На този ден преди точно петдесет години е застрелян Мартин Лутър Кинг-младши. Да разкажеш тази история е да разказваш съдбата на една цяла нация. Има ли пътят на активиста за равни права начало и успява ли един куршум да сложи край на неговата битка? Какво означава мечтата на Кинг половин столетие по-късно, когато друго поколение американци с друга мечта – своя мечта – води борба срещу също толкова жестоко статукво?
Историята преди Кинг
Лутър Кинг-мл. се ражда в трудно време, през 1929 г. в Атланта, Джорджия. Неговото детство преминава под знака на Голямата депресия, чиято тежест се стоварва върху страната — особено върху слабо индустриализираните в сравнение със Севера южни щати — с ужасяваща сила.
Америка на детството на Лутър не е въплъщението на идеалите, зад които нацията претендира, че стои. След кървава гражданска война вследствие на дълго назряващия конфликт между Севера и Юга, свързан с робството; както и аболиционистка кампания, продължила близо седемдесет години през XIX век, оковите са все така здрави. Непосредствено преди Гражданската война чернокожите роби наброяват близо четири милиона души, като без никакви права и жестоко третирани, те носят на раменете си икономиката не само на южните щати (земеделие), но и частично на Севера (индустриализация, която се захранва със суровините от Юга).
Страната не може да се пребори с историческото и социалното си наследство, а скоро след приключването на Гражданската война законите на Джим Кроу се връщат към расовата сегрегация. Нещо повече – започва се издигането на монументи, които възхваляват Юга, както и създаването на митологеми и насаждане на расова омраза, много от които създават фонов шум в историята и до днес.
Като дете малкият Мартин усеща за пръв път какво точно означава “разделени, но равни”, както гласят законите в Южните щати на бившата конфедерация. Той се сприятелява с бяло момче и двете деца често играят заедно. Първият учебен ден идва и Мартин трябва да отиде в училище за чернокожи, а бащата на бялото дете забранява на сина си да играе с афроамериканци.
Лутър Кинг израства със знаци, които показват на “небелите” къде според закона могат да се хранят, да вървят, да говорят един с друг или да си почиват. По време на Първата световна война чернокожите войници пътуват и са поставяни в отделни стаи и нямат достатъчно подготовка, нито качествено снаряжение. Нито един не е получил почетно звание. Малко по-късно, по време на Втората световна война, чернокожите са принуждавани да отстъпват местата си на нацистки военнопленници.
Справедливост?
Така изглежда Америка преди Кинг. Той започва да пише историята, заставайки зад знаковия протест на една жена – Роза Паркс, която отказва да отстъпи мястото си на бял в градския автобус на 1 декември 1955 г. Това отключва бойкота на автобусите в Монтгомъри, когато, предвождани от Кинг, чернокожите отказват да използват транспорта в областта, което довежда до сериозни икономически последствия, тъй като 75% от ползвателите са чернокожи.
Голяма част от обществото подкрепя действията, като белите домакини карат прислужниците си на работа с личните си автомобили например. Гневът на други обаче води до взрив в дома на самия Кинг, след което той казва в своя реч:
“Ако имате оръжия, оставете ги у дома; ако не притежавате такива — моля ви, не търсете. Не може да разрешим този проблем с реакционерско насилие. Трябва да посрещнем насилието с ненасилие. […] Трябва да обичаме белите си братя, независимо какво ни причиняват. Трябва да ги накараме да разберат, че ги обичаме. […] Помнете – дори да бъда спрян, тази революция няма да свърши, защото Бог е с нас”.
След това е издадена заповед за ареста на Кинг – той се предава сам, в знак на добра воля. Година по-късно Върховният съд обявява расовата сегрегация в публичния транспорт за противоконституционна.
1963
Идва емблематичната 63-та, когато американският президент Кенеди ще бъде застрелян. Само година преди неговата смърт Мартин Лутър Кинг го е призовавал да подпише президентска заповед, която да послужи за сриване на сегрегацията.
В годината на смъртта на президента службите започват да подслушват телефона на Кинг. Тогавашният директор на ФБР Хувър разследва движението за граждански права под претекст, че имат връзки с комунистите. Въпреки че подобни доказателства никога не са открити, службите ще продължават да тормозят Кинг през идните години.
След всичко това Кинг отново отказва да се огъне и продължава своя път – той показва недостойния живот на чернокожите на юг, побоищата, които те понасят от страна на белите, както и грозното лице на системните изнасилвания (смесените бракове са забранени) и натискът, който смесените двойки понасят от обществото. Това предизвиква широк отзвук — през 65-а мениджърът на “Бийтълс” Браян Епстийн ще заяви в договор, че групата няма да свири пред публика, която е разделена на черни и бели. Решение, което е безпрецедентно за музиканти от тяхната величина… и рисковано, тъй като има потенциала да разгневи цяла Америка. Едва няколко години по-рано друг гигант – Рей Чарлз, отказва шоу в родната си Джорджия, където няма да стъпи до премахването на сегрегацията.
63-та е годината, в която Мартин Лутър Кинг-мл. ще покори Вашингтон, окръг Колумбия – сърцето на САЩ. На 28 август той произнася своята реч “Имам една мечта…”, в която се позовава на Декларацията за независимост на САЩ и вярата в нейните ценности – равенство и свобода.
Законът за гражданските права от 1964 г. заявява, че в САЩ не може да се дискриминира на базата на раса, цвят на кожата, религиозно изповедание, пол или произход.
История без край
Южните щати продължават да прокарват дискриминационни изисквания и практики, които ограничават правата на афроамериканците и цветнокожите. Подписването на Закона за гражданските права не успява да обърне хода на събитията навреме и множество протести, завършили с кръв, обхващат страната. Маршове за справедливост има на юг, но също и на места като Чикаго — Мартин Лутър Кинг-мл. по всякакъв начин се опитва да спре проявите на насилие.
Междувременно той продължава своята дейност — опозиционер на войната във Виетнам, борец за икономическо равенство и правата на бедните американци. Така на 3 април 1968 г. Кинг е в Мемфис, Тенеси, където произнася своята пророческа и последна реч:
“Е, не знам какво ще се случи сега. Предстоят ни трудни дни. Но за мен вече няма значение. Защото бях на върха. Бих искал да имам дълъг живот – като всеки друг. Бог ми позволи да изкача планината. И да погледна от другата страна. И видях обетованата земя. Може би няма да стигна до нея с вас. Но искам да знаете тази вечер, че ние — като народ, ще стигнем до обещаната земя. Така че тази вечер съм щастлив. Не се страхувам от нищо. Не се страхувам от никого.”
Той е застрелян в 6 часа същата вечер. Убийството води до протести в столицата, Чикаго, Балтимор и десетки други градове. На следващия ден в Балтимор трябва да пее Джеймс Браун, а градът решава да предава концерта на живо по телевизията с надеждата да се избегнат фатални безредици. По време на концерта публиката започва да се качва на сцената при Браун.
“Моля полицията да отстъпи, защото мисля, че има и друг начин”, казва Браун, съживявайки завета на Кинг.
Няколко дни по-късно, на погребението, кралицата на госпъла Махалия Джаксън пее любимия му химн Take My Hand, Precious Lord.
Мартин Лутър Кинг-мл. живее в американската култура и история. Неговият завет и битка продължават да бъдат важни и актуални днес.
А за нас остава надеждата да можем да мечтаем по неговия пример.
