SHARE

Той е на 22 години и предизвика фурор с първото си участие на олимпиада. Панчо Пасков отстрани от състезанието, като победи, абсолютния диктатор на сабята в последните 13 години – руснака Алексей Якименко, многократен носител на европейски и световни титли, чийто единствен липсващ трофей е олимпийският. Фехтовката е спорт, в който джентълменското отношение диктува да изкажеш възхищение пред безспорните успехи и умения дори и на най-големия си съперник. Панчо е посрещнат с аплодисменти от най-големите след боя си и техните различни поздравления от „Браво, ти победи допинга!“, през „Ти сбъдна моята мечта!“ до „Респект!“. И макар да загуби следващия си бой, на осминафинала от Матиас Сабо, Панчо остава героят на пътеката в Рио. Една малка тайна ще споделя – всъщност това би трябвало да е втората олимпиада на Панчо, който печели квалификация за предишната, в Лондон, когато е само на 17… Но сега няма да говорим за това. С Панчо Пасков и треньора му Ивайло Воденов разговаряме веднага след пристигането им от олимпиадата. Надявам се в този разговор да има за всеки по нещо – за фехтовалното общество удоволствие от разнищването на победния бой, за по-незапознатата, но изкушена от тази магия публика – искрата, която да запали още по-голям интерес към един от безспорно най-аристократичните спортове. А и все пак основателят на олимпийското движение Пиер дьо Кубертен е бил фехтовач.

term5Какво е фехтовката за вас? Да започнем с Панчо, какво е фехтовката за теб?

Панчо: Част от моя живот, мога така да го формулирам. Зарежда ме и ме възпитава още откакто съм започнал.

На колко години беше, когато започна?

Панчо: Ами… пети клас, което е 12-13…

Супер, това е точната възраст като че ли да дойдеш в залата по фехтовка осъзнат.

Панчо: Осъзнат не бих казал, със сигурност след това осъзнаваш повече неща. И да, наистина те възпитава и развива много качества.

За теб какво е фехтовката, Иво?

Иво: Фехтовката не е част от живота ми, а е целият ми живот в момента и се е превърнало в страст. Не в работа, а в страст!

Как стигна дотук?

Иво: Как стигнах? След неуспешна състезателна кариера, след контузия в ранна възраст, на 19 години, влязох в Националната спортна академия и оттам дотук. Вече 18 години треньор.

Вярно ли е, че тези състезатели, които не са могли да имат докрай успешна кариера, стават по-добри треньори?

Иво: Мисля, че има и от двете страни факти, които говорят за това, че има добри състезатели, които са станали добри треньори, и обратното. Това важи за всички различни спортове, разбира се. Да, може би при мен, както се получи с тази контузия, това ми даде много желание за работа и да направя като треньор това, което не съм могъл да направя като състезател. Може би това помага.

Кое е най-голямото предизвикателство пред добрия треньор?

Иво: Първо, аз не знам дали съм добър треньор, не мога аз сам да се окачествя като добър треньор (смее се). А предизвикателството – предполагам, че е от състезател, който никой не смята, че ще стане от него добър състезател, да го направиш МНОГО добър.

Вярвам, не говориш за Панчо (смее се)…

Панчо: Не, и аз се надявам…

(Иво се смее)

Кой те запали, кой те доведе в залата по фехтовка, Панчо?

Случайно стана. Един мой приятел започна. С него сме от малки заедно, от първи клас. Случайно се записа и започна да тренира и на една тренировка дойдох просто да гледам и да видя, защото ми стана интересно. Не бях чувал нищо за фехтовката, въобще не знаех за какво става въпрос и отидох в залата. Една тренировка само го гледах, на следващата се включих и вече се запалих така спонтанно, и досега си тренирам. Не съм спирал.

Треньорът ти каза, че фехтовката е страст, какво те запали?

Панчо: Какво ме запали чисто състезателно ли?

Изобщо в спорта.

Много са нещата. Фехтовката е много по-комплексен спорт в сравнение с други спортове – развива много качества едновременно и със сигурност ти променя мисленето.

