Нова олимпиада – нов късмет си мисли отново българина и чака спортистите, които са се подготвяли с парите от неговите данъци за Игрите в Рио, да се върнат отвъд Атлантика с кошница с медали и да повдигнат поне за миг сринатото му национално самочувствие. Не че от това би имало огромна полза за обездвижените му и затлъстели деца в училищна възраст, но пак е нещо, казва си той. След няколко седмици обаче ще стане ясно, че и тези надежди са били напразни. Дори българските олимпийци да подобрят представянето си от Лондон 2012, където взеха един сребърен и един бронзов медал, картината няма да е много по-розова. Освен това основните надежди за медали са свързани със силовите и не особено популярни сред децата спортове като борба, джудо и бокс.
За Игрите в Рио заминаха общо 51 български спортисти, за чиято подготовка и възстановяване Министерство на младежта и спорта е платило приблизително 30 млн. лв. бюджетни средства за последните 20 месеца. Резултатът от участието на повечето от тях на най-големия спортен форум обикновено се припокрива с широкоразпространения само в България „олимпийския принцип”, че важно е участието, а не победата. Всъщност това е българската интерпретация на думите на създателя на Международния олимпийски комитет Пиер дьо Кубертен: „Най-важното нещо в живота е не триумфа, а битката; важното е не да си победил, а да си се борил добре”. Колко добре се бориха българските състезатели в първите два дни на Игрите в Рио е видимо за всички, които се интересуват от спорт. Предполагам обаче, че ако имаше медали за брой публикувани селфита в социалните мрежи, българските представители щяха да отвеят конкуренцията. Жалко, че в Рио нямат и заведения с ориенталска музика, за да може България да се сдобие с „олимпийски” титли поне в дисциплините за най-високо хвърляне на салфетки и най-шумно щракане с пръсти.
Същевременно българските деца са пети по затлъстяване в Европа според актуални данни на Европейската академия на науките по хранене, което според експертите се дължи основно на липсата на физическа активност. Не би могло да бъде по-различно, при положение, че образователната система осигурява 2-3 учебни часа спорт на децата в училищна възраст. Освен това тези часове най-често се провеждат в негодни или претъпкани с ученици помещения. Заниманията със спорт в извън учебно време не се контролират от никой в държавата и обикновено се провеждат от спортни клубове, които са успели да си осигурят от училищните директори статут на монополисти в своя спорт. В масовия случай не е ясно по каква методика се провеждат тренировките и доколко са квалифицирани за работа с деца треньорите. Обикновено тези занимания са фокусирани върху таксата, заплащана от родителя, върху която обикновено данъци не се заплащат. Там където има отчетност, този приход най-често се осчетоводява под формата на членски внос или дарение, от които държавата не получава постъпления.
Средствата за олимпийците обаче далеч не са най-голямото перо в бюджета на спортното министерство. Още около 38 млн. лв. се отделят за „високи постижения” през 2016 г. Така общата сума за „елитен спорт” нараства над 50 млн. лв. и формира около 70% от бюджета на Министерството на младежта и спорта. Първата работа на всеки нов министър, който го управлява, е да направи ново разпределение на тези пари по спортове и федерации, а системата за масов спорт продължава да функционира по старому – недостатъчно финансирана и без видими резултати. Парите отделени от министерството по това перо за 2016 година са около 13.5 млн. лева и е спорно до каква степен се усвояват пълноценно дори тези средства. Парадоксално е, че тази сума вероятно ще е по-малка от онази, която министерството ще плати на волейболната федерация, за да може тя да съорганизира с Италия световното първенство в този спорт през 2018 г.
Ясно е, че парите за спорт в България не могат да се съпоставят с тези, които се отделят от далеч по-богати страни, но поне наличният ресурс може да се похарчи далеч по-пълноценно. Вместо да раздава пари на федерации и спортисти при спорни критерии, министерството би могло да изгради олимпийски център, в който да работят най-добрите специалисти за подготовка и възстановяване на състезатели, без значение от вида спорт. Например липсата на качествена психологическа помощ може би ще се окаже решаваща за резултатите в Рио на състезателката на троен скок Габриела Петрова, която беше уличена в употребата на забранени вещества, но впоследствие беше оправдана. Сходен е случаят и с ансамбъла по художествена гимнастика, който се лиши от една от титулярните си състезателки Цветелина Стоянова след опита й за самоубийство. След вчерашния си провал в квалификацията на 10 м. с въздушен пистолет състезателката по спортна стрелба Антоанета Бонева, която също имаше надежди за медал, също оправда резултатите си с „напрежение”. Част от състезателите пък има проблем с възстановяването, което също може да се провежда централизирано от държавата. Ако състезателите разполагат и с добра тренировъчна база, те ще имат нужда от много по-малко средства за подготовка за големи състезания. Със спестените пари спокойно може да се преструктурира онази част от спорта, която пряко касае данъкоплатеца и влияе върху здравето на децата му.
