От Весела Ангелова
„Образованието не е да научаваш факти, а да научиш ума си да мисли.“
Алберт Айнщайн
Видях пред едно училище в Барселона да пише: „Тук не учим децата какво да мислят, а ги учим да мислят“.
Не знам дали наистина го правят. Но този простичък лозунг идеално обобщава дефицитите на настоящата ни образователна система.
Навремето от мен се искаше едно: да повтарям дословно определенията от урока. Никой не е искал и да ги разбера. Точно както Нушич с хипотенузата, ако се сещате. В случая с две дами, преподавали ми биология, дори се изискваше да декламирам урока без отклонения – да, точно като стихотворение, целия урок – за да не се сдобия с двойка по бързия начин.
По същия начин навремето са учили родителите ми.
По същия начин са учили и техните родители.
По същия начин са се учели децата по времето на Коменски.
По същия начин се учат и днешните деца.
Какво ли би трябвало да пише пред нашите училища? Вероятно „Оставете мозъците си отвън, вътре няма да ви трябват“.
Когато Коменски е поставил началото на съвременната педагогика през първата половина на XVII век, едва ли е смятал, че създава затворена система, неподлежаща на еволюция и неподвластна на външни влияния. Напротив – самият той прави огромен еволюционен скок в дотогавашните методи на преподаване. И после някак всичко спира. Представете си, че цялата наука беше застинала на нивото на XVII век. Немислимо, нали? Тогава защо в днешната информационна епоха купчина чиновници толкова упорито държат училищата да продължават да са фабрики за наизустяване на сухи факти? А учениците да заучават готово сдъвкана информация, без да влагат и грам собствена мисъл? Говоря за България, естествено.
Ето какви са резултатите, видими благодарение на възможността всеки българин да има достъп до Фейсбук. Масова липса на критична мисъл, която се изразява в буквалното възприемане на абсолютно всичко – виц, карикатура, скеч и всякакви форми на писан текст; четене само на заглавия; сляпо доверие на всеки, който започне да разпространява „информация“, която противоречи на действителността – вездесъщото „няма дим без огън“… Най-общо казано: делегиране на права на друг да мисли вместо теб. Оттам следват и други неща като пълната липса на комуникационни умения, да не говорим за умение да се води спор – не се използват аргументи, а обиди, вследствие на което напоследък е трудно да се намери по-невъзпитано място от българския интернет.
И така в пространството започват да летят конспирации, кемтрейлси, Сорос, ваксини, билетчета от шест стотинки, кренвирши от едно време, Ванга, зеленчуци от едно време, норвежци, джендъри, холандски педофили, 5G, световно правителство, марсианци, Костов, стратегии, конвенции, Ванга, НПО, уринотерапия, от българските домати няма по-вкусни на света, лечение с бръмбари, зареждане на ягоди с биовода, едно време всички ходехме на море, Ванга, вечните евреи, махат Паисий от учебниците, ще развращават децата с полова просвета, да забраним абортите, Содом и Гомор са на прага ни, чух комисар Хан да говори страшни неща за България, Умберто Еко казал, Ванга, СЗО иска четиригодишните да се учат да мастурбират, японците забранили ваксините и детската смъртност там рязко паднала, от първи януари догодина ще ни вземат децата, Ванга… и какво ли още не.
Особеното в случая е, че истината е точно на два, максимум на три клика разстояние. 1. Отваряш Гугъл и пишеш vaccination japan. 3. Отваряш линка на Японската педиатрична организация и четеш. Само че вместо това хората някак успяват да стигнат до пета страница от резултатите, да намерят статия със заглавие СМЪРТНОСТА В ЯПОНИЯ СРЕД ДЕЦАТА Е ПАДНАЛА С 110% СЛЕД ЗАБРАНА НА ВАКСИНИТЕ от сайта tretotouhona6ambala.ru и повече няма нужда от нищо. Дори не се налага да отварят самата статия и да я четат, че и по-добре, щото обикновено от такива сайтове антивирусната започва да пищи. Пише ли го? Пише го. Толкова.
И това е страшно. Защото точно такива димни завеси обикновено предхождат големи цивилизационни сривове. Най-близкото подобно събитие, преживяно от целия свят, е Втората световна война, преминала под знака на извращенията на нацизма.
Какво става у нас в тази връзка? Напоследък България е кипнала от страх от промените в Закона за закрила на детето. Разни самозвани гурута разказват страхотии: в новите текстове пишело как за 24 часа социалните щели да дойдат да ти вземат детето заради анонимен сигнал и ако не им харесало съдържанието на хладилника ти, а родителите можели чак след месец да заведат дело, за да си го върне ли, и то ако имали пари за адвокат. И тези глупости се тиражират, всеки следващ добавя към тях по нещо от себе си, докато накрая всичко се превърне в огромна мазна смрадлива лавина, заради която нищо чудно да се отмени закон, действащ в този си вид вече двайсетина години. Защото тука е така. Защото тук става това, което каже премиерът, а за да го каже, е достатъчно да бъде подплашен от всяка по-вреслива групичка, която да запълни празнотата, оставена от надменното мълчание на истината и здравия разум. Малката подробност, че никъде из целия закон и из всичко, свързано с него, няма никакви текстове, които дори смътно да наподобяват на пропагандните лъжи, си остава именно малка и крайно незначителна. И при това законът не е таен. Не е скрит в някое непристъпно масонско подземие. До него се достига точно с два клика разстояние… Само че кой да го направи? Кой да го прочете? След като друг го е „прочел“ вместо теб и разказва такива страхотии, че да ти се прище да препашеш пушка и да тръгнеш да трепеш норвежкия джендър от упор.
Огромният проблем на нашето общество в точно този момент не е демографският срив. Не е, че българката не прилича на прапрабаба си от село и не ще да ражда по десет деца на полето. Проблемът е изцяло компрометираната му имунна система, заради която общественият организъм лепва всяка витаеща из въздуха зараза. Проблемът е безкритичната вяра във всичко. Особено когато се отнася до непозната материя. Излее някой във Фейсбук истински тюрлюгювеч от лесно оборими твърдения и народът навлича носията и хуква да играе протестно хоро.
И ние, които виждаме какво става, нямаме правото да се правим, че не го забелязваме. Нямаме правото да се правим, че глупостите на Иван и Андрей са безобидни, нямаме право да се смеем на лозунга „Направи го за България“, нямаме право да подминаваме с насмешка тъпотата с взлом на министъра на правосъдието Данаил Кирилов, който ни кара да си спомняме с романтична меланхолия за Цецка Цачева, нямаме правото да подминаваме ганьовщината на премиера и все по-успешните му опити да върне времето на Партията… Нямаме право да мълчим. Защото става страшно. Това, към което сме се запътили, доскоро изглеждаше абсурдно. Днес вече започва да приема все по-ясни очертания.
Какво да правим ли? Не знам. Нямам рецепта. Може би просто трябва да говорим. За да не заглъхнем в общия шум. Да спорим, дори когато не виждаме смисъл. Да цитираме закони и да пускаме препратки, когато виждаме откровени лъжи. Когато следващия път премиерът реши да отмени нещо заради истеричните врясъци на неколцина човека, да покажем, че и ние можем да врещим истерично, след като това е единственият начин да бъдем чути. Може и да не съм права, че това е начинът. Но изглежда, че максимата „убий простака с мълчание“ тук вече не важи. Защото докато мълчим, войнствената посредственост набира сила и поглъща абсолютно невинни хора, чиято единствена вина е, че не са оцелели след месомелачката на родното образование. А какво става след това, го знаем от историята.
Препубликуваме от блога на авторката
