Всяка революция има нужда от химн. Понеже „младите“ не знаят това, взимаме назаем от Старите муцуни и Георги Минчев тази искра:
Един скъсан блу джинс и една китара
за четвърт век на сцена това ми е кяра.
Но както казваше баща ми музикантска съдба,
благодарен съм му все пак че не ме разколеба.
Пък и важното в живота е приятели да имаш
и повече да даваш от колкото да взимаш.
Важното в живота това е любовта
а богатсвото и славата те са суета.
Музикантската съдба обаче не е за всеки
и наистина така е не по дискотеки,
а в мазето на Московска 5 най-добре
човек можеше истината сам да прозре.
Там по силата на някакви неписани закони,
ни водеха понеже носим тесни панталони,
но и не това беше големият ни грях
а че не бяхме като тях.
Ние нито ще забравим, нито ще простим.
Дори компромис да направим.
Кого да съжалим?
Някой който продължава да си мисли, че власта
с кръв се взима с кръв се дава
и който с пяна на уста слуша сега песента ни.
През колко идиотщини живота ни премина?
Половината от нас избягаха в чужбина.
И какво да правят тук – да умират от глад
или парите да перат на някой тарикат?
Но кой срещу пари от паметта ще се изтрие,
това че като млад е бил принуден да се крие,
за да слуша как Ринго, Джордж, Джон и Пол
пеят рок енд ролл.
Ние нито ще забравим, нито ще забравим.
Дори компромис да направим.
Кого да съжалим?
Някой който продължава да си мисли, че власта
с кръв се взима с кръв се дава
и който с пяна на уста слуша сега песента ни.
