Почти като събрание на кардиналския конклав за избор на нов папа, европейските лидери имат тежката задача да открият кой ще стои начело на европейските институции. Битката е за четири позиции – председателите на Европейската комисия, Европейския парламент и Европейския съвет и „външния министър“ на ЕС. Отделно тази година на картата е и гуверньорът на Европейската централна банка, както и новата позиция на европейски прокурор.
И тук като при избора на папа процесът е забулен в мистика. Особено след като тази година идеята за шпиценкандидати (номинациите на европейските партии за шеф на ЕК) бе опорочена от слабата номинация на ЕНП в лицето на Манфред Вебер и отказа на лидери като Макрон да бъдат ограничавани в избора си.
И така без ясна номинация изборът тръгна към „консултации“, или както премиерът Борисов ги определи – „търгуване в добрия смисъл на думата“.
В сърцето е сложна формула, обещаваща впечатляващ алъш-вериш – за четирите до шест позиции трябва да има поне две жени, представител на Източна, Западна, Северна и Южна Европа и кандидатите трябва да отразяват съотношението на ЕНП, социалисти и либерали в Европейския парламент.
Това са основните правила, но има и специални.
1) Германия потрива ръце за гуверньор на Европейската централна банка. Същевременно тя поне на думи се застъпва и за кандидатурата на Манфред Вебер за шеф на Европейската комисия, тъй като той бе шпиценкандидатът на ЕНП и е немец. Отделно редица европейски лидери и германски политици искат да видят Ангела Меркел като следващия председател на Европейският съвет – нещо, което канцлерът категорично отрича да обмисля.
2) Франция – и най-вече президентът ѝ – иска да покаже своето влияние, величие и амбициозни реформи. Уви, засега среща само препъникамъни и на Макрон са му нужни съюзници, както и умел играч на европейско ниво.
3) Испания е новата суперсила. Докато Великобритания и Италия са в криза, испанските социалисти успяха да постигнат убедителни резултати както на националните, така и на европейските избори. Така те се превърнаха и в третия голям играч на европейската сцена и най-голямата група на европейските социалисти, както Германската ХДС е най-многобройна в ЕНП, а Макроновата формация сред либералите.
И премиерът Санчес трябва да реши как да капитализира този си успех – той може да се бори, казват европейските влъхви, или за позиции, или за политики. Когато италианците бяха на мястото, на което сега са испанците, те избраха да се борят за позиции – и спечелиха гуверньор на ЕЦБ в лицето на Драги, председател на Европейският парламент в лицето на Таяни и „външнен министър на ЕС“ в лицето на Могерини.
Цената, която платиха – в немалка степен и заради вътрешните си проблеми, – е, че Италия нямаше почти никакво влияние върху политиката на ЕС, а заелите високи позиции италианци бяха от различни политически семейства, издигнати в резултат на най-различни договорки.
Санчес може да тръгне по същия път и да се бори за испански кандидати, без значение от коя партия са и за какво ще се борят. Но той може и да се застъпва за номинации, които споделят политическите му виждания, но пъпът им не е непременно хвърлен в близост до Севилската катедрала.
4) Източна Европа плаща цената на популизма и недомислените решения.
В Европейският съвет ЕНП понастоящем има 7 национални лидери (8, ако Курц успее да се върне като австрийски канцлер). От тях всички без един – ирландският Лео Варадкар – са родени зад Желязната завеса.
В Европейския парламент ЕНП е най-голямата група и половината ѝ депутати са от Източна Европа, а Ангела Меркел въпреки всички трусове продължава да е най-влиятелният европейски политик.
И върпеки всичко гореизброено Източна Европа изглежда, че ще изтегли късата клечка в раздаването на позиции.
И затова може да вини само себе си. През последните години лидерите на Източна Европа бяха по-заети в напреварвата кой е по-голям популист, закрилник на граници, християнство и местна олигархия, отколкото да позиционират кадри за високите постове в Брюксел.
Нещо повече, ако отнякъде се появеше кадър, той трябваше да бъде братски унищожен. Така Доналд Туск се превърна във враг No. 1 на полските аятоласи и управлението на Качински, а Лаура Кьовеши е блокирана главно от румънското правителство за позицията на Европейски прокурор.
Но има и кадри, които сами си се сготвят. И няма по-добър пример от Кристалина Георгиева.
Георгиева имаше биографията, престижа и одобрението. Тя е от ЕНП, жена и от Източна Европа. Тя не заема крайни позиции и е известна със своята (някои биха казали крайна) прагматичност.
Брюкселските ювелири вече щяха да й взимат мерки за короната. Уви, Кристалина Георгиева реши, че европейската политика е просто един удачен ред в CV-то на световния технократ, част от подвижния цирк на международните институции – Световната банка, ООН, МВФ и т.н.