Да, и аз мисля, че най-интересното нещо във фехтовката е това, че той е едновременно много физически спорт, въпреки че не изглежда така, и в същото време много интелектуален спорт. Това постоянно надлъгване с противника…

Панчо: Да, всеки спорт, в който имаме директен контакт със съперника, е много по-интересен, защото във всеки един момент стават неочаквани неща. Не знаеш другият как ще реагира, трябва да го предвидиш и затова за мен е много по-интересно.

Иво: Да го допълня – това, че има единоборство, не е толкова по-интересното. По-интересното е в това, че всички сетива трябва непрекъснато да работят. Това е предизвикателството във фехтовката. При нас всички сетива трябва да работят непрекъснато, защото ситуацията се променя във всяка секунда, ти най-добре знаеш.

Едно от описанията на фехтовката, когато четем статии, които разказват какво не знаем за фехтовката, е това, че всичко се случва за 3 минути. За 3 минути ти трябва да излезеш, трябва да се концентрираш максимално, трябва да покажеш най-доброто от себе си и трябва да победиш в пет туша, когато говорим за 3-минутен бой. Нека всеки един от вас разкаже как се случват тези 3 минути.

Панчо: Не са единствено трите минути, в които протича боят, защото ти още преди боя трябва да си се нагласил и да можеш да влезеш в боя готов. Защото, ако тепърва започнеш с излизането на пътеката да се настройваш, ще свърши боят, преди да си разбрал, и няма да е положителен резултатът (смее се). Така че просто трябва много добре да се събереш, да се концентрираш и най-важното – да запазиш тази концентрация. Както Иво каза, всяка секунда ситуацията се променя и ако за секунда се разсееш и не предвидиш някое от действията, просто боят може да приключи за отрицателно време. Затова всеки си намира своя стратегия как да се справя с това и как да може да си задържа концентрацията за по-дълго време, защото в същото това време трябва да можеш да преодолееш и физическата умора, която след всеки следващ туш става все по-тежка, но това вече става с многото тренировки и многото опит. Просто всичко е да запазиш концентрация през цялото време и, разбира се, да имаш идеи, защото блокираш ли, колкото и физически да си добре подготвен, пак няма да протече боят както искаш.

Твоите 3 минути, Иво? 

Иво: Убеден съм, че моите 3 минути са по-дълги от на състезателя. Винаги на треньора трите минути изглеждат като трийсет, защото боят не тече толкова бързо в нашия поглед, в нашето съзнание, в нашите мисли… При тях, защото извършват техническа работа, минава по-бързо. Но смятам, че това темпо, което се развива, и точките, които се печелят, означават, нека се опитам да го обясня – с това темпо имаш съвсем малко секунди да влезеш в новата точка, в новия туш, трябва да забравиш стария, и всяка следваща ситуация е съвсем различна. Няма как да се опише, не знам как да го опиша…

Успяваш ли да играеш за всеки туш отделно?

Панчо: Ами да, то това е едно от основните неща, които трябва да усвоиш, защото, ако примерно за всеки един туш ти трябва по една минута да го премислиш и каква е грешката, пак ще загубиш. Трябва максимална концентрация туш за туш. Всеки туш да е като отделен бой просто. Трябва да си достатъчно концентриран и да знаеш, че всеки туш е най-важният и трябва да го вземеш.

Иво: Смятам, че трябва да се играе туш за туш, но той лично не може всеки път да играеш туш за туш, както и повечето играчи.

Аз не мога. Аз например никога не станах докрай добър състезател, истински победител, защото не мога да се изключа и да се елиминирам.

Иво: Ако той успее да го направи, всеки път да играе туш за туш, ще бъде много по-успешен. Той затова тренира и това му е целта. Не е съвършен все още.

Вторият бой не игра туш за туш (втория бой на осминафинал на олимпиадата Панчо загуби от Матиас Сабо от Германия – бел. ред.).

Точно така, но първия, когато елиминира абсолютния световен фаворит и сочен за бъдещ шампион Алексей Якименко, игра туш за туш и тук беше тайната, че го обърна…

Иво: Първия успя. Първия играеше туш за туш.

Много е трудно психологически да обърнеш един бой, в който те водят. Във фехтовката психологическата надигравка е много важна.

Панчо: Да, и особено много зависи на какво състезание си. В случая, на толкова голямо състезание, което е мечта за всеки един, всички състезатели се готвят години наред. И вече като е дошъл моментът след четири години тренировка – физическа и във всички области, и просто е много важно да се концентрираш, а и там вече напрежението си казва думата и става още по-сложно.

