Майкъл Кофман е анализатор в CNA Corporation и член на The Wilson Center’s Kennan Institute. Преди това е бил програмен ръководител в Университета по национална отбрана на САЩ. За War on the Rocks той представя своя анализ за Сирия и защо политиката на Тръмп с Русия е поставена пред трудно начало.
Докато нещата се успокояват след скорошните ракетни удари на САЩ в Сирия, е очевидно, че американската политика относно Сирия и руската роля в конфликта се опитват да настигнат събитията.
Ударите представиха, макар и спорно, една по-активна позиция на САЩ към света – Америка, готова да използва сила в кратки срокове, необременена от объркващата предпазливост, която дефинира администрацията на Обама. Същевременно ракетната атака би могла да бъде тълкувана като разумно прилагане на военна сила, пресметнато предупреждение, така клонящо към предпазливост, че е близко до това да бъде сметнато за незначително.
По-значими са последиците за връзката на САЩ и Русия и политиката на Америка в Сирия – или по-точно липсата на такава. Тази кратка назидателна кампания би могла да се докаже като ефективна за възпирането на Асад, но идеята, че тя ще се преобрази в ефективна политика към Русия, е съмнително.
Цялата история изглежда измислена в последния момент, в опит използването на химически оръжия в Сирия да замени оформянето на външната политика спрямо Русия.
Москва може да види очевидното: администрацията на САЩ се опитва да превърне един импулс в политика и измисля нещата в крачка. Ако не знаеш къде отиваш, то Русия с радост ще те поведе натам, накъдето те искат да вървиш.
Ракетната атака надали ще поправи драматичната липса на тежест над Москва в този конфликт и оскъдицата на убедително влияние, която предопределя връзката на САЩ с Русия. Търсената печалба надвишава с много инвестицията. В комбинация с отсъствието на ясно изразена политика относно Русия е ясно, че САЩ са в дребен пазарлък срещу хора, които са майстори в школата на дребните игри.
Президентът Доналд Тръмп наследи почти несъществуващо влияние в Сирия. Крайно време е това да бъде коригирано, но с признанието, че това няма да е лесно. САЩ трябва бързо да свият знамената на тази “победа” и да не се вкарват в кризисни отношения с Русия, преди да е готова да посрещне такива. А САЩ очевидно не са. Да се научиш да танцуваш с противника не е нещо, което се учи за няколко седмици. И не е дори близко до “деликатно”. Този процес без съмнение ще бъде формиращ за тази администрация.
Подгответе се за урок
Съществуват ясни индикатори, които показват, че с изстрелването на ракетите администрацията вярва, че вече преговаря с Русия и Сирия от позицията на силния. Ген.-лейт. Макмастър каза в неделя, че “това е чудесна възможност за руското ръководство да преоцени това, което прави”. По същия начин американският посланик в ООН Ники Хейли отбеляза, че “така уведомяваме Русия: “знаете ли, няма повече да търпим подкрепата ви за този режим”. Предположението тук изглежда е, че 59 ракети, стърчащи от сирийска въздушна база, ще поправят за една нощ факта, че Русия, Сирия и Иран държат почти всички силни ръце в този конфликт, докато САЩ нямат никаква разпознаваема стратегия от самото начало. На Белия дом предстои приемането на някои тежки истини и болезнени уроци.
Ударът демонстрира добре изчислен риск, но в същността си е низко решение. Принудителната реторика и хазартът в опит за притискане на Русия относно подкрепата й за Асад са лишени от стратегия за победа, а водачите очевидно имат трудности да обяснят какво ще се случи след това. В Съвета за сигурност на ООН Хейли защити тезата, че Асад “си е мислел, че може да му се размине, защото има Русия зад гърба си. Това се промени снощи”. Тя тълкува погрешно позицията на Русия спрямо Асад и нейната тежест.
