Ако съдим по социалните мрежи, в неделя българите избираха между „Нова република“ и „Да, България“. Мрежите, разбира се, са територия на едно активно, прогресивно малцинство, което не се е отказало от идеята за България като модерна западна демокрация и не е случайно, че припознаха тези политически сили.
Те са единствените, които заявяват безусловна подкрепа за западния ни цивилизационен избор и единствените, които търсят и предлагат решения за срастването на мафията с властта. Освен това кандидатите им бяха в мнозинството си почтени, утвърдени личности, хора, които няма да тръгнат да бият баби по границата или студенти в НАТФИЗ.
Изборните резултати демонстрираха, че България не живее във фейсбук. И докато за „Да, България“ трите процента могат да се приемат като донякъде окуражаващ резултат (партията беше основана само преди три месеца и все още няма структури), то коалицията около ДСБ удари един и преди удрян таван.
Привлекателно, но социологически несигурно е да мислим, че заедно двете формации биха минали 4-процентната бариера. Но дори и да бяха, с петнайсетина депутати нямаше да могат да изпълнят целите си. Затова и въпросът „как да влезем в парламента“ е безсмислен. Смисленият въпрос е „как да спечелим мнозинство“. И „Нова република“ и „Да, България“ имат потенциал за значителен растеж, но за да стане това, им е необходим интелигентен анализ на допуснатите грешки.
Въпреки че по крилата двете формации привличат различни гласоподаватели, сечението между двете електорални групи е голямо. Това не е изненада: двете партии говорят за едни и същи фундаментални проблеми и предлагат сходни решения.
Разликите между „Да, България“ и „Нова република“ са пренебрежимо малки в сравнение с разликите между всяка от тях и да речем ГЕРБ/БСП/ДПС. Затова и за лидерите на двете формации е важно да осъзнаят, че престрелките помежду им с нищо не помагат. Фиксацията върху другата малка партия, която предлага същите решения, показва известна незрялост и отблъсква човека извън фейсбук, който просто иска да чуе смислени предложения за бъдещето на страната.
Ако приемем, че двете формации ще се явяват поотделно на изборите, отговорност на лидерите е да създадат среда на уважение към другия. Това ще помогне на колебаещите се гласоподаватели и също така ще постави основа на доверие за съвместна парламентарна и извънпарламентарна работа в дългосрочен план.
ДСБ/“Нова република“ се намира в трудно положение. То е резултат както на няколко фундаментални грешки: най-напред късното напускане на Реформаторския блок, което даде шанс на враждебните медии да създадат образа на партия шизофреник, хем във властта, хем извън. Късното напускане доведе до слаба комуникация – ако искате да си обясните кой аджеба е гласувал за РБ2 – в немалката си част това са хора, които така и не разбраха, че ДСБ не е там.
Големият проблем обаче, който ДСБ трябва да преодолее, е криворазбраната елитарност. По ред исторически причини ДСБ не е просто партия, но и клуб. Клуб на (наследниците на) репресираните от комунизма, клуб на дясната антикомунистическа интелигенция. Клуб на хора, които се радват да бъдат заедно. Избори след избори обаче този клуб се сърди на народа, че не го разбира и избира, без да променя на практика нищо в подхода си. В последната кампания например „Нова република“ не спря да твърди, че е „единствената партия с програма против мафията“, което очевидно не е вярно, защото немалко хора припознаха „Да, България“ като такава партия. Трудността в ДСБ идва от факта, че ядрото е силно и всъщност не очаква да успее да спечели избори. Което е трагично, тъй като партията има огромен интелектуален потенциал и предлага смислени, работещи политики. За да се реализират тези политики обаче, ДСБ трябва да намери начин да излезе от собствената си черупка, да спре да съди хората, които гласуват за ГЕРБ и да подаде ръка на негласуващите.
В българското политическо пространство има огромна празнина, която една почтена дясна партия може да запълни. За да се случи това обаче, тази партия трябва да го поиска.
„Да, България“ успя да мобилизира хора от икономически активната средна класа, които преди не бяха участвали в политиката. На моменти това преминава в прекален възторг от факта, че „ние не сме политици“. Което е симпатично само в началото. Политическата работа изисква опит и умения. За да успее, „Да, България“ трябва да създаде своите политици, трябва да създаде дългосрочна проактивна (политическа), а не реактивна (протестна) визия и трябва завинаги да скъса с идеята, че е задължително в една партия всички да се харесват. Реформата на държавата е тежка, мръсна работа и изобщо не е задължително хората, които я осъществяват, да се харесват. Задължително е да са компетентни и да си имат доверие.
Освен създаването на солидни партийни структури и култивирането на политически лица „Да, България“ има нужда и да намери солидна идейна основа. Ясно е, че върховенството на закона е основната тема, но съдебната реформа изисква мнозинство, а мнозинството изисква политическа визия във всяка една тема. В това отношение прави добро отношение, че Христо Иванов замени твърде мъглявото „не сме леви или десни“ със смислената дефиниция, че „Да, България“ е центристка формация.
Резултатът от изборите не бива да бъде надценяван. Няма индикации, че „Да, България“ е стигнала до хората от провинцията, работниците и селяните, до малцинствата – напротив екзит половете показват, че гласуващият за партията е предимно високообразован и живее предимно в големите градове. Партията няма бъдеще, което минава през фокусиране върху „красивост и умност“. За да се постигне реален изборен успех, тя трябва да намери начин да остави настрана протестните си инстинкти и да се фокусира именно върху нуждите хората от малките градове и села, онеправданите, обезверените. Това минава през разширяване на групата от активни политически лица, привличане на нови хора от различни прослойки.
За хората, които искат България да бъде „наравно с другите европейски народи“, тези избори дадоха много повод за тъга. Но бъдещето не е задължително тъмно. Ако „Нова република“ и „Да, България“ не пропилеят следващите година и половина – две до изборите за 45-ото Народно събрание, те могат да постигнат в пъти по-висок резултат. Това изисква значително завишаване на целите, зряла и трезва преценка на собствените слабости, последователно изграждане на партийни структури, култивиране на лидери и създаване на стратегия за достигане до тези 50% от хората, които не гласуват
