Чарът е най-опасното оръжие в политиката. Не харизмата – способността да поведеш чрез пламенно присъствие. Чарът е по-тихото, по-неописуемо качество, притежавано от Борис Джонсън. Може да е очебийно колко е неподготвен да бъде следващият британски премиер, но след вчерашния първи тур в лидерската надпревара той е фаворитът. И причината затова е тъкмо в неговия чар.
Джонсън е роден за избори. Той омайва и оглупели консерватори, и заблудени лейбъристи. Неговата биография може да е на некомпетентен, мързелив и похотлив лъжец, но в това публиката вижда “лъжец, но наш човек”.
Той бе уволнен от Times за фабрикации като силно предубеден репортер в Брюксел. Първият му инстинкт винаги е този на комика: смешен, непредсказуем, леко опасен.
И докато днес кампанията на съперника му Майкъл Гоув върви към катастрофа за далеч по-малки грехове, то тази на Джонсън изглежда да лети стремглаво напред само заради магнетичността му. Несправедливостта е гротескна.
Понастоящем съветниците му държат Джонсън далеч от камерите. Това не е харизма, това е човек, на когото не е разрешено да води собственото си избиране от колегите си. В сряда му позволиха да открие лидерската си кампания, но със сериозни ограничения. И освен че обеща £10 млрд. данъчни облекчения за богатите, Джонсън изреди и качествата, които смята, че притежава, за заемането на най-високата служба, като дори не спомена злополучния период, в който бе външен министър, а наместо това наблегна на времето, когато бе кмет на Лондон.
И тук той реши да опише заслугите си за намаляването на престъпленията с хладни оръжия, размириците през 2011 г., финансовата криза и олимпиадата.
Представи се за Перикъл начело на Атина. Фарс.
Кметът на Лондон е до голяма степен само лице на града, без да има особено много управленски правомощия. Политиката на Джонсън за борба с престъпленията бе просто да се отърве от полицейския началник. Той отстъпи пред синдикатите на метрото и се държеше лакейски към спекулатурите в бизнеса с недвижими имоти.
Гледаше ме в очите, когато ми каза с каква страст иска да прекрати разрешенията за издигане на небостъргачи, станали известни при прешественика му като “Дубай на Темза”, но наместо това Джонсън взе че удвои бройката им. Пътува до Малайзия, за да ги моли за пари за строежа на сгради, които и досега стоят с празни луксозни апартаменти. Това бе и наследството му: новата небостъргачна ивица на Лондон. Тази седмица посетих една от кулите Canning Town, източен Лондон, в която 84 апартамента стоят незаети, притежавани in absentia от един-единствен азиатски инвеститор. Това бе разбирането на Джонсън за политиката „да намерим дом”.
А това, в което като кмет не можеше да го удържиш, бе хвърлянето на пари по суетни проекти. Градския лифт по река Темза, стратфордската увеселителна пързалка (“Лондонската Айфелова кула”), автобусите с инвалидни рампи, които са заключени и не могат да се ползват, водното оръдие, което не може да стреля, ненужната “супер канализация”, твърде засуканата междинна линия на метрото – за всички тях пръснати феноменални суми. Изумителните £53 млн., погълнати за фантазиите на Джонсън за мост-градина, докато мостът “Хамърсмит” гниеше в реката. “Борис байковете” – система за наемане на колела всъщност стартирана от предшественика му – която не трябваше да струва каквото и да е, а накрая сметката за данъклопатците излезе близо £200 млн. за осем години. А закъснялото му посещение на местата, където се случиха размириците през 2011 г., бе просто възможност да се снима с метла.
Затова по-добре да мълчи за ексцентричното си кметстване. Той не бе никакъв Перикъл, а същински Нерон и майстор на хляба и зрелищата.
Като характер със сигурност е грабващ, разхвърлян, често забавен и е удоволствие да си в компанията му. Но дори съветниците му – търсещи от него поне някаква визия – го кръстиха Борис Скучния.
Веднъж Джонсън призна, че кметстването му може да е кратко, предвид амбициите за Даунинг стрийт. И тази стратегия, трябва да се признае, сработи. Неговата изборна победа в Лондон бе изключителна, най-малкото защото той, Джонсън, елитарното момченце от „Итън“ , победи простолюдния си съперник, имаш лафче с хората.
Джонсън категорично не трябва да бъде подценяван. Демокрацията все повече спира да бъде въпрос на интереси и ресурс и се насочва към второстепенни изисквания като това да караш хората да се чувстват спокойни и добре за заобикалящия ги свят. Избирателите са привлечени към тези, които не взимат живота твърде на сериозно, непосредствени са в изказа си и притежават ексцентрична непредсказуемост.
Хората обичат да се смеят над политиката и Джонсън изглежда като истинско човешко същество. Той е за предпочитане пред машините за роботизирани клишета като Тереза Мей.
Политолозите пренебрегват чара пред интегритета, усърдието, последователността… и дори харизмата.
Това е, защото чарът е като любовта, той не подлежи на научен анализ и категоризация. И въпреки това бе използван с апломб от Роналд Рейгън и Бил Клинтън, днес от актьора президент на Украйна Володимир Зеленски. Въоръженият чар може да се окаже новото оръдие на тиранина.
Това са водите, по които се е отправила британската политика. Освен ако Джеръми Хънт или Майкъл Гоув не успеят да изградят коалиция “Спри Борис”, членовете на Консервативната партия ще изберат единствения кандидат, който може да им донесе парламентарно мнозинство.
Но първо Джонсън ще трябва да премине изпитанието – да осигури предоговорен Брекзит, наместо да предизвика парламентарна криза и взрив в Консервативната партия. Това означава, че ще трябва да се върне към някаква версия на сделката на Тереза Мей и някакъв свободен достъп до митническия съюз както за Британия, така и Северна Ирландия. Реалността скоро ще го застигне с писъци, че няма алтернатива, а той е достатъчно интелигентен вече да осъзнава това.
Най-далновидните привърженици на Джонсън дори тихо пробутват теорията, че ноторната “еластичност” на техния герой е точно каквото се търси в заданието. Цинизмът и двуличието са качествата, от които страната му се нуждае.
Джонсън ще дърдори, скандализира, обърква и връща обратно обещаното, докато нацията, без да го осъзнае, не се озове от другата страна на пропастта “Брекзит”. Такава е съвременната политика, че трябва да разчита на способностите на лидера на лъже.
Но задачата на министър-председателя е различна от тази на кмета и дори от тази на външния министър. Премиерът е управител на цирка, а не един от жонгльорите. Казват, че двама идоли на Джонсън са Бенджамин Дизраели и Уинстън Чърчил – и двамата майстори на обрата на 180 градуса и отричането на миналото, включително личното им. И двамата насочват платната към прагматизъм, когато събитията го налагат, и двамата са смятани за успешни.
Стане ли октомври, вероятността е, че на Британия ще ѝ е втръснало от преструвки, икономическа мачовщина и фантазии за нови търговски сделки. На страната ще ѝ е нужно величествено спускане към някаква версия на сделката на Мей.
Ако е нужен Борис Джонсън и неговият чар, за да убеди нацията и парламента да се вслушат в здравия разум, и обстоятелствата го принудят да си ходи – то ще съм първият да го поздрави. Това е пределът на оптимизма ми.
Автор: Саймън Дженкинс, историк
Текстът е препубликуван от Guardian, където авторът е колумнист.
Оригинално заглавие: Boris Johnson may be an incompetent liar, but charm is his secret weapon
