SHARE

Андреъс Клут, Bloomberg

Стана модерно наскоро в Централна Европа да бъде обвиняван френският президент Еманюел Макрон, че е „нео-голист“, който шумно хвали каузата за „европейски суверенитет“ като прикритие за разширяване на френското влияние, успокояване на Русия и поддържане на САЩ на разстояние. По-лошото е, че той бил недипломатичен по отношение на всичко това, арогантен, „юпитерианец“. [Обикновено хиромантията описва като „юпитерианец“ човек, който има добре развита „юпитериански хълм“ – дланта в подножието на показалеца – и дълъг и голям пръст на Юпитер – показалец. Хиромантите считат, че такъв човек се характеризира с амбиция, лидерство и чувство за мисия. – бел.ред.].

Това тълкуване може да е разбираемо за поляците и балтийските републики. Те се чувстват най-застрашени от Русия и са най-зависими от САЩ. Те не се доверяват на френските мечти за галоевропейско величие. Но за най-важния партньор на Франция – Германия – отхвърлянето на идеите на Макрон е откровено лицемерно. Ако някой е виновен за „иконоборството му“, то това са германците, които  го оставят без подкрепа вече две години.

От 50-те години на миналия век се приема, че т. нар. френско-германски „тандем“ е абсолютно необходим, за да издърпа останалата част от Европа напред. Всеки път, когато двете исторически враждебни държави, превърнати в приятели, се съгласяваха на по-голяма европейска интеграция, тя ставаше; винаги, когато не са били в съгласие,  тя закъсваше.

Връзката се основаваше на неписана сделка. Германия беше икономическият лидер, но не го разтръбяваше излишно. Франция безрезервно одобряваше икономическите реформи, които германците искаха, но оставаше дипломатически, политически и военен лидер на континентална Европа – с ядрени оръжия, постоянно място в Съвета за сигурност на ООН и постколониални пипала.

Сделката бе запечатана символично през 1962 г., когато федералният канцлер Конрад Аденауер се срещна с Шарл де Гол в катедралата в Реймс за помирителна църковна служба, а столът на Дьо Гол беше малко по-висок от този на Аденауер. Следващите канцлери следваха модела. Хелмут Кол демонстративно се поклони три пъти на френския трикольор, преди да кимне бегло и само веднъж на черното, червеното и златното на германското знаме.

Зад представителността имаше огромни възходи и падения. Всеки път, когато германски канцлер и френски президент се здрависваха на някое напоено с кръв бивше бойно поле, имаше фази на взаимно цупене. Герхард Шрьодер и Жак Ширак прекараха половин година в края на 90-те, почти без да комуникират един с друг. Но това никога нямаше особено значение, защото и двете страни осъзнаваха, че са залепени една за друга.

В годините след кризата с еврото, опасенията на Берлин за икономиката на Франция нараснаха. Германците вече бяха наплашени от спасяването на средиземноморските страни. Те знаеха, че ако и французите също изпаднат в беда, играта свършва. Възпроизвеждайки стереотипи за тевтонското „аз всичко знам“, канцлерът Ангела Меркел и нейните министри произнасяха тиради на поредица от френски президенти за „структурни реформи“ и „икономии“.

Германските страхове почти се превърнаха в паника през пролетта на 2017 г. Десният популист Марин Льо Пен, използваща Германия като плашило в речите си, изглеждаше като да има шанс да стане френски президент и това да постави под въпрос целия Европейски съюз. Познавачите на политиката в Берлин бяха единодушни, че ако противникът й Макрон надделее, Германия ще направи големи отстъпки за неговото укрепване.

Макрон надделя и се оказа, на хартия, французинът от немските мечти. Най-накрая се появи президент, който не само обещава, но и предприе реформа: първо на закостенелия пазар на труда във Франция, а сега и на абсурдно фрагментираната пенсионна система. Стилът му можеше да бъде по-малко стремителен. Но той прояви политическа смелост и започна да плаща цената в безредици и стачки.

Визията на Макрон е и европейска, и геополитическа. Скоро след като встъпи в длъжност, той заяви големи идеи за реформиране на еврозоната, която остава уязвима при нова криза. Той иска съвместно застраховане на депозитите за банките в региона, голям колективен бюджет, който да се използва за антициклично фискално управление, финансов министър на еврозоната, който да управлява този бюджет и т.н.

Берлин слушаше учтиво, но след това го игнорира. Германия не можеше да действа, обясниха хората на Меркел, защото те първо водят предизборна кампания; след това защото бяха в коалиционни преговори; след това защото бяха в коалиция, която не е стабилна.

Междувременно, Меркел, както само тя си знае, започна да трянжира големите идеи на Макрон на все по-малки парчета, докато те станат неузнаваеми. Само един пример: Еврозоната все още може да получи собствен бюджет, но той ще бъде достатъчно малък, за да бъде удавен в огромните й действителни мащаби и ще бъде достатъчно обездвижен, за да бъде напълно безполезен за фискални стимули, което беше първоначалната му цел.

Геополитически Макрон (подобно на Меркел) се плаши от президента на САЩ Доналд Тръмп и от издигащия се Китай. Той се страхува, че в двуполюсен свят ЕС може да загуби своята „автономия“. Затова той иска да укрепи собствените защитни механизми на Европа – очевидно  с много френски хардуер – и също да извади Русия от прегръдките на Китай.

Не всичко гореспоменато е правдоподобно или прозорливо. Но по-голямата цел на Макрон е просто да започне необходимите разговори. Ето защо той блокира преговорите за присъединяване на Албания и Северна Македония. Неговото послание е, че преди ЕС да даде право на вето на още по-малки държави, той трябва да стане по-задълбочен и по-силен.

Междувременно, германците продължават да се крият зад своите банални фрази. „Ние сме тези, които винаги казват ‘Не'“, признава Зигмар Габриел, бивш министър на външните работи на Германия. Това е трагичната развръзка на страховете по време на евро кризата за германската „хегемония“. Вместо твърде много германско лидерство, Европа вече няма никакво.

Макрон осъзнава, че тандемът има само един ездач. Разочарован, той реши да продължи да върти педалите без Меркел. Той няма да спре да я предизвиква и да я провокира. А защо трябва? Някой просто трябва да зададе големите въпроси. Вместо да хленчат, германците могат да опитат да го послушат.

SHARE