В страната има огромен проблем с реакцията на институциите и отказа им да се грижат за хора без лични документи. Публикуваме разказа на Радостина Хлебарова „Олелия в три действия“, който представя пълната неспособност на институциите да намерят решение и поставя гражданите в параграф 22.
Едни го подминават, извръщайки поглед, други му теглят по един шут, мърморейки, трети се спират и го поглеждат: човешко същество, куку, бездомник, клошар – зависи от гледната точка. Аз съм от спрелите се съседи, звъним на Компетентните:
„Алоууу, тука един човек лежи и не мърда, не може да говори, май е жив.“
Идват Първите. „А – казват, – не, не е за нас. Много е мръсен. Ако умре или го набият, тогава се обадете. Няма документ – няма човек. Сам си е виновен“, подпират го да седне и си тръгват.
„Добре, извинете за безпокойството“, отвръща междусъседската команда и търси Вторите.
Вторите казват: „Не е за нас – за Първите или Третите е, що се измъкват? Сам си е виновен.“
Идват Третите: „Амиии, тъй като го гледаме – не създава проблеми, нека си лежи тук. Сам си е виновен. Обадете се на Първите и Вторите.“
Объркани сме.
„Дали да не си купим една лопата и да ги копаем тия?“, питам аз съседите.
„Абе, Ради, знаеш ли колко трудно се копае?“, казва някой.
„А дали да не го набием, че да дойдат Първите?“, пита друг.
„Занимаваш се с глупости“, казва мъжът ми.
Но ние не се отказваме. Водим разговори от типа: „Алоууу, Ленче, оня долу жив ли е още? Пи ли вода? Яде ли? Не, така ли? АААА, идвали са пак Първите, Вторите и Третите, щото от другия блок са им звънели? И кво? Нищо. Е туй то. Тцъ-тцъ, лелеле…Аре чао.“
„Занимаваш се с глупости“, казва мъжът ми.
Ден трети. Първите, Вторите и Третите минават отново, защото не всички съседи са схванали. Гледаме ги с превъзходство, защото ние вече ЗНАЕМ, че не е за тях и сам си е виновен.
„Имаш вирус, работа и дете! – казва мъжът ми. – Почивай си.“ И лягам аз да си почивам, щото съм разумна жена и знам, че трябва да слушам мъжа си. И сънувам. На улицата съм, цялата съм овързана с тиксо, устата ми е залепена, не мога да мърдам, да дишам, да говоря, виковете ми се връщат обратно в безпомощното ми тяло. Минават хора. Едни се обръщат, други ми теглят един шут, мърморейки: „Тука ли намери, бееееее?“ Трети се спират, но вече знаят, че няма смисъл да търсят помощ. Виждам как започват да копаят дупка. Сама съм си виновна.
Събуждам се. „Имаш температура“, казва мъжът ми. Сигурно е прав. Ставам и започвам със съседите, да пиша на Първите, Вторите и Третите. Да питам: Що така бе хора, човек е? Мерсии премного за отговора, долуподписаните Куку Пипи и Тралала.
Мъжът ми казва, че смисъл няма. Ама, мисля си аз, тук и сега може да няма смисъл, ама някога може би, ако и други хора, възможно е…. Но само отговарям: Трябва да пиша, защото иначе трябва да си купя лопата. Изненада, примигване, кимване.
„Да пишем заедно тогава, искаш ли кафе?“