Иронично, ако съществува някой по-бесен на Асад за използването на химически оръжия от САЩ, то това най-вероятно е Кремъл. Този епизод заплашва да разруши и малкото надежда, която те може би имат за сближаване със САЩ, което включва обща политика за Сирия, но също така относно конфликтите в Европа и по света. Убеждението у Москва, че е прекратила въпроса с химическите оръжия през 2013, беше разкъсано. Асад направи на глупаци едновременно Путин и Обама, които уверяваха, че той е предал химическите си оръжия като част от уговорката, която го спаси от американски бомбардировки през есента на 2013-а.
Следователно не видяхме отговор от Путин. Вместо това премиерът Дмитрий Медведев бе юрнат да промърмори нещо сходно на смъмряне през facebook акаунта си. Внасяйки яснота в ситуацията в понеделник вечер, председателят на Съвета на Руската федерация намекна, че те няма да защитават Асад от външни заплахи. Имайки предвид случилото се, Путин няма да прости на Асад за това публично унижение и може би си мечтае да изстреля 60 ракети срещу нещо, за което Асад милее много повече, отколкото за базата Ал-Шайрят.
За Москва тази случка е най-вероятно неочакван и горчив хап за преглъщане. Тя показва, че тяхното желание да играят ролята на решаващ фактор в Близкия изток е в най-добрия случай стремеж, а контролът над актьорите в Сирия продължава да й се изплъзва. Бившият държавен секретар Джон Кери научи това по време на многобройните си опити да се пазари за спиране на огъня, за да спаси Алепо, което Русия никога не предлагаше, и сега Хейли научи същото.
Дано обвиненията на Макмастър срещу Русия (“Как е възможно да имаш съветници в тази база и да не знаеш, че сирийските въздушни сили подготвят и извършват масово убийство с химични оръжия?”) ще бъдат потвърдени от разследването. Ако се окажат напразни, те бързо ще пометат доверието към американската администрация срещу Русия.
Ако не друго, САЩ може би направиха услуга на Русия, що се отнася до проблема Сирия. Например ударите могат да помогнат на Русия да си възвърне контрола над сирийския си партньор. Между Ники Хейли и Владимир Путин, шансовете са Асад да се притеснява повече за това, което Путин може да му причини.
Твърде рано за празнуване
Важно е да не интерпретираме погрешно събитията в нощта на 6 април и мекия отговор на Русия досега. САЩ внимателно изчислиха ударите си, уведомявайки предварително Русия (и съответно Сирия), избирайки базата, която сметна за отговорна за химическите атаки. От военна гледна точка операцията беше успешна, с може би шест СУ-22 бомбардировача и три МиГ-23 – бойни самолети, унищожени заедно с прилежащите им сгради и екипировка. Русия няма нито един свой самолет на мястото. Ударът беше в целта, но още на следващия ден сирийските СУ-22 излитаха от пистата, която умишлено бе оставена цяла. По-голямата част от базата е неспособна да подкрепи бойни действия с оглед на щетите върху горивото, амунициите, складовете и други сгради.
Междувременно руските сили, за които е съмнително, че бяха в позиция да повлияят на ракетния залп, стояха в готовност. Що се отнася до военната реалност, малко вероятно е руските батареи S-400 и S-300v4 да са били в добра позиция за противодействие на удара. Съществуват толкова много вероятности по отношение на географията, брой изстреляни ракети, насочване на ракетния комплекс и радарно покритие, които влияят на подобни неща – много отвъд простичките червени кръгове, с които се изобразява въздушната защита във вестниците. В този случай опит да се защити Асад от залпа би бил едновременно политически и военно безсмислен. Военният отпечатък на Русия в Сирия остава нарочно малък – очевидно той няма за цел да защитава Асад.
Той обаче е достатъчен, за да създаде заплаха от ескалиране и необмислени ходове. Следователно стойността на руската защитна система е просто в нейното съществуване, а не в огнестрелния ѝ обхват. Тези фактори без съмнение са имали ефект върху решението – както знаем, президентът, изглежда, е избрал най-малко рискованата и груба военна опция, която му е била предоставена. В изпращането на посланието си той се опита да намери златната среда, но сгреши по отношение на предпазливостта.
