От 2016 г. насам въпросите за назначаването и повишаването на съдиите намериха нова регламентация с промени в Закона за съдебната власт. Само за 2 г. се реорганизира цялостно работата на Комисията по атестиране и конкурси и новите процедури започват да дават резултат. За това съдим от втория годишен доклад на Комисията по атестиране и конкурсите, публикуван преди дни. Това е и една от малкото сфери от настоящия етап на дългогодишната съдебната реформа, който не беше бламиран при изменението на Закона за съдебната власт.
Малко предистория, или кариерното развитие като елемент от съдебната независимост
Множество са примерите за това как последователно в системата израстват нагоре и заемат ключови постове лица със спорни професионални качества и доказано безнравствено поведение. За справянето с този проблем в демократичните страни, приели западния модел на управление, се следва стандартът за независимост на съдебната власт от политическата такава в лицето на правителството и законодателния орган. Освен това, срещу гарантираната независимост съдебната власт дължи публичност и отчетност на работата си пред обществото.
В България този модел се прилага и ползва по превратен начин. Нито съдебната власт е независима, нито това е задоволително обезпечено на законово ниво. Практическото проявление на независимостта се свежда до това, когато гражданите имат спор за решаване пред съда, да са уверени, че никой не е в състояние да повлияе на съдията. Тоест, за да искаме добро правосъдие, трябва да дадем сигурност на хората, упражняващи съдебната власт. А сигурността се постига, като се затворят пролуките за нерегламентирано влияние, които най-често се проявяват в конкурсите за назначаване и повишаване на съдиите.
Смяна на модела
До 2016 г. действаше система за назначаване и повишава на съдиите, в чиято основа израз намираха както местните зависимости, така и предпочитанията на членовете на ВСС. Причината за това бе, че оценката за работата на съдиите се извършваше основно от местни помощни атестационни комисии (виж анализ тук). С мащабните изменения в Закона за съдебната власт се създаде постоянно действащ орган в лицето на Комисия по атестирането и конкурсите (КАК). Всъщност това беше един от малкото фундаменти от съдебната реформа, проведен докрай в системата.
Начинът на композиране на КАК застъпи и доразви идеята за съдийското самоуправление – тоест съдиите сами да решават своите кариерни въпроси. За тази цел мнозинството от членовете на КАК са съдии, избирани от пленумите на Върховния касационен съд и Върховния административен съд. Така ВКС и ВАС като най-висшата инстанция в системата станаха гаранти за качественото попълване на КАК. Този модел на организация не е чужд на българската съдебна система с оглед на историческата традиция върховните съдии да участват в оценката, а и дори в дисциплинарното наказване на колегите си от по-ниските по степен съдилища (вж. Закон за устройство на съдилищата от 1899 г. ).
Откъде идва съпротивата срещу настоящия модел
Освен ефективното разпределение на съдиите по места в унисон с натовареност та доброто и навременно организиране на конкурсите за назначаване и повишаване в системата са другото решение на проблема с честото командироване на съдии. През годините именно командироването стана лесният и удобен начин за превземането на цели съдилища чрез попълването им с удобни и услужливи магистрати. Така за дълъг период от време не се обявяваха конкурси за назначаване, а недостигът на кадри се компенсираше не в отворена и състезателна процедура, а по преценка на председателя на съответния съд. Това, от своя страна, освен всичко друго засилваше и неоснователно властта на председателите. Никъде в нормативната база не се предвижда техен статут на по-висши от редовите съдии.
За да заработи добре самата новосформирана КАК, трябваше да бъдат изработени нови методически правила за извършване на атестирането и провеждането на конкурсите. Именно това забави реалното изпълнение на основните функции на комисията и беше умело използвано като аргумент срещу реформата.
Отчетният доклад на втория състав на КАК показва, че само за 2 години моделът започва да работи ползотворно. От доклада е видно, че вече са проведени конкурси на почти всички нива в системата, а обжалванията пред ВАС очевидно не са спрели комисията. По-конкретно, много от конкурсните процедури бяха обжалвани от участвалите кандидати и чакаха произнасяне на ВАС. ВАС сезира Конституционния съд (КС) и това допълнително блокира получаването на резултат от процедурите.
След произнасянето на КС в края на месец юли се утвърди и стабилизира още едно от нововъведенията с промените в ЗСВ. По-конкретно с чл. 193, ал. 6 от ЗСВ се даде възможността при проведен вече конкурс и освобождаване на длъжност в 9-месечен срок от конкурса резултатите да бъдат ползвани за заемане на длъжността от следващия в класирането кандидат с оценка не по-ниска от мн. добър 5.00. Това решение на КС се изгуби покрай суматохата около Истанбулската конвенция, но заслужава допълнително внимание, тъй като то утвърди кариерното развитие като „пряко отношение към независимостта” (според решението на КС). Същевременно то възприема процедурата като „баланс между водещото конкурсно начало и своевременното преодоляване на кадровите дефицити, възникващи при освобождаване на длъжности в органите на съдебната власт” (отново според решението на КС). На практика това елиминира всяка възможност за заобикаляне на конкурсното начало и спестява допълнителни административни усилия.
Рисковете оттук насетне
При ежегодното излъчване на номинации за членове на КАК ще се види доколко съдийството в България е готово да носи отговорност за собствените си устройствени проблеми. Ако се възприеме клишето, че редовния съдия не го вълнува нищо освен това да си решава делата, то системата ще рухне отново под незаинтересоваността на самата гилдия, а това би било добре дошло за търсещите политическо влияние в съдебната власт.
При изискването членовете на КАК да се избират според материята на делата, които решават съдиите, възниква и друг съществен въпрос за организацията и устройството на съдебната власт – защо този принцип е застъпен при избирането на инспектори в Инспектората към ВСС и Комисията по атестиране и конкурси, а не намира приложение в състава на самия съдебен съвет?
Автор: Иван Брегов/Институт за пазарна икономика