В първия бой успя да играеш туш за туш и успя да го обърнеш чисто психологически…

Панчо: 12 на 7 поведе.

Да, това беше моментът, в който аз попаднах на боя и започнах да го гледам – от 12 на 7 и за мен това беше огромно удоволствие и огромно щастие, първо, да гледам фехтовка на такова ниво, второ, това ти как игра – просто феноменално. Трето, чисто психолотически как го надигра и последния туш – велик, велик! Велик туш!

Панчо: Мерси, мерси! Да, получи се – не знам какво да кажа! (смее се)

А знаеш ли как се получи?

Иво: Туша ли?

Не, изобщо целият бой?

Иво: По принцип той играеше за такова развитие на резултата. Не чак до 12 на 7, но той трябваше да изостава през цялото време.

Наистина ли? Това ви беше стратегия?!

Иво: Да, стратегията беше, че трябва да се държим близко, но да го оставим да води. Защото той е много добър фехтовач…

Панчо: Номер едно в света, и то не от вчера.

Иво: От 13 години няма кой да го бие просто. Няма. Пада понякога, но той 33 пъти има медали от световно и европейско първенство само. Това значи, че е направил 33 финала за 10 години. Седемкратен-осем европейски само. Да не говорим за световни купи. Световни купи е печелил над 30. Уникален фехтовач. Бяга му олимпиадата досега и тази година беше гласен за олимпийски шампион. И с този опитен човек знаехме, че няма как да го поведем, да играем срещу него. Това ще го мобилизира и няма да ни пусне да мръднем. Ние първо много добре го разгадахме, гледахме клипове, снимахме го, мислихме… знаехме къде има слаби места, ако има въобще слаби места. Те са едно-две, но знаехме, че тръгнем ли срещу тези работи да играем, той веднага ще промени. Той може да играе 15 стила. Той, ако можеше да се разгадае така лесно, всички щяха да го разгадаят и да го бият. Те не го бият 13-14 години… Т.е. ние трябваше да му дадем да си мисли, че боят му върви нормално. И Панчо му даваше през цялото време да си мисли, че боят му върви нормално.

Еха, супер!

Иво: По едно време изостанахме, не му станаха на Панчо нещата. Но при 12 на 7 той започна вече да рискува. И при 12 на 10 Якименко не можа вече да играе спокойно. Колкото и да си голям, това е олимпиада.

Панчо: Вече боят стана за 3 туша…

Иво: И той [Якименко] почна да играе за това той да си направи тушовете, а тук вече го знаехме какво прави (усмихва се).

Жестоко!

Иво: Да. И, разбира се, да успееш да направиш играта срещу такъв човек, въпреки че той знае какво прави, защото всеки иска да му вземе защита, но не може… правиш спиране в атака на Якименко, той пуска ръката по всяко време, на всяка крачка.

Той направи два паса (действие, при което не успява да реализира туш, въпреки че докосва поражаемото пространство на противника – бел. ред.).

Иво: Да. Изтегляш го тоя човек с тия бързи крака. Въпреки всичко не можеш само да знаеш как да играеш, трябва и да можеш да го направиш. Не мога аз да отида и да го направя или пък Х. Трябва да имаш и качествата, разбира се. И да се събереш, и на олимпиада с цялото това напрежение и да успееш да го направиш – то не е само да го чакаме до 12 на 10 и после да обърнем боя. Трябва и да можеш да го направиш… (смее се) Трябва и да можеш.

Браво, е на това се казва да имаш кураж!

Панчо: Да, може да се каже. Такова напрежение е, че не мога да го опиша. След боя започваш да осъзнаваш, защото в самия бой наистина си концентриран и максимално искаш да дадеш всичко от себе си. И единствено за това мислиш. Абстрахираш се от целия свят. Ти си в боя, там са ти мислите и това е.

Поздравления, че си го постигнал! Няма нищо по-трудно за един състезател от това да реализира стратегията, така внимателно изградена от треньора си. Чака те голямо бъдеще, щом го можеш!

Панчо: Ами надявам се. Ние тепърва има толкова много качества, които да подобряваме и тепърва да ги развиваме.

