На 13 януари 2019 г. бе убит Павел Адамович, кмет на Гданск от 1998 г., заради принадлежността му към либералната опозиция „Гражданска платформа“.
През 2016 г. Ивона Райхард, заместник-редактор на списание „Нова Източна Европа“, взима интервю на Адамович, което ви представяме тук.
През 1990 г. насам Полша започна да преминава през първите етапи на значителна реформа на местно ниво. Комунистическите градски съвети бяха заменени с демократично избрани общини. Вие бяхте сред първите депутати в градския съвет на Гданск. Какви са спомените ви за тези ранни дни?
Работата ми за местното управление започна официално през май 1990 г., когато за първи път бях избран в градския съвет на Гданск. Тогава бях на 25 години и знанията ми за местното управление бяха чисто теоретични и академични. Много от тях получих от книги, публикувани в Полша преди Втората световна война, както и от някои западни публикации.
Истината е, че извън теоретичните ми познания нямах практически опит в местното управление – същото важеше за всеки от другите кандидати за градския съвет. И посветих вечерите си на четене.
Междувременно през деня го преподавах на студентите си. Учениците ми по това време бяха другите кандидати за градския съвет. Пътувах из цяла Полша и като последен завършил право станах техен учител и ментор. Това беше един от най-очарователните периоди в живота ми, изпълнен с оптимизъм и енергия.
Професор Йежи Регулски, който беше един от водещите архитекти на реформата в местното самоуправление в Полша, наскоро заяви, че нейното прилагане в мащаба, предприето през 1990 г., днес би било невъзможно. Той също така отбеляза това, което вие току-що потвърдихте: че по това време никой не е имал опит в демократичното управление на местно ниво. Въпреки това тези реформи се разглеждат като едни от най-големите полски успехи през последните 25 години. Защо?
Оценката на професор Регулски е постфактум. Неговите думи се отнасят до посоката, към която са довели тези поведоха, а не до това, което е започнало през 1990 г. Той говори за целия процес, в който местните лидери и активисти като мен са изучавали своите роли и отговорности. Създадени са нови възможности и за щастие всичко напредва в много положителна посока. Но без енергията и ентусиазма, които споменах по-рано, реформите биха били неуспешни. Ето защо успех имаха не толкова самите реформи, а целият процес на тяхното прилагане и учене от тях.
Какъв беше процесът на учене?
Първият ни урок беше през 1990 г. с местните избори, или по-конкретно, с подготовката за тях, която вълнуваше много хора. Във всеки район бяха създадени граждански комитети въз основа гражданска самоорганизация. Хората изоставяха нелегалните си дейности от времето на комунистическия режим и започнаха да действат законно. Тяхната дейност по разпространение на антикомунистически брошури се трансформира в интерес към местното самоуправление. Ярко помня дискусиите в тези комисии, където обсъждахме въпроси като качеството на питейната вода и разкрасяването на публичните пространства. Постепенно станахме граждани, отговорни за местата, където живеем.
Друг важен урок, който научихме, беше този за свободния пазар и предприемачеството. При комунизма всичко беше държавно. В началото на 90-те години беше въведена приватизация, която също беше спонтанен процес отдолу нагоре. Тя трябваше да бъде регулирана от местните власти, които не знаеха как да се справят сами.
Местните власти поеха управлението на значителен брой държавни предприятия. Например в Гданск местната таксиметрова компания и пивоварна бяха сред първите, които бяха приватизирани. Това беше ускорен урок по капитализъм на местно ниво.
По това време имаше дискусии за това дали този новороден свободен пазар ще бъде наистина свободен или ще бъде подчинен на – чуйте внимателно – демократичното управление; дали ще имаме комунална икономика или „комунален социализъм“, както беше наричано тогава. С други думи, имаше сериозни дебати за това, че местните власти трябва бързо да приватизират държавните предприятия и дали трябва да ги притежават и да станат акционери в тях. Бяха предложени различни модели. Гданск пое решителния път на приватизация, докато Гдиня пое по-комунално, въвеждайки приватизацията по-бавно. (Гдиня – град на 30 км от Гданск, построен от полските власти след Първата световна война като алтернативно пристанище на Гданск (на немски Данциг), който според Версайския договор е полунезависим до 1939 г. – бел. прев.).
