, по-добре не го гледайте. На останалите го препоръчвам, особено на хората, които се вълнуват от идеите за красотата и истината.
Допълнително четиво:
- Философията Playboy (на английски)
- Интервю с Георги Неделчев, бивш главен редактор на българския „Плейбой“ в нашия блог.
Текстът е препубликуван от блога на автора „Бели байтове за черни дни“ с негово разрешение.