Иво: За мен най-хубавото нещо, което се случи на тази олимпиада, е, че той придоби огромен опит. Опит, самочувствие, докосна се до големите… Защото ние тези хора само сме ги чували, той не е имал среща с тях, камо ли да ги бие. И на него му е първа олимпиада, но не е толкова лесно да ги биеш тия хора, нали…. (смее се)

А ти как оценяваш боя си със Сабо?

Панчо: Аз опитах мислите и нагласата ми за боя да бъдат по същия начин, както за предния. Опитах се да се абстрахирам от първата победа и да забравя въобще, че се е случила, защото състезанието не е свършило, и ако аз започна да се радвам на първата победа, щях да загубя директно боя. През цялото време това си повтарях и се опитвах да не мисля за това, да се концентрирам. Явно не можах да се събера по същия начин, защото не излязох по същия начин за боя. Така в крайна сметка го оценявам. За което съжалявам в момента…

Е…

Така се случи.

Така е в състезанията.

Панчо: Да, по-добър беше, затова и ме победи с такава разлика. Това е, просто оттук нататък изчистваме грешките, мислим и продължаваме.

Кой е твоят кумир във фехтовката?

Иво (шепнешком): Аз!

Панчо: Не знам кой.

Това, че нямаш кумир, е хубаво всъщност. Това беше малко подвеждащ въпрос и много се радвам на отговора ти между другото! (смее се)

Панчо: Да, усетих… Зачудих се и не мога да ти кажа… (смее се)

Абсолютно, абсолютно! В крайна сметка важното е ти да станеш кумир. Така са истинските победители.
Какво е това нещо, което е най-трудно днес за вас в ежедневните тренировки и в предизвикателствата, които срещате?

Иво: Най-трудното нещо според мен е в тази ситуация, в този забързан живот, в тези години, в които живеем, така да се каже, да накараш тези деца или състезатели, или въобще… да повярват, че трябва да се раздадат в спорта. Защото навред има много интернет, информация, много сфери на развитие, много сфери на занимание, много сфери на забавление, където можеш да си прекараш времето и да се реализираш, където можеш да отдадеш част от себе си… И ти да го накараш да влезе в едно русло да тренира, защото много трябва да се раздаваш, не е само днес да тренираш – 13-14 години тренира всеки ден, лагерен режим, неволи, т.нар. гаджета оставя, не ходи по дискотеки, не се тагва от еди-кой си бар и ти да го накараш да тренира, да се поти, да се мъчи, защото ще изпита сигурно радост евентуално на някое състезание. Това за мен е най-трудното нещо. Не само за мен, за всички състезатели в момента в непрофесионалния спорт като нашия. Например ако е професионален бокс, професионален тенис, показваш един турнир и казваш, че там взимат Х милиони, еди-каква си слава, има какво да посочваш и да казваш, има какво да сложиш на стената и да казваш – ето, такива може да станете. В нашия спорт – непрофесионален, можеш да кажеш “да, можете да взимате медали”. И това едно дете да ти каже: “Ми, добре. Ама аз го взимам и от държавното първенство или от градското първенство.” Това е най-трудното – да го накараш да направи тези лишения, от тези удоволствия, не само от удоволствия, от всичко, да се мъчи или да се раздава за нещо, което евентуално ще го види и да му кажеш колко е хубаво. А сега, вече като го направи и усетиха радостта всички деца, мисля, че ще ми е по-лесно и на мен.

А на теб кое ти е най-трудно?

Панчо: Не знам кое е най-трудното. Въпрос на избор е. Въпрос на ценности. Видял съм и другите неща, но за мен това има смисъл и това ме прави щастлив и ми носи емоции, които не мога да изпитам с нито едно от изброените. И, да, чувството на състезание, адреналинът… няма къде да се изпита наистина! Имах един период от една година, в който бях контузен и някаква носталгия ме обзе точно по този адреналин, по състезателната обстановка. Не може да се опише, просто трябва да се изживее. Наистина!

Иво: Вече един път усетил и вкусил адреналина, вече може да не го убеждаваш, той си го иска сам.

Панчо: Да, да! Смятам фехтовката за доста по-ценна и доста по-стойностна от всичките неща, които Иво изреди.

