„Заблуда е да мислим, че животът е мек килим, по който може да се ходи бос. Животът е каменист път.“
Ориана Фалачи
В ранните часове на 15 септември 2006 г., издрана от острите скали и блъскана от облите камъни на своя тежък, но славен житейски път, с кървящо сърце и колабирали дробове, охулена от леви прогресисти, ненавиждана от десни консерватори, мразена от крайни ислямисти, оплювана от лицемерни моралисти, Ориана Фалачи напуска този свят, за да се превърне в една от най-значимите легенди на модерното време.
Родена на 29 юни 1929 г. във Флоренция, едва 14-годишна, Ориана се включва във въоръжената съпротива срещу режима на Мусолини като куриер на антифашистката група „Справедливост и свобода“. На 17 започва журналистическата си кариера. Била е кореспондент на “Матино дел Италия Централе“, „Еуропео“, „Ню Йорк Таймс“, „Лайф“, „Таймс“. В началото се насочва към светския живот и интервюира италиански и световни знаменитости като Марчело Мастрояни, Федерико Фелини, София Лорен, която става една от най-добрите ѝ приятелки, Ким Новак, Джейн Мансфийлд, Орсън Уелс, Шон Конъри и много други. Но скъпите тоалети, бижута, къщи и коли на звездите и клюките за тях бързо ѝ омръзват и тя се насочва към граждански и политически каузи. В началото на 60-те вече е военен кореспондент във Виетнам, Индия, Пакистан, Близкия изток, Латинска Америка и отразява събитията от най-горещите точки на света. През 1968 г., по време на мирна демонстрация на площад „Трите култури“ в град Мексико, силите на реда откриват стрелба. Фалачи е поразена от три куршума, а войници я влачат за косата и я захвърлят, мислейки я за мъртва.
Безскрупулна и агресивна, с арогантно държане и остър език, Ориана Фалачи се превръща в кошмар за всеки, който застава пред микрофона ѝ, но въпреки това никой от силните на деня не си позволява да ѝ откаже покана за интервю, защото това се смята за голяма чест и признание. Могъщата журналистка не се притеснява да казва директно какво мисли за събеседниците си и не им спестява обидни квалификации. За нея иранският шах Реза Пахлави е „жесток диктатор”, либийският му колега Муамар Кадафи е „клинично глупав”, геният Салвадор Дали е „твърде неприятен“, а кралската двойка на Испания са „двама идиоти”. След яростен спор с религиозния водач аятолах Хомейни тя захвърли демонстративно в краката му хиджаба, с който са я забулили революционните гвардейци, преди да я пуснат при него. А след най-катастрофалния разговор, който някога е водил с пресата (по негово определение) и в който е принуден да се съгласи, че войната във Виетнам е била излишна, държавният секретар Хенри Кисинджър признава, че му се е искало „да разбие носа на наглата журналистка“. Освен вече изброените, пред микрофона на всяващата ужас Ориана Фалачи, която по ирония на съдбата е била висока метър петдесет и пет и никога не е надхвърляла 45 кг с мокри дрехи, са заставали още Мохамед Али, Ясер Арафат, Голда Меир, Хайле Саласие, Ариел Шарон, Далай Лама, Индира Ганди, Фидел Кастро, Лех Валенса, Вили Бранд, Дън Сяо Пин и много други.
Освен с неповторимите си интервюта Ориана Фалачи остава в историята и с близо двайсете си книги, преведени на много езици.
И в журналистиката, и в литературното си творчество Ориана Фалачи никога не изневерява на собствените си разбирания, които се характеризират най-точно в максимата ѝ: „Моментът, в който предаваш своите принципи и своите ценности, ти си мъртъв, културата ти е мъртва. Цивилизацията ти е мъртва“.
В личния си живот Ориана Фалачи среща само веднъж голямата любов – това е десет години по-младият от нея революционер, анархист и поет Александрос Панагулис, прочул се с неуспешния си опит за убийство на водача на хунтата на черните полковници в Гърция. Любовта им е бурна и съвсем не безпроблемна. За съжаление връзката им продължава само три години, тъй като Панагулис загива при съмнителни обстоятелства в автомобилна катастрофа през 1976 г.
През 1996 г. Ориана Фалачи е диагностирана с рак на белите дробове. Тя преустановява кариерата си и се оттегля в Манхатън. Но атентатите от 11 септември 2001 г. я изтръгват от апатията и Ориана Фалачи се завръща с гръм и трясък на обществената сцена. Вече има нова кауза – борбата с ислямизма, с която се заема с присъщата ѝ страст и безкомпромисност. Изпод изобличаващото ѝ перо сe ражда трилогията „Гневът и гордостта“, „Силата на разума“ и „Интервю със себе си. Апокалипсис“, която се превръща в Библия за националистите и новите десни. Някои европейски издателства категорично отказват да публикуват книгите ѝ, но се намират и такива, които са готови да поемат риска и си навличат вълна от възмущение и критики. Самата Ориана Фалачи е жестоко охулена от тези, които доскоро са ѝ се възхищавали, превръща се в обект на съдебно преследване и получава стотици смъртни заплахи. Но това още повече я амбицира и вдъхновява да продължи борбата си за спасяване на нейната „Европа, превърнала се в обсадена Троя, на която предстои да бъде превзета от ислямските пълчища“.
Малко преди смъртта си Орина Фалачи се завръща във Флоренция, за да умре в любимия си роден град.
Може да не харесвате Ориана Фалчи, може да не сте съгласни с ранното ѝ левичарство или късната ѝ ислямофобия, може да я смятате за крайна и неуравновесена, но не може да останете безразлични към личността и творчеството ѝ. За разлика от многобройните ѝ критици, които паразитират върху нейната известност с хули и обиди и за повечето от които вече никой не си спомня, легендата за Ориана Фалачи ще бъде жива, докато бъде жива истинската журналистика и литература. Макар и на моменти арогантна и крайна, Ориана Фалачи винаги е писала със страст, влагайки в написаното не само безспорния си талант, но и цялото си сърце, винаги е била честна с читателите си, винаги се е придържала към собствените си морални принципи и никога не се е страхувала да рискува живота си, за да постигне това, към което се стреми. Качества, които толкова много липсват тук и сега.
Поклон!