Друго важно предизвикателство беше декомунизацията на градското управление. Беше създадена комисия за проверка на наличните човешки ресурси. Важно е да се признае, че въпреки че тази комисия беше съставена от бивши опозиционни представители, които често бяха изпитвали вреди и тормоз от комунистическите власти, в Гданск (не знам каква беше ситуацията в други градове) нямаше атмосфера на отмъщение и лов на вещици.
Интуитивно разбирахме, че няма никой, който веднага да замени сегашния комунистически персонал и че ще трябва да го правим постепенно, стъпка по стъпка. Процесът на обмяна се разпростираше в продължение на десет години и не се осъществи веднага. Беше много бурен период. Беше също така време, когато се оформяше местната политическа сцена, време на издигащи се лидери. Журналистите трябваше да научат какво представлява местното управление и как да го представят в медиите.
Успехът от последните 26 години със сигурност е впечатляващ, но всички рози имат тръни… Какви бяха неуспехите и къде все още има работа?
Там, където не успяхме и е под въпрос дали бихме могли някога да успеем – беше масовата ангажираност на гражданите. Когато провеждаме проучвания на общественото мнение тук в Гданск можем да видим, че от 1996 г. насам хората са се интересували повече от местните дела, но този интерес все още е на много по-ниско ниво от това, което наблюдаваме в Западна Европа. Избирателната активност и други показатели за граждански активизъм ни показвам, че имаме работа с гражданско общество в начален стадий. Освен това, макар през 1989/1990 г. да казвахме, че ще отнеме няколко поколения, за да оставим комунизма зад себе си, истината е, че ние наистина не вярвахме в това, което казвахме.
Лех Валенса казваше, че за Мойсей е било необходимо едно поколение да доведе хората си в Обетованата земя, добавяйки шеговито, че в Полша нямаме нито пустиня, нито Мойсей, нито пък нашето пътуване е от Египет до Обетованата земя. От комунизма насам е минало само едно поколение, но homo sovieticus (от лат. съветският човек) е все още тук и държи на своето присъствие.
Как влияе това на местното управление?
Лидерите на местната власт, депутатите и кметовете трябва да бъдат представители на местния живот. Въпреки това те рядко са, защото се страхуват да създадат политическа алтернатива на себе си, т.е. опозиция или възможни наследници във властта. В резултат на това местните власти се фокусират върху инвестициите, строежите и цялата технократична сфера. По този начин те драстично повишават стандарта на живот на своите жители, което без съмнение е важен успех. Въпреки това все още ни липсва въображение, търпение и перспективи за изграждане на общност от граждани. Сега това е най-голямото ни предизвикателство.
Знаем както от литературата, така и от социалната практика, че гражданското общество не се отнася до просветен абсолютизъм, наложен от върха. То се осъществява чрез активност на различни предприемачи и хора от различни професии, както и чрез обществени идеи, спорове и конфликти. Така се създава гражданското общество. В Полша говорим много за начините за прилагане на този процес. Имаме проекти, чиято цел е да постигнем това, включително бюджет на гражданите, открити бази данни и социални консултации. Разбира се, интернет и сайтовете на социалните медии като Twitter и Facebook са допринесли за създаването на директен контакт с гражданите въпреки неблагоприятните им аспекти като онлайн реч на омразата. Въпреки това все още вярвам, че въздействието им е по-скоро положително, отколкото отрицателно.
Освен това е важно да се признае, че местните власти в Полша сега са по-близо до гражданите от всякога. Те стават по-прозрачни и достъпни. Въпреки че това не важи за всеки един кмет, голяма част от тях са именно такива. Въпреки това в Полша има сериозен дебат, в който продължава да се говори за това как централното правителство трябва да налага регламенти за местните власти. Лично аз съм против свръхрегулирането. Считам, че на местно равнище трябва да има място за свобода на изразяване и различен вкус и се страхувам от държавния патернализъм. Освен това не съм съгласен с убеждението, че централното правителство има най-добро разбиране за местните нужди. Обратното мнение, а именно нуждата от централизирано управление на местната власт обаче все още е широко разпространено и характерно за всички полски политически групи независимо от тяхната ориентация.