Възможността тя да се завърне все още не е отписана, но мнозина в Брюксел, а и европейските столици, не възприемат ЕС като част от безличните интернационални организации. Не е ясно дали Георгиева осъзнава това.
Слагайки всички тези фактори, константи и неизвестни в политическото уравнение, прибавяйки в скоби няколко дребни алъш-вериша като че Борисов иска Европейската агенция по труда да е в София, а Верхофстад трябва да има подобаваща патоса му трибуна, сметките към 13 юни излизат (на първо време) така:
Мишел Барние (Франция, ЕНП, мъж) изглежда като най-вероятния следващ председател на Европейската комисия. Майсторски превърнал преговорите по Брекзит в победа за ЕС, запознал се междувременно с всички лидери и доказал, че може да ги държи единни, неговата единствена пречка бе, че той не бе шпиценкандидатът на Европейската народна партия.
Тук обаче той отново доказа далновидния си характер, като остави ЕНП яростно да защити кандидатурата на избраника им Вебер, което позволи и на опонентите им да насочат всичките си усилия в елиминирането му.
Изглежда, това се случи и Вебер вече е отписан. Но истинската битка тепърва предстои и изборът на Барние не е решен.
За ЕНП следва неудобният избор – или да подкрепят някой от другите шпиценкандидати (Тимерманс на социалистите или de facto Вестагер на либералите), или да продължат да настояват за свой човек, стига това да не е Вебер.
За френският президент Макрон – дали да настоява председател на Европейската комисия да е съпартийката му Вестагер (Дания, либерал, жена), да избере своя сънародник Мосю Барние, или да създаде силен съюз със социалистите и подкрепи техния канидат Тимерманс (Нидерландия, социалист, мъж).
За испанският премиер Санчес – дали да продължи да се бори за северняка Тимерманс, който заради годините си опит в Брюксел има реален шанс кандидатурата му да е успешна, макар че социалистите отслабват както в съвета, така и в парламента. Или да се насочи към по-малък приз, като номинира настоящия испански външен министър Борел за позиция в Брюксел.
Не на последно място идва изборът за Меркел. Ако тя наистина няма никакво намерение да става председател на Европейския съвет, то целите са й ясни – немски гуверньор на ЕЦБ (или избран от немците фискален консерватор от друга страна) и председател на Европейската комисия от ЕНП.
Изглежда, че е на път да постигне и двете. Но уравнението ще се промени (значително), ако Меркел се вслуша в призивите да наследи Туск като председател на Европейския съвет. Тогава навярно другите партии ще държат да вземат Комисията.
След основното уравнение, разбира се, следват битките в скоби – за по-малките позиции.
Първа е амбицията на лидера на либералите Ги Верхофстад (Белгия, либерал, мъж) да стане председател на Европейския парламент. Макрон обаче е насочил вниманието си към издигане на жени и не е ясно доколко либералите са готови да изгърмят патроните си за председател на Европейския парламент наместо за по-важна позиция.
Също така обикновено загубилите основната битка за шеф на ЕК, получават като утешителна награда някой престижен, но не толкова значим пост… като парламентарния шеф. Вестагер лесно може да стане „външен министър на ЕС“, но не е изключено Тимерманс да получи Европейския парламент.
Вече има и прецедент позицията да е ротационна. Така че е възможно избраникът да оглави парламента само за 2 години и половина и след това да бъде заменен от друг.
Във всеки случай ще трябва да се намери пост за „върховния жрец“ на европейския федерализъм – както го описа Найджъл Фараж – ако европейските лидери не искат да понесат неговия гняв и остри речи.
И най-сетне идва битката за европейски прокурор.
Добрата страна на факта, че Източна Европа се онесе в популизъм и братоубийствени войни с европейките си кадри, е, че това значително увеличи шансовете на Лаура Кьовеши.
Когато белият пушек излезе и конклавът обяви четиримата големи, сред тях е много вероятно да няма да има нито един от Източна Европа и само една жена.
Европейският парламент също ясно посочи подкрепата си за Кьовеши и на съвета ще му е трудно отново да я пренебрегне.
Зад всички сметки остава скрит потенциалът, който носи това следващо управление на Европа. Всеки от големите кандидати е победител в тежката категория.
Вестагер може да покаже ловните си трофеи като комисар по конкуренцията: успешните си битки с „Газпром“ , „Епъл“ , „Гугъл“ и „Амазон“ . Кьовеши прати зад решетките цял футболен отбор от румънски политици за корупция. Верхофстад е най-яросният защитник на федерални идеи и един от малкото оратори на ЕС, Тимерманс поведе битката срещу авторитарните режими на Полша и Унгария. А Мишел Барние превърна най-сериозната заплаха за съществуването на ЕС в триумф и доказателство защо Европа трябва да е единна.
Ако сметките излязат, Европа може да получи своя звезден отбор. Засега обаче мина само раздаването. Играта тепърва предстои.
