SHARE

Крис Съливан пише за The Face, бил е редактор на GQ , кореспондент за италианския Vogue и допринася за редица други световноизвестни издания. За The New European той разказва увлекателната история на геният на фотографията Ман Рей. Добре дошли в Париж на 20-те – луд, свободен и откровено странен. 

Ман Рей е гигант в света на изкуството. Неговата творба „Подаръкът“ – проста старомодна желязна ютия с пирони, заковани в основата, здраво удря дадаизама по дихотомната глава, а нестандартните му, с изкривената си рамка и перспектива фотографски портрети са не само новаторски, но и разказват за Париж през 20-те и 30-те години така, както нито един хроникьор не би успял.

От неговите обекти може да бъде съставен пантеон от артистите и гениите на ХХ век, които се намират в близкия му кръг от приятели и съмишленици. Сред тях е ирландецът Джеймс Джойс, чиято книга „Одисей“ е първата брънка в модернистката литература; нормандецът Марсел Дюшан, създател на очертанията на изкуството такова, каквото го познаваме днес; а също и някои от най-великите композитори, живели някога, като руснака Игор Стравински. След това идва и най-важният художник на ХХ век – Пикасо; архитектът, оформил модерния свят – Льо Корбюзие; и двама модни дизайнери, които променят начина, по който изглеждат жените – Коко Шанел и Роман Елса Скиапарели. И това, което става очевидно от снимките, е че Ман Рей не е някакъв воайор, примамен да отрази техните временни недоволства. Той е един от тях.

Рей се ражда като Майкъл Емануел Радницки в южна Филаделфия през 1890, в семейство на шивач от руско-еврейски произход. Семейството се премества в Уилямсбърг, Бруклин, през 1897, където променят фамилията си на Рей, за да надвият преобладаващите антисемитски настроения. Като малък Емануел е познат като Мани, а промяната на Ман Рей е просто на стъпка разстояние.

След като демонстрира обещаващи заложби в изкуствата, той решава да живее като артист за огромно разочарование на родителите си, в чиято шивачница работи. Едва свързва двата края, рисувайки странни илюстрации, и впоследствие се записва в градското училище по изкуства „Ферер“.

До 23-годишна възраст Рей вече е добре школуван в новото европейско изкуство. Редовен посетител е на „Галерия 291“ при знаменития фотограф и лице на модерното изкуство Алфред Щиглиц, където рисува портрета на собственика.

Щиглиц по онова време е един от най-големите фотографи от световен мащаб, отговорен за пробива на Матис и Франсис Пикабиа в САЩ. Портретът на Рей в стила на кубизма всъщност надниква в собственото му бъдеще.

На 17 февруари 1913 Рей посещава Международната изложба за модерно изкуство, най-голямото и най-важно изложение за изкуство в ранните години на ХХ век. То се състои в оръжейната на Националната гвардия на САЩ в Манхатън исе състои от творби на Сезан, Ван Гог, Матис, Пикасо, Бранкузи и най-вече Марсел Дюшан със сензационната „Гола фигура  слизаща по стълбите”.

Безспорно е, че Ман Рей е толкова възхитен от работата на Дюшан, което го води до извода, че единственият му път напред е да приеме методиката на французина и да бъде терорист в изкуството, като използва формата като провокация и обезоръжаване. На следващата година той се жени за белгийската поетеса Адон Лакроа. Европа го зове.

Но Рей първо се премества в арт комуна в Риджфилд, Ню Джърси, където прави първата си самостоятелна изложба през 1915 г. Това е годината, в която се запознава с Дюшан, който е емигрирал от САЩ в Париж след избухването на Първата световна война. Въпреки различията между двамата мъже – Дюшан е привилигерован ученик на класическата школа и  мислител, а Рей идва от бедно семейство и е интуитивен и възторжен – тяхното близко приятелство расте на основата на влечението към разрушението и обсебващото им желание да катурнат и разклатят статуквото.