И накрая, важно е да се отбележи, че средствата от фондове на ЕС, които се предоставят на местните власти, помагат за създаването на градските области и помагат на властите да си сътрудничат и да преодоляват местните особености. Истината обаче е, че въпреки финансирането сътрудничеството между съседните общности все още е доста слабо. Това вероятно се дължи на факта, че местните лидери и техните общности все още често имат имагинерни пречки за тези неща. Те все още не виждат положителната стойност на координацията, сътрудничеството и компромиса и как те могат да намалят разходите и да увеличат ефективността, както и да привлекат инвеститори и да подобрят цялостното качество на живот. За щастие, успяхме да преодолеем тази бариера в нашия местен регион и в резултат на това сега разполагаме с обособен междуградски район Гданск – Гдиня – Сопот.
Този район се счита за важен градски център както в северната част на Полша, така и в южната част на региона на Балтийско море. Благодарение на споразумението трансгранично движение, то е и дестинация за много руснаци, които идват тук не само да пазаруват, но и да споделят опит и да си сътрудничат с организации, базирани в Гданск. Това показва потенциал за международни дейности в региона. Какъв е вашият опит?
Личните ми взаимоотношения от Калининград и власти там започнаха през 90-те години. Спомням си преговорите по първото споразумение за сътрудничество. Те бяха трудни, но важни. Днес представители на властите на Калининград често идват в Гданск. Ние ги обучаваме и споделяме нашия опит с тях. Същото може да се каже и за партньорствата ни с неправителствени организации. За съжаление, техните дейности са силно зависими от финансовите ресурси и политическата атмосфера в Русия. Въпреки това, когато ме питате за ефективността на тези посещения, бих казал, че е трудно да се прецени до каква степен те са довели до промяна в поведението, нови административни практики и подобрена политическа култура. Аз лично имах няколко срещи с жители на Калининград, с които обсъдихме опита си.
Тези преговори ви правят по-скоро песимист или оптимист?
Позволете ми да го кажа така: когато казах по-рано, че гражданското общество в Гданск е в начален стадий, същото се отнася в още по-голяма степен за гражданското общество в Калининград. Хиляди руснаци идват тук и наблюдават нашите медии и граждански дейности, но процесът на разбиране е много бавен. Според мен жителите ще са тези, които ще вземат решения в бъдеще. Нека видим какво ни очаква.
Гданск също си партнира с градове в Украйна – страна, която в момента преминава през системни реформи, които могат да бъдат съпоставими с тези, които Полша е преживяла в началото на 90-те години. Какво бихте посъветвали вашите украински колеги, които искат да направят страната си толкова силна и просперираща, каквато е Полша днес?
Преди да отговоря на въпроса ви, позволете ми да направя едно уточнение: не съм специалист по Украйна и не познавам добре местния контекст. Въпреки това мога да споделя с вас няколко разсъждения относно цялостната ситуация, с която съм запознат. В допълнение към националните промени, които се въвеждат в Украйна, трябва да се насърчават и експерименти. Това, което искам да кажа, е, че някои области, които правителството смята за „готови за реформи“, трябва да получат повече права на по-ранен етап от други. В Полша имахме поредица от „пилотни проекти“, които бяха използвани в по-малки области, преди да бъдат въведени на национално ниво. Това означаваше, че успяхме да натрупаме опит в определени области и впоследствие да адаптираме нашите идеи и политики за по-широко прилагане. Разбира се, начинът на въвеждане на реформи е много важен и изисква решителност и пълна ангажираност.
Също така е много важно да се намерят време и пари за процесите на обучение и мониторинг, като се използват както вътрешни, така и външни източници, ако е необходимо. През 90-те години ние пътувахме много до Франция, Дания и Швеция за различни форми на обучение. Ето защо според мен е много важно украинските области да имат партньори в европейските държави и това могат да бъдат истински партньорства. Поради тази причина често се срещам с украински журналисти, представители на украински НПО и местни власти. Въпреки това е жизненоважно тези взаимодействия да са постепенни и да не се възприемат като нова форма на колонизация.
