На германските избори имаше двама души, които искаха да станат канцлер на Германия – Ангела Меркел и Мартин Шулц. Дори те двамата не знаеха, че този четвъртък ще са седнали на една маса да преговарят за „голяма коалиция“.
Дълги години амбицията на Шулц е да поведе Германия. Дълги години той гради кариера в Европейския парламент – станал и негов председател, с надежда, че стоейки настрани от „голямата коалиция“ в страната, ще може един ден да се завърне на бял кон, неопетнен от трудни решения и скандали и постигнал образа на силен и остър политик.
Тези му надежди замалко изглеждаше, че ще бъдат постигнати. В момента, в който той обяви кандидатурата за канцлер на социалдемократите, проучванията внезапно скочиха и той дори задмина Ангела Меркел като желан следващ канцлер. За кратко.
След това Меркел започна своята кампания и се зае да припомни защо тя е „лидерът на Европа“, а често наричана и „лидерът на свободния свят“. Шулц – верен на принципите си – не се реши да се впусне в популизъм и крайнолява реторика. Наместо това той се опитваше да бие Меркел не по идеи, а лидерство – той ще е по-остър с Тръмп, ще е по-остър с Путин, ще е по-остър с Ердоган.
Това как той ще е същият като Меркел, но по-голям скандалджия, изглежда, не му помогна пред електората и социалдемократите постигнаха един от най-слабите си резултати на избори, като електоратът им потегли към евроскептичната „Алтернатива за Германия“ и неокомунистическата „Левица“.
Разбира се, за това не е виновен само Шулц. Социалдемократите отново излизаха от „голяма коалиция“, която, както винаги, има тежки последствия и за двете партии, но най-вече за по-малката.
И заради този срив и надигането на „Алтернатива за Германия“ социалдемократите бяха категорични – оставаме в опозиция, никакви преговори с Меркел, не можем да допуснем опозицията да бъде водена от крайнодясна партия.
И поради това Меркел се запъти към другата си опция – коалиция „Ямайка“ с либералните „Свободни демократи“ и „Зелените“.
Не станаха ясни причините за провала за преговорите – но всички пръсти сочат един виновник – лидерът на либералите Кристиан Линднер. Подхвърлят се тези, че не е постигнато съгласие по политиките за бежанците, борбата с климата, бъдещето на еврозоната и „солидарният данък“ (плащан от западногерманци към източногерманци). „Зелените“ и ХДС – партията на Меркел – са категорични, че до компромис е можело да се стигне. Доколко действията на Линднер бяха шоу или опит за дестабилизация навярно ще покажат следващите му ходове.
И след провала на преговорите Меркел заплаши с предсрочни избори – социалдемократите обаче също са заплашени от такъв развой, особено при надигащата се „Алтернатива за Германия“. При нови избори не е ясно как политическата ситуация би се променила към по-добро за която и да било от големите партии, което и ги принуди да търсят начини да си сътрудничат.
И така, Ангела Меркел и Мартин Шулц седнаха отново на масата за преговори. И двамата са изправени пред тежки решения, най-вече за това как ще усмирят съпартийците си, недоволни от представянето на двете партии и търсещи шанс да изпъкнат.
И двамата са амбициозни – тя иска триумф за край на нейната история, той иска триумф за начало на неговата.
И двамата трябва да оцелеят – тя до края на мандата, той дори след това.
И двамата трябва да се изправят срещу крайното дясно, и двамата трябва да реформират Европа, и двамата трябва да противостоят на Тръмп, Путин, Ердоган и всички останали.
Шулц ще иска това да става рязко и остро, Меркел – тихо и пресметливо.
Може и да оцелеят и да се справят.
Но както никой не е предполагал, че те ще седнат на една маса за преговори, то никой и не знае след четири години тези преговори до какво ще доведат.