Фехтовката е бутиков спорт, труден спорт, неразбран спорт. Не печели фенове по начина, по който печелят спортовете, които лесно се разбират и могат да се гледат от всички. Как успявате да привлечете деца в залата? Питам те и теб, Иво, но нека първо чуем Панчо, защото той е вече идол.

Панчо: Аз ще отговоря от моята гледна точка. В началото просто трябва да се допреш малко по-близо до фехтовката. Да дойдеш, да видиш за какво става въпрос и тя самата ще те запали, така да го кажа. Просто разбираш, че наистина развива изключително много качества, които ти помагат и в ежедневния живот. Изгражда те като личност, като човек.

Моят татко, Бог да го прости, който е фехтовач и който ме доведе в залата, след като аз се опъвах 100 години и накрая вече не можех да му откажа… И когато ме водеше към залата, той каза само: „Издръж да се научиш да правиш крачки, дотогава ще ти е много скучно, но след това ще видиш колко е интересно.” А ти, Иво, как успяваш да задържиш децата в залата, докато мине скучната част и дойде адреналинът?

Иво: В последните 5 години се вижда едно психологическо израстване на хората, така да се каже, към спорта. Родителите подтикват децата повече към спорт и, разбира се, покрай всички други известни спортове и по-популярни идват и при нас. Успяваме да ги задържим с много качествени треньори. При нас е много важно да ги задържим, защото, както каза, в началото е скучно и мисля, че с качествени треньори и интересни методи успяваме да задържим децата. Сега сме доволни, имаме много деца между другото.

Супер! Това е много добра новина.

Иво: Подобряваме условията, мислим за нови зали, ние деца имаме – не се оплакваме. Може още, разбира се.

Все пак сабята от всички оръжия във фехтовката в България има най-ярки традиции заради легендата братя Етрополски. Чувстваш ли по някакъв начин, че ходиш в техните обувки, Панчо, и това помага ли ти, или ти пречи заради очакванията, които има, а пък в същото време традициите са си традиции?

Панчо: Много, много далеч съм от техните обувки. Надявам се някога да мога да се доближа. Те са величие в нашия спорт с толкова много титли на такива първенства, така че въобще не мога да говоря, че съм се приближил по някакъв начин. Идоли са ми, опитвам се, тренирам, точно заради това – някой ден се надявам и аз да мога да се похваля със същите постижения. Със сигурност се надявам да вървя по техния път, затова и тренираме постоянно и се развиваме. Ще видим, много, много далече съм (смее се). Не бих казал, че съм в техните обувки по никакъв повод.

Иво, ти си един от създателите на Академия „Етрополски“, защо я направи?

Иво (въздъхва): А! Почувствах теснота да работя само в един клуб и видях, че спортът е малко тесен в нашата държава, и реших, че трябва да се направят повече клубове, да има повече деца, повече треньори. Изпитах някакво удоволствие да тренирам треньори, да създавам треньори освен и деца състезатели. Така и започнах. Аз дори търсих доста съмишленици, с които да започна Академия „Етрополски“, тя и мина през различни фази, докато се създаде. Накрая просто се събрахме точните хора и го направихме. Исках да дам шанс на децата. Тогава това беше първото поколение – Панчо и Любо (Любослав Бурнев, друга млада надежда в сабята, носител на Евроейската купа за кадети – бел. ред.), те са първото поколение на академията и тогава усетих, че тези деца имат талант. Те бяха на 10-11 годинки, когато започнаха, и видях, че имат талант. Минаха една-две години до самото създаване на академията и на клубовете и знаех, че само така може да има успех за тях – развивайки се в “малки” условия, така да се каже, без зали няма да стане, просто трябва нещо по-голямо, за да ги издърпа нагоре. Не просто клуб. Цяла академия.

Да, да, да, трябва мащаб.

Иво: Да, трябва мащаб.

Панчо, животът ти извън фехтовката?

Панчо: Студент съм. По стоматология. Общо взето, се занимавам с университета и тренировки.

Ще ставаш доктор…

Панчо: Да, надявам, се след три години.

Това е тежка специалност. Как смогваш и с фехтовката, и с ученето?

Панчо: Харесва ми, интересно ми е. Когато нещо ти е интересно, няма проблеми реално да се върши. Харесва ми това, което уча, затова и го уча, и има време за всичко. Нямам проблеми.