Вие сте член на Комитета на регионите към Европейския съюз. Една от стратегическите цели е политическото и икономическото сътрудничество с държавите от Източното партньорство (програмата на ЕС за взаимодействие с Беларус, Украйна, Молдова, Армения, Грузия и Азербайджан, започнала през 2009 г. – бел. прев.). Въпреки това програмата е в криза. Смятате ли, че местните власти могат да прекъснат сегашната безизходица?
Преди година бях в Ереван в Армения, слушах представители на арменски, грузински и украински градове. От тях научих колко от тези места се нуждаят от Източното партньорство. Те твърдят, че то не трябва да престава да съществува и че въпреки че размерът на средствата, които ЕС въвежда в тази инициатива, не е голям, особено в сравнение с други програми, той все още е значителен. Ето защо, ако искам да посъветвам ЕС за това как да се развие сътрудничеството с партньорите от Изтока, бих препоръчал да се включат повече местни участници и практики.
Спомням си през 90-те, когато бях обучен от германци, французи, датчани и холандци. Сега мисля, че имам задължението да предам това знание на изток. Изборът на хора е ключов, както и избягването на рутината и „Потьомкински села“. Ето защо е важно обучителите, които отиват на Изток, да получават финансова помощ. Трябва да избягваме ситуации, в които пристига обучител, изнася реч, може би дори помага да се инициира проект, но след това си тръгва и нищо не продължава. Трябва да има постоянно взаимодействие и подкрепа. Убеден съм, че кметовете на градовете в бившия съветски блок, които сега са членове на ЕС, могат да бъдат надеждни посланици на знанията за местното управление и ЕС. Нашите партньори на Изток трябва да чувстват, че могат да разчитат на нас. Няма нищо по-лошо от бързата загуба на интерес.
Мислите ли, че гражданите в тези източноевропейски градове ще развият чувство за отговорност за мястото в което живеят – такова, каквото виждаме на Запад?
Разбира се. В многобройните си разговори с грузинци, арменци и украинци забелязах, че тези хора вече са открили (или са на път да открият) бъдещето на своите градове. Те са включени в процеса на изграждане на техните общности и създаване на граждански корени за тях. Виждам много местни лидери, които са лидери на промяната и ние трябва да ги подкрепяме, но в същото време не очаквайте твърде много от тях веднага. Промяната често ще бъде две стъпки напред, една стъпка назад. Ето защо трябва да бъдем търпеливи и постоянни.
С поглед към бъдещето, кои са основните предизвикателства пред нас на местно ниво в нашия регион?
Според мен местните лидери могат да направят много за изграждането на проевропейска атмосфера и да насърчат сътрудничеството. Естествено, това изисква характер, смелост и решителност. Ключовият въпрос в Европа днес са бежанците. В Гданск обсъждаме този въпрос широко. Има много страхове и жителите са много загрижени. Опитвам се да се противопоставя на общоприетото мнение и да обясня, че ако полското правителство реши да приеме бежанци, нашата морална отговорност е да ги приемем в нашия град. Разбира се, това изисква подготовка на интеграционна политика и за да бъде ефективна, трябва да си сътрудничим с местни НПО, които работят с имигрантите.
Важно е също да сме щастливи заради членството си в ЕС и заради това, което то означава за нас на местно ниво. Това обикновено изглежда абстрактно за много хора. Често твърдя, че не самият ЕС е финансирал програми в нашия град, като пътища или мостове, а европейските данъкоплатци като холандците, германците, шведите или британците. Така трябва да изграждаме общ език в целия ЕС, като стоим настрана от бюрократичния жаргон и подчертаваме човешкото измерение.
И накрая, в лицето на случващото се в света, особено на очевидните промени в Европа и САЩ, изглежда, че местните власти все още представляват нещо като база. Възможно е през следващите няколко години, въпреки че може да има големи промени в системата на държавно управление, местните власти да продължат да бъдат основата на демокрацията.
Превод: Александър Малинов