Ако се абстрахираме от първоначалните реакции, същественият руски отговор все още се формулира, забавен от пътуването на държавния секретар Рекс Тилърсън до Москва. Загатната е потенциална среща с Путин, но най-вероятно руското ръководство ще отговори директно в разговорите лице в лице с външния министър Сергей Лавров, след като опипат почвата на политиката на САЩ. Ако те открият, че такава не съществува и че ракетните удари са единичен случай, всякаква надежда на Вашингтон за оказване на натиск ще се изпари. В момента това е най-вероятният изход.
САЩ трябва да очакват отговор от други места – по-скоро рано, отколкото късно. Може да бъде друга държава, където Русия има много повече военна сила в ръцете си, като Украйна; или място, където щатската политика е също толкова замираща, например Либия. Възможно е да бъде област, в която САЩ са уязвими, например киберпространството. Русия има репутацията за връщане на дълговете – рядко подобно политическо унижение остава без отговор.
Хубаво е да се върнеш
За момент някой може да се излъже и да повярва, че една мускулеста външна политика на САЩ се е надигнала изведнъж, за да подчинява и да се налага над други ядрени съперници. Белият дом е далеч от администрацията Обама по отношение на тона си, но балансът на силите не е магически променен. Това е проблемът с крилатите ракети. Русия ги е виждала и преди, през 90-те и след 2000 г. Ударът би направил огромно впечатление тогава, а може би дори използван в правилен контекст през 2013 г. преди нашествието на Русия в Украйна и намесата в Сирия. Въпреки това с оглед на настоящото състояние на геополитическа конфронтация и фактът, че Русия е доста по-уверена в собствената си способност да използва сила, 59 крилати ракети не са дори близо до това да променят играта.
По подобен начин, заплашвайки да разкрие руското съучастничество в химическите атаки, Макмастър и Хейли се мъчат да пробият там, където администрацията на Обама е опитвала отново и отново без успех. Миналия септември САЩ и съюзниците обвиниха Русия във военни престъпления по време на бойните операции в подкрепа на сирийската армия в Алепо. Този подход нямаше ефект и няма да проработи и сега. Важно е да се извлече поука от грешките на предишната администрация и да не се действа с вече опровергани стратегии как точно се постига влияние над Русия.
Безсмислиците на британския външен министър Борис Джонсън, който си мисли, че е попаднал на начин да изпъди Русия от Сирия с помощта на Г-7, също са знакови за погрешното политическо тълкуване на ситуацията (и напомнят на безсмислиците на същия Борис Джонсън от септември 2016 г.).
Историята с руското съучастничество в тази атака също е безсмислена, въпреки че в този свят всичко е възможно. Както отбелязахме по-горе, Русия няма нищо за спечелване и много за губене от сирийското използване на химически оръжия. Във всеки случай Москва обикновено стига до крайности в усилията си да отрече западното влияние. Ситуацията направо плаче за драматичен руски удар в Сирия с цел доказване на аргумента. Видяхме подобно нещо да се случва по време на администрацията на Обама. Лицата в Белия дом се промениха, но песента остава същата.
Дотук ракетните удари бяха славен успех в установяването на политика, но това, което прави впечатление вкъщи, невинаги впечатлява и навън. Неоконсервативните и либерални привърженици на намесата може да ръкопляскат в унисон как Америка е обратно в любимото им забавление: да взривява неща в Близкия изток. Техният “блестящ град на хълма” е проблясъкът на ракета, която е изстреляна към нещо. В интерес на истината Обама никога не е уважавал вашингтонската политика на любов към фойерверките. Той често отказваше на хората си това, което им се иска. След толкова много години е ред на хищниците да вземат управлението и да покажат какво могат.
Още по-добре е, че този тест на предположенията за външна политика с Русия идва в началото на администрацията, вместо да развенчава илюзии по-нататък в президентския мандат. Действително въпрос на седмици е да разберем дали “да бъдеш твърд с Русия” и евтина демонстрация на сила ще свършат работа. Малко експериментиране, водене на рискована политика и учене е нормално, предполагайки, че ни е предоставена възможност да усвоим уроците.