Задаваме традиционно един въпрос на всичките ни герои в “Личности”. Какво е за теб патриотизмът? Целта е да се борим с онези псевдопатриоти, които отмъкват истинския патриотизъм, биейки се в гърдите и обслужвайки всякакви други, чужди интереси, и смисълът е да покажем хората, които наистина обичат България. Та какво е патриотизмът за вас, момчета?

Панчо: Много добър въпрос. Може би да обичаш родината си и заедно всички хора, които сме тук, с мисленето си, с ценностите си да показваме какво представлява, най-хубавото от нея. Аз си го извъртам във фехтовката – както ние представляваме България и тренираме, мъчим се, мислим, за да можем да представим България на най-добро ниво. Така го разбирам и по-мащабно погледнато, за цялата страна, всеки със своето мислене и да можем така да се обединим, че да представим държавата по най-добрия начин.

Иво: Аз се убедих, че той е патриот сега, по време на тази олимпиада, защото обикновено по-младите казват „обичам България“, „патриот съм“, но в чужбина не искат да показват, че са българи, защото държавата е малка, защото сме бедни, защото не сме велика сила. И обикновено мислят: “Окей, да се запозная с еди-кой си, но да не казвам, че съм от България, да не декларирам, че съм от България.” А той на тази олимпиада, той на тези години, заедно с мен се ядосваше, че нашите инициали, на България, върху нашите екипи бяха почти незабележими. Ние не мислехме на тренировките за друго, само за това нещо – нас не ни различаваха на олимпиадата, само на нашите анцузи отзад не пишеше България. Пишеше го отстрани, с малки букви и не можеше да се види. Ние се чудехме как да показваме, че сме от България, като ходехме из олимпийското село. Искахме да знаят, че има българи там. Сложихме знамена веднага на терасите и се скарахме на другите, че нямат. Те ни обясниха, че било кичозно със знамената, а нашият блок беше най-малко накичен.

Панчо: Не се знаеше къде сме въобще.

Иво: Ние се борехме през цялото време да знаят, че има българи в блока. Без значение дали някой ще ни го оцени, или няма да ни го оцени, ние искахме да покажем, че сме българи, и се чудехме как да слагаме инициали навсякъде по нас, че сме българи. Просто да показваме и да се чува за това нещо. Нямаше как да вземем знамена по време на състезанието, защото нямаше и награждаване. Това ми беше най-голямата мечта, всеки мечтае за нещо, но аз исках най-вече заради флага, който той да го вземе, да излезе отвън… Патриотизмът трябва да се излъчва, да го чувстваш. Самият факт, че работя в България, при положение че имам предложения за работа в чужбина от 15 години и дори на моето семейство съм отказал, те ме натискаха по едно време да изляза, да приема някоя работа, защото  България си е мъка с този спорт и аз се занимавам само и единствено с фехтовка. Малко са треньорите в България, които се занимават само с фехтовка. Останалите имат нещо друго основно, от което получават заплата.  Мисля, че това е някакъв вид патриотизъм – да се занимавам с това заради България. А и самата мисъл, че бяхме единственият треньор и той състезател на тази олимпиада, които нямахме заплата от държавата и въпреки това представлявахме държавата.

Панчо: Да, те ни питат другите състезатели, като си говорим чисто приятелски там, колко получавам и аз, като кажа, че не получавам нищо, и всеки се чуди: „Е, ти за какво въобще се занимаваш, за какво се мъчиш?“, и казвам: „Как да ти обясня за какво се мъча“.

„Как да ти обясня“ е точният отговор, да…

Панчо: Да.

Иво: Да. Ама защо се занимавате с фехтовка? Как да обясниш? Сам си набавяш заплатата. Да, ти трябва да живееш, но не го правиш за това нещо. Не може да се каже, че това е патриотизъм, но е някакво доказателство. Идеята ми е, че не искам да отида и да направя добър състезател от Африка или от Южна или Северна Америка, или Европа. Не го чувствам добре да изляза със състезател, да вземе медал и някакво друго знаме да се вее. Няма да е същото като тук.

Снимки: Вихрен Георгиев
11116304_437510599743858_7582164297074094187_n