По принцип това можеше да е всеки един български град извън столицата – затова аз ще го оставя без име, а вие ще се досетите къде е. За подсказка – това е Северозападна България или там, където времето не само е спряло, но и изглежда, че понякога се движи назад.
Това е градчето, където се бистрят политиките; където старите са активни граждани дотолкова, доколкото успяват да интерпретират демокрацията по свое усмотрение; а младите – пасивни зрители, които изчакват пълнолетието, било то духовно или физическо, за да напуснат нищото (така го виждат те).
Пътят за този град в България, който и да бъде той, минава през железните коловози, ръждивите локомотиви и празните, олющени гари. Ако имате повече средства, може да се возите и в стар автобус. Хората от тази история обаче нямат, а ние трябва да останем с тях. Останалите – повечето от които управленци, или както ги наричат в този край – “душмани”, са забелязвани понякога в неестествено лъскави автомобили, които проблясват в прахта из улиците на града.
В този вагон, и в следващия, и всички минали преди и след това, ще срещнете “онези” хора, които четат “онези” медии. По реповете и дюкянчетата на гарите всъщност ще разберете, че “онези” медии нямат алтернатива, както и че по главните пътища единствената новост са будките на Lafka, цели три за едва триста-четиристотин метра. Всичко това не оставя съмнение Кой точно е собственикът на тази държава, на тези хора.
Общината е направила няколко нови паркове и алеи – повечето вече тънат в ръжда, боклуци, изпочупени пейки, семки. Едва ли днес има по-характерен и незабавно разпознаваем символ от българския боклук – еднакво немарлив, грозен и предотвратим както на фона на социалистическите сгради, така и на новонаправените площадки и улици, потънали във фасове и пластмаса.
Режимът се е променил. Хората – не. Затова и животът си е същият.
Културният живот в този град се свежда до главния площад, където паметна плоча на Левски е сбутана в ъгъла, а в центъра се издига на внушителна височина съветски монумент с прототипните партизани – мъж и жена, познати на столичани от обелиска в Борисовата градина. Те, разбира се, “освобождават” България. Пред него има четири венеца, два от които поднесени съответно от общината и от БСП. Левски е получил едва един.
След толкова много освобождения човек би си помислил, че българите знаем как да бъдем свободни. Уви.
Бюстовете на героите на Възраждането са наредени в концентрични кръгове около неработещ фонтан, а редом с тях са забучени партизани комунисти, в ръцете на някои – червени карамфили. Мечтателите и убийците на техните мечти стоят тихо, лишени от своя исторически контекст. За малкото останали деца всички те изглеждат герои, наравно. Днес населението е стигнало до същия брой, какъвто е било през 1899 г. Казах ви, че понякога времето се връща назад.
Историята на града е възрожденска. Във втората половина на XIX в. се превръща в културен и търговски център на страната, повлиян от Виена, Австрия. Дом е на едно от първите читалища в България. Днес главният му вход, красив със своите арки и осанка, е затворен. Вратите се лющят, мазилката, заобикаляща буквите “Читалище Постоянство” – също. Влиза се през страничния вход, който носи надпис “Народно Читалище Постоянство”. Символична случайност или умишлена ирония?
Пред този “народен” вход се помещава билборд, празнуващ 161 години от създаването на читалището. Снимана е онази, предната, възрожденската фасада, а някой с фотошоп е заличил падащата мазилка. До билборда стои паметна плоча за първото основано българо-съветско дружество. Картината би била почти сатирична, ако не беше апотеоз на една трагедия.
И ако видът на градчето оставя съмнение за границите на патриотизма, в същия момент край мен минава млад мъж, гол до кръста. На гърдите му има татуировка на Апостола, на рамото – кръст, а под дясното ребро – сърп и чук. Този човек, без дори да го знае, е олицетворение на собствения си парадоксален свят във формата, в която нито една паметна плоча, монумент или храм не би могъл да го изобрази.
България всъщност е две Българии – на миналото и бъдещето; на комунизма и демокрацията; на застарялото поколение и на онези, които вярват, че държавата ще се оправи щом първите “измрат”. Българите винаги откриваме своя враг, своята причина за бездействието… и ако не можем да я открием отвън, ближният винаги е насреща.
А България на настоящето, която се справя с проблемите си тук и сега, а не търси отговорите в миналото или бъдещето?
Настояще, в което родолюбците поддържат читалищата, културата и музеите, а не рисуват пречупени кръстове по коремите на децата си и не ги обличат в съветски униформи…
Настояще, в което наследството на жестокия тоталитарен комунизъм е поставено в исторически контекст, така че децата ни да знаят какво се е случило с България и защо тя е такава, каквато е.
Настояще, в което да се грижим за красотата около себе си, вместо скептично да чакаме някой друг да я създаде… за да я съсипем ние. Защото онзи, който не умее да създава красота, не търпи съвместен живот с нея.
Тези две Българии, мисля си, са като олио и вода. Те не се сливат, мразят се, презират се, не се разбират една с друга. Настоящето би могло да се превърне в тяхната емулсия.
Защото без България на настоящето няма как да притежаваме нито бъдещето си, нито миналото. Градовете ни говорят за това как сме изоставили историята си, за отказа ни да поемем живота си в ръце и да действаме като граждани, за апатията ни, за отчаянието, за липсата на смисъл, за стоическото “чакане”, на което е способен българинът.
В този монохромен свят виреят двете глави на една и съща ламя създават илюзия за борба, тук изборите се печелят лесно. Ламята се храни от факта, че гражданите й са отчуждени, всеки отвратен от Българията на другите. Застопорени в първичното минало, ние никога няма да успеем да достигнем своето бъдеще. Мечтатели за едно различно бъдеще, ние се проваляме в задачата да осмислим миналото си.
Но тези двете Българии не могат да съществуват една без друга, без разбиране помежду си, без нас сега, тук, в настоящето, действащи. Тъй като единствено ние, струва ми се, можем да слеем двете в едно. Стига да не забравим за онази, другата България, далеч от очите ни – независимо от коя страна сме.
Не забравяйте онази, другата България. Тя няма да изчезне просто така.
