SHARE

Надявам се дистанцията от изборите да е достатъчна, за да могат да се пишат и четат анализи на трезва глава. България завъртя отново политическия цикъл и вече официално е в третия (недовършен) мандат на правителство с премиер Бойко Борисов.

Разбира се, резултатите от изборите са неудоволетворителни. На власт дойдоха партии, в най-добрия случай безразлични към принадлежността на България към НАТО и ЕС, с неубедителни икономически резултати (без инжекциите със субсидийни опиати българската икономика почти веднага би заорала нос в пясъка) и без ясен ангажимент към ключовите ангажименти на държавата към гражданите ѝ в една демокрация – човешките права, разделението на властите, свободата на медиите и по принцип към ценностите на либералната демокрация.

Накратко, на власт дойдоха батки, които искат да си делнат властта, парите и бъдещето на България, като в замяна построят някоя магистрала и положат известно усилие да изглеждат като безалтернативен партньор на Запада от вида „ кучи син, но наш кучи син“. И, разбира се, без да взимат насериозно политическата хигиена, допускайки в заверата вече дори напълно компрометирани фигури, като фамозния Делян Пеевски. Който си беше отишъл, нали, господин премиер?

Най-голямото постижение на сегашната власт ни беше продадено предварително – това е лелеяната СТАБИЛНОСТ. Комбинацията от „стабилност“, разбирана по български (тодорживковското „снишаване“, докато мине бурята), плюс началото на трети мандат на Бойко Борисов накараха множество анализатори да заговорят едва ли не за „ерата Борисов“ и провидяха държавнически качества у премиера –умело прикривани от самия Борисов от обществеността повече от 10 г.

От 2009 г. насам дилемата на десния избирател, или е по-точно да казваме – дилемата на проевропейския, проатлантически привърженик на демокрацията у нас е – дали да гласува за ГЕРБ, който на думи е това, което трябва на България – силна проевропейска партия и който традиционно е по-силен от БСП, познатото зло.

И ако нещо може да се признае на Борисов, е това, че умело подхранва тази илюзорна дилема.

Самият той много лесно паразитира върху „комунистическата опасност.“ „Слаб съм, нямам сили за реформи, но поне няма да става по-зле“ – това е посланието на Борисов и лавирайки между медийната империя на Пеевски, демократичните и прозападни избиратели, националистите, носталгиците по времето на Тодор Живков, западните партньори и близки и далечни диктатори, той успява за трети път да застане начело на правителство.

Привидната безалтернативност на Борисов води до дълбоко разцепление сред продемократичните и прозападни избиратели. Част от тях все още му се доверяват, надявайки се че под западен натиск той няма да стигне до крайности, няма да сервира държавата в ръцете на пропутинските сили, а клиентелата му няма да краде чак толкова много, защото ще има страх от чужбина. Друга част от тези избиратели не желаят да гласуват за Борисов, защото виждат, че зад европейската фасада на ГЕРБ (крепена, между другото, доста усърдно и от партньорите в ЕНП ) няма нищо освен конформизъм, жажда за власт, методи за партийно строителство от времето на БКП, все по-хищна клиентела (вече съвсем доближила се до класическите определения за олигархия и организирана престъпност и на практика неотделима от тази на Пеевски и Доган).

И традиционно още от 2009 г. насам повечето българските граждани избират да гласуват за фасадата на ГЕРБ, крепена върху местни схеми и концесии на големи парчета от икономиката и територията на страната в ръцете на местни авторитети, в което е една от големите политически трагедии на нашето време.

Така стигаме до парадокса ГЕРБ да дойде на власт и с помощта на хора, които са гласували за тази политическа сила на принципа на „най-малкото зло“ и за неща, напълно чужди на философията и практиката на ГЕРБ.

Присъствието в парламента на по-малките демократични партии, разбира се, би дало на демократичната опозиция някои властови лостове, като присъствие в парламентарни групи, парламентарни механизми и достъп до публичност.

Естествено, присъствието в парламента определено е по-добре от неприсъствието в него и дава много повече шансове за политическо влияние днес и политическо бъдеще утре, както и за придвижване в държавата на дългоочакваните реформи в най-забатачените области като съдебната система, здравеопазването, образованието, сигурността и свободата на словото и дори да даде лостове за спиране на подготвяно ретроградно законодателство.

Но дори ако парламентарната бариера беше преодоляна от някоя от по-малките демократични формации и този по-добър сценарий се реализираше, животът на тази формация едва ли би станал много по-лесен. Преди всичко тя би била подложена на огромен натиск от партньорите в Европа и Америка да се коалира с единствената приличаща на евроатлантическа политическа сила в България (става дума за ГЕРБ, естествено), за да за да може България да представлява все пак някаква опорна точка на Балканите на евроатлантическата политика, във време, когато опорните точки липсват или лесно поддават. От друга страна, избирателите ѝ биха очаквали точно обратното поведение – на принципност и безкомпромисност.

Затова, която и да е от тези политически сили (коалирани или не, това няма голямо значение) щеше да бъде изправена отново пред вечната дилема на младшите партньори на ГЕРБ – да подкрепи фасадата на ГЕРБ и да пострада жестоко заради същността зад фасадата на политическата сила, предвождана от Бойко Борисов.

Какъв би бил резултатът? Трудно е да очакваме, че ще правим непрекъснато едно и също, а резултатът ще е различен. Малката политическа сила вероятно би била непрестанно притискана от Борисов, като умело всички негативи на управлението биха й били приписани, а отчаяният от живота Премиер отново вероятно би поискал предсрочни избори, за да тръгне към четвърти недовършен мандат.

Няма смисъл в момента да си задаваме въпроси „Ами какво щеше да стане, ако…“, непродуктивно е.  Днес именно върху ГЕРБ пада голямата отговорност за съдбата на това правителство (защото просто изглеждат като най-проевропейската сила в него). И няма място за надежди, че ГЕРБ биха постъпили по-различно този път. Ще се краде, ще се лъже, ще се строят разни бетонно-асфалтови еднодневки и накрая ще бъде опитано да бъдат стоварени голяма част от негативите на управлението върху коалиционния партньор – „Обединените патриоти“.

И нищо чудно дори и тази прозрачна стратегия да успее, тъй като какво обединява обединените патриоти? Те са обединени от идеята да консумират властта и са готови да размахат каквото и да е патриотично плашило или знаме пред електората.

А Борисов това го умее – да управлява чрез регулириране на достъпа до властта на необуздани властолюбци.

В едно нормално общество съставено по такъв начин правителство не би изкарало много. В зашеметената от кафяви медии, със събудени атавистични страхове, живееща в разделение България обаче то може и да изкара и повече. Но цената, цената в един момент ще трябва всички да я платим. Затова и най-близката надежда за нормално правителство би дошла само след нови и честни избори и продемократична политическа сила, която би изместила ГЕРБ от първото място. И нито ден по-рано.

SHARE
Константин Павлов-Комитата – инженер, автор, активист. В момента овладява социологията и настройките на WordPress.