Изиграй го отново, Сам
Отвъд грешна е теорията, че САЩ изведнъж са измагьосали влияние в ръката си. Но има и друг проблем – Белият дом няма никаква идея какво иска от Русия и Сирия. Не само че външнополитическите изявления са изключително непостоянни, но противниците не могат да ти дадат това, което искаш, ако то се променя седмица за седмица; нито пък ще те вземат на сериозно, когато го поискаш.
Първата стъпка към стратегия за омайване на Русия е да разбереш какво се опитваш да извлечеш, а после как да повлияеш, за да го получиш. Тилърсън, Хейли и Белият дом трябва да започнат да пеят в един тон. В момента изглеждат като в “битка на гласовете” един срещу друг. Важно е и да спре мисленето за “Русия в Сирия” и вместо това да се погледне на конфликта като на проблем в една от най-важните за Америка двустранни връзки, която не може да бъде разделена и поставена отделно от останалите проблеми в комплекта Русия.
Преди едва седмици Хейли каза, че целта на САЩ не е да “си стои и да се фокусира над изгонването на Асад”, а после поиска именно това от Русия предната неделя. Междувременно Тилърсън подчерта, че САЩ нямат “никаква информация, която предполага, че Русия е била част от военната атака, осъществена чрез използването на химическо оръжие” и изглеждаше по-малко посветен на политика за промяна на режима в Сирия. Та има ли въобще доказателство за нещо и търсят ли САЩ промяна на режима? Изказването на Тилърсън в понеделник изясни, че фокусът на политиката на САЩ е все още битката срещу ДАЕШ, както и работа с Русия за “постигане на стабилни зони в Сирия”.
С други думи, държавният секретар изтри каквото и да било съобщение, което съветникът по национална сигурност и посланикът в ООН се опитваха да изпратят и обратно. Правителството на САЩ изглежда заето в многоуважаваната си традиция всеки глава да има собствена външна политика. Дано версията на Тилърсън за политическите цели на САЩ победи дори само защото това ще каже той на руснаците в Москва тази седмица. Във всеки случай Русия бързо ще разпознае същността на този цирк – опит да се измисли политика след ракетен удар вместо ракетен удар, който е част от политика.
Отминали американски опити в принудителна дипломация с Русия обикновено са били лишени от съществено принуждаване и стратегия как да се постигне влияние над Москва. Би било изненадващо, ако 59 крилати ракети се окажат решението на този проблем. Слава Богу, предишната администрация пробва много теории, които не проработиха – от празни заплахи в ООН, през недоказани предположения за това какво повлиява на руското поведение до речи за тресавища. Най-добре би било за Тръмп и Белия дом да не ни поставят в тази ситуация, пускайки същата развалена плоча (или друга точно толкова развалена).
В борбата на воли Тръмп се нуждае от план за установяване на убедителна принудителност, вместо да се опитва да изплаши руснаците със скъпи фойерверки. Основната грешка, която направи с Москва предната администрация, беше, че вместо да работи с Русия такава, каквато е, те си представяха такава Русия, която пасва на тях, и после се опитаха да създадат връзки с тази въображаема държава.
Реалността е, че единственият коз на администрацията с Русия е, че все още в Кремъл съществува идеята за възможно сътрудничество със САЩ. Това е колебливо твърдение, което дава на САЩ някои преимущества. Русия все още се надява, че САЩ имат какво да предложат или поне да преглътнат настоящата конфронтация и да укрепят победите.
Ако САЩ успеят да подкрепят това вярване, наместо да влизат в образа на класическите архетипи, които Москва очаква, то тогава има възможност за постигане на компромис.
В промеждутъка може да тестваме една от догмите в теорията на американската външна политика: че Русия е слаба, вижда Сирия като бреме и е готова за отстъпление. Ако това мислене звучи зловещо познато, то е, защото това бяха убежденията на предишната администрация на САЩ, в които тя отчаяно се беше вкопчила и заради които днес се намираме тук.
Снимка:
