SHARE

От Радослав Бимбалов

На фона на кретенията в САЩ нашите страсти са като буря в епруветка.

Въпреки това не мога да не сложа точката на една истерия, развихрила се на стената ми вчера. След един мой пост ми се нахвърлиха два типа хора – вярващите във вековния произход на леденото хоро и НЕвярващите в ковид-вируса. Установих, че имат една обща черта – обичат България. Този силен патриотизъм ме кара аз пък да вярвам, че имаме бъдеще. Но ми се иска да помоля всеки, който изля гнева си върху стената ми – къде възпитано, къде не – да осмисли следващите ми думи. Ако желае, разбира се.

Според мен патриотизмът не започва със знамето на терасата. Нито със сълзата, тръгнала по бузата при песен на Валя Балканска. Патриотизмът не е в татуировката на Левски на рамото. Нито в кирилицата или картата ни от 9ти век.

Патриотизмът е любов към родината в сегашно време, единствено число. Тоест това означава да ти пука на кого си оставил България да я съсипва днес и на кого ще я оставиш утре.

И още – да гледаш деца, щото нямаме. Да ги учиш на правилен български и после да те боли, че ги пускаш в чужбина.

Да пазиш въздуха, дето заедно го дишаме и водата, дето заедно я пием. Да не се смиряваш с простащина и да се срамуваш от неграмотност.

Да не петниш името на страната си навън с личното си поведение. Да тачиш правото на другия да е друг.

Патриотизъм е да обичаш силно и да ти пука за България, ама не онази на Аспарух, Симеон или Ботев. А твоята, днешна България.

Опасното е, че крачката между патриотизъм и позьорщина е ей толкова малка. И се прави лесно.

Препубликувано от Фейсбук

Колаж Иван Червенков

SHARE