SHARE

Знаете ли каква е разликата между “автор” и “писател”? Опитвам се да я открия вече 10 години. Синоними ли са двете думи? Поне контекстови синоними? Кога един автор става писател? Има ли у нас достатъчно писатели на фона на стотиците автори, които издават поне по една книга всяка година? Колко много въпроси с лесни отговори, макар за не толкова кратък текст.

Написах 10 години, защото преди толкова време създадох “Аз чета”. През целия период ми се налага да различавам авторите, които са решили да кажат нещо, от писателите, които с новата си книга ще променят парадигмата (вероятно за пореден път), и да разказвам за хората от втория вид и техните книги. Разстоянието е толкова голямо, колкото фактът, че публикуването на този мой текст в медия не ме прави автоматично журналист. Пазарът е свободен, платформите са предостатъчно, всеки има право да пише и да изразява мнение.

И ето тук идва голямата трудност – да създадеш смисъл чрез текстовете си, да покажеш посока, да промениш средата към по-добро.

О, промяната към по-добро е важна, знае го всеки писател. Защото точно тук е разликата между него и обикновения автор. Писателят не просто има какво да каже, той открива нередностите в обществото. Добрият писател не мълчи, когато ценностите са заплашени от изчезване. Истинският писател повежда битката към по-добрия начин на живот или поне за запазване на нормалността. Той говори чрез текстовете си, но и дава добавена стойност на своето творчество чрез активното си участие в публичния живот. И не, не говоря за лъскави партита с хора, които са известни с това, че… са известни.

Честно казано, не знам дали за “липсата” на писателите в публичното пространство са виновни и медиите, наистина не знам. Но е истина тезата, че през 2016-та година традиционните медии и техният отказ да канят гости, които не биха “счупили рейтингомера”, няма как да е оправдание за мълчание. Не и в ерата на социалните медии.

Колко писатели излязоха открито срещу опитите да бъдат ограничени правата на българите в чужбина да гласуват? А колко от тях намират повод да разказват истината за героите и празниците, които пропускаме, за сметка на онези, които отбелязваме заради това, че ги е имало в социалистическите учебници преди десетилетия.

Натоварваме писателите с много очаквания, ще кажете. Е, добре дошли в света на хората с големи очаквания. Защото културните лидери на едно общество трябва да са способни да водят и извън своите произведения – без значение дали става въпрос за театър, литература, кино, музика, скулптура или друго изкуство. Особено когато обществото е в очевидна криза и последната надежда за спасение е насочена именно към първите редици на изкуството.

Замислете се сега – колко български автори бихте могли да поместите в тези представи? Аз се досещам за трима-четирима, като част от тях изобщо не са “медийни”, съответно говорят само чрез книгите си. А онези “писатели”, които ни показват по телевизора – те писатели ли са наистина? Какво ни дават? Може ли всеки да направи разликата между един, когото цитират на протестните литературни щитове, и друг, за чието пиянство разказват националните телевизии като за общонационална ценност? С цитати и послания от кого приятелите ви пълнят фийда ви във Facebook? Къде изобщо са ни писателите, по дяволите?

Говоря с въпроси, защото отговорите са определено лесни. Стига наистина въпросите да са правилните – а всеки от нас е способен да си ги зададе следващия път, когато посегне към книга, сигурен съм.