Под огромното влияние на французина Ман Рей изоставя традиционното рисуване през 1916 г. и създава първата си прото-дадаистка творба, „Автопортрет“. Впоследствие сътрудничеството им дава още плодове. Ман помага на Дюшан с „Младоженката, съблечена гола от своите ергени дори“, работи над кинетичното изкуство на Дюшан и го снима, облечен като жена, в ролята на алтер-егото си Роза Селави. През 1921 странната двойка публикува „Ню Йорк Дада“ – списание, което въпреки посветеността си на формата се посреща с такова безразличие, че двамата решават да се пренесат в Париж. „Дада не може да живее в Ню Йорк“, отсъжда Рей. „Целият Ню Йорк е Дада, който не търпи противници.“

„Автопортрет“, 1916

Когато стигат до френската столица, Дюшан обявява Рей за неофициален фотограф на Дада и сюрреалистите и въпреки че младият американец е изцяло самоук (което вероятно подхожда на движението), той влиза удобно в тази кожа. Намира си жилище в Монпарнас (известния квартал на артистите, който Лий Милър нарича „центъра на всичко“ през 1975 г.) и се влюбва в едно от най-известните лица на Париж, модел на множество артисти и bon viveur  Кики де Монпарнас.

Започва да създава известните си дадаистки колажи и фотографира бохемския Париж. Скоро Ман Рей е в сърцето на всичко, което се случва в този град на неограничените възможности, а студиото му си заслужава да бъде видяно точно толкова, колкото и известното кафе на артистите Café de Flore.

И наистина – артисти, аутсайдери и неконформисти от цял свят се стичат към Париж след Първата световна война, търсейки свободата, равенството и братството, с които е известен градът. Огромно, развълнувано и многолико същество, което никога не спи, Париж на 20-те години е ядрото на артистичния свят, управлявано от дебата, индивидуалната мисъл, сексуалните експерименти и свободата, с което жителите му страстно се гордеят и чиито идеологии се борят да защитят.

В началото на ХХ век Париж е прегърнал всички странности, включително и популярното африканското изкуство, захранващо вкусовете на Пикасо и Матис. Всичко върви по план до началото на Първата световна война, когато фронтовата линия едва на 15 мили разстояние от града довежда хуните до портите. И така, когато войната свършва, парижката маса облекчено въздъхва, след като всеки ден е живяла като последен, похотлива към екстравагантността и хедонизма, които на свой ред дават името на епохата – „Лудите години“, “Les Années Folles”. Към мелето се прибавят и бежанци като белите руснаци, които мигрират с надеждата да избягат от преследвания, редом с избягалите от погромите в Украйна евреи.

В допълнение, стотици чернокожи американски войници просто остават след края на войната. Те обикват Париж, Париж също ги обиква, докато у дома си те все още са линчувани. Френската столица с буржоазната си егалитарност и възхищението към африканските изкуства става желана дестинация за тези афроамериканци и нито едно парти вече не изглежда завършено без чернокож джаз бенд, а Монмартр става познат като „Харлем на Сена“. Идват и други, например като 19-годишната Джозефин Бейкър, с която се открива La Revue Nègre в театъра на Шан-з-Елизе през 1925 и която се превръща в черешката на тортата в Париж, появявайки се често само по костюм, направен от изкуствени банани.

Писатели, сред които Джон Дос Пасос и Ърнест Хемингуей, също остават след военната си служба там, като към тях се присъединяват Езра Паунд, Джеймс Джойс, Франсис Скот Фицджералд, Хенри Милър, Самюел Бекет и Анаис Нин – артисти от всички националности изпълват града на светлините.

Разбира се, и много богати американци се намират там. Някои от тях не са доволни от забраната на алкохола, други са хомосексуалисти, които по това време са преследвани и тормозени в родината си. Коул Портър, композитор от ранга на  I Get a Kick out of You на Синатра, също се мести там; там е Хенри Кросби – поет  и банков наследник (както и екстремен хедонист), там са наследниците Нанси Кунард и Пеги Гугенхайм, както и колекционерката на изкуство Гъртруд Стайн. През 1920 г. почти 8000 експати живеят в града, а през 1925 г. броят им вече е 40 000. Действително Париж с всичките си нощни клубове, с ексцентричните си секс вариетета, с крос-дресинга, гей баните, голите сатурналии, бордеите и кокаина навярно им е изглеждал като рая на земята.

Париж се превръща в гигантски врящ котел, където расата, цветът или вярата не са важни и всичко върви с всеки – а единствената обща черта е, че всички са горди да бъдат част от това, което по онова време е най-великият и толерантен град на света.

Определено работата на Рей в Париж между двете войни оставя неизличима следа в парижкия авангард, която е подправена с артисти-крос-дресъри и денди поети. Следа приличаща на огромно парти, където сексуалната амбивалентност, ексцентричните ексцесии и кръстосаното опрашване между изкуствата и артистите са не само изискване, но и повод за поздравления.

Разбира се, фотографиите на Рей са точно толкова игриви, колкото и цялата ера. Той си играе с възможностите на медията, използва визуални каламбури и излага себе си на случайността на обективния късмет, като изобщо не се страхува от това да превръща грешката в предимство. За да сме по-точни и двете му знакови изобретения – „Соларизацията“ и „Рейографите“, са резултат от грешки – първата е по вина на Лий Милър, който ненавреме запалва лампите в студиото, а втората е неволно реализирана, след като поставя предмет на лист фотохартия, която излага на светлина.

Ако погледнем назад, въпреки че отказва да се присъедини към сюрреалистите, триковете на Рей, демонстрирани във фотографията му Le Violin de Ingres – при която заснема гърба на Кики, нарисуван като виола, чиято музика никога не би могъл да чуе – са типично сюрреалистични.

Действително като американец първо поколение, роден в семейство на руски евреи и отгледан в Бруклин, Рей е естествен сюрреалист, тъй като те въплъщават интернационалността на Париж по това време. Андре Бретон е французин, Тристан Цара е евреин румънец, Джиорджио де Кирико е грък, Макс Ернст и Мерет Опенхайм са немци, Хуан Миро, Бунел и Дали са испанци, Пикабиа е кубинец и французин, Магрит е белгиец, а Кансуки Яамамото очевидно японец.

Либертарианци и социалисти в по-голямата си част (с изключение на десния Дали, който е изключен заради отказа си да заклейми фашисткия режим на Франко) и антиимпериалисти, групата е реакция срещу „рационализма“, който завлича европейската култура и политиката в миналото. По този повод движението се счита за много модерно и като такова се прегръща от креативните личности по цял свят.

Ман Рей се врязва в двайсетте, преживява скъсването си с Милър през 1932 г. и продължава да създава снимки, които днес са изключително познати, като „Предметите за унищожаване“, например фотографията на окото на Милър, закачено за махалото на метроном – и ги излага по цял свят, докато издържа себе си и изкуството с поръчки от Vogue, Tattler и Vanity Fair. През 1934 той снима и за Harper’s Bazaar, където сътворява цяла гама от невероятни модни снимки, които променят начина, по който хората възприемат формата.

Той повлиява на Норман Паркинсън и Хорст П. Хорст и по-късно на Ървин Блуменфелд, Мартин Мункакси, Хелмут Нютън и Гай Бурден, прокарвайки контурите на модната фотография на бъдещето, а визуалните му закачки вдъхновяват десетилетия наред рекламни кампании. Така жъне успех след успех. 

Но добрият му късмет свършва заедно с този на града осиновител, когато през 1940 г. германците превземат Париж. Рей заедно с много други евреи няма никакъв избор, освен да избяга от града и да се прибере в САЩ през Лисабон. По-късно той се установява в Холивуд и изоставя модната фотография от страх, че комерсиалната му репутация ще засенчи артистичната. Понякога снима кинозвездите на онова време, но основно се концентрира над рисуването, като от време на време преподава изкуство в Центъра по изкуства в Лос Анджелис.

Ман Рей се завръща в любимия си Париж през 1951 г. заедно с Жулиет, негова съпруга от пет години, и се установява отново в Монпарнас. Притежаващ вече статута на френска институция, за него се носят легенди, че всеки път, в който посещава любимия си ресторант – La Coupole, носи знаковата си барета и очилата с рогови рамки и персоналът и редовните клиенти се изправят и го аплодират. Умира в Париж на 86-годишна възраст от възпаление на белия дроб. Надгробната му плоча гласи „безгрижен, но не безразличен“.

Ман Рей въплъщава либералната и егалитарна етика на приемствеността, която превръща Париж на 20-те години в центъра на артистичния свят. Въплъщава и най-великата и културно въздействаща декада в историята, когато всичко изглежда възможно. „Никога не съм имал за цел да описвам мечтите си“, казва той. „Просто имах решимостта да ги превърна в реалност.”

Снимка: Ман Рей и Салвадор Дали, Wikipedia 

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.