Иван Костов днес е противоречива фигура дори в демократичните среди – неодобравян за част от позициите си, обвиняван за „разделението на десницата“ и критикуван за много от действията си. Седемнадесет години откакто Иван Костов не е премиер обаче, той продължава да бъде една от най-омразните фигури на пропагандата, той остава и човекът, проправил европейския път на България в края на ХХ в., а както сами се убедихме в последните години – разделението на традиционната десница се дължи на много фактори и личности.
Време е демократичната общност да започне да гради мостове помежду си и да спре да намира причини да се дели. В този контекст публикуваме речта на Костов на конференцията „Секторът за отбрана на Република България – мъчителният преход от посткомунистически към евроатлантически модел на развитие“. Акцентите са на редакцията на „Терминал 3“.
В началото си поставям за задача да поспоря с организаторите за темата на тази конференция – отбраната на България, като част от евроатлантическата, не е само задача и съответно отговорност на Министерството на отбраната. Това не е обикновен сектор – отбраната би трябвало да бъде едновременно дълг и чест на цялото общество и държава. Това не е стар шаблон.
Веднага ще дам конкретен пример: Министерството на образованието е отговорно с учебните програми по български език и литература, по „Свят и личност“, да подготвя зрелостниците за тази тяхна първа гражданска отговорност – какво да ценят, какво да пазят.
Ако в училище се преподава носталгия по комунизма,
скоро комунизмът отново ще почука на вратата
Ако зрелостниците не знаят, че имат европейска идентичност, ще я загубят. Ако преподаватели влизат в аудиторията на Военната академия с разказ за това как НАТО и Европейският съюз ще се разпаднат, България няма да има никакви офицери. Ако европейските и атлантическите ценности нямат своите бранители, тази цивилизация и култура на демокрация и конкурентна пазарна икономика просто няма да я има. Това трябва да е ясно на абсолютно всички.
Тези неща се правят, те се защитават. И се защитават на първо място от хора. След това се защитават с техника, с технологии, със съоръжения и прочее. Хората трябва да бъдат подготвени за тази защита.
Преходът е мъчителен не само защото секторът, а и цялото българско общество и политическата прослойка, а и цели държавни институции не са направили своя избор.
Така изглежда към днешна дата – стоят раздвоени и уплашени между два съвсем различни свята. При това тези два свята са в тежък конфликт помежду си, който ние се правим, че не забелязваме. Има конфликт и той е много тежък. Свързан е с нарушаване на международното право, с окупиране на чужди територии. Конфликтът се изразява в една пропагандна агресия, в една хибридна агресия срещу България включително.
Това, за което говорим, не е проект за изтребител.
България още не е избрала окончателно
какво трябва да брани на всяка цена
Това е големият проблем според мен. Отбраната не е интелектуално занимание. Не е тема на морала, на човешки права и свободи, не става за популизъм, не е туризъм, не е либертарианство. Отбраната е най-суровата и тежка реалност. Там компромиси не могат да се правят, а виждаме, че се правят постоянно опити за такива. И затова българската отбрана е в днешното критично състояние – встрани от интересите на политиците, от вниманието и грижите на обществото.
Моето разочарование е, че казаното във висока степен важи за много европейски страни и особено за тези с най-големи отбранителни ресурси.
Не може Европа да се крие под чадъра на САЩ
и да не дава своя принос за отбраната си. Това е невъзможно и няма да продължи дълго. И ако не е Тръмп, то някой следващ президент ще постави тези неща на техните места и аз приветствам управляващите, че имат стратегическия поглед да увеличат разходите за отбрана до необходимото за страната ниво, като при това заделят една пета от тези разходи за създаване на отбранителни способности. Това е абсолютно належащо.
Аз приветствам изготвената визия (визира „Визия за развитието на отбранителната политика на Република България до 2030 г.“, разработен от „Атлантически съвет на България“ – бел. ред.). Наистина това е един ценен подарък за правителството, управляващите, политическата класа. Тя е обхванала тематично всички съществени въпроси, развила ги е на едно много добро ниво и аз благодаря на авторите за полезното усилие.
Искам да кажа няколко неща с идеята да бъда полезен, ако мога, при доработването или при изготвянето на такъв документ, който – както правилно са подчертали авторите – не е работа на неправителствени организации, а дълг на държавните институции, и то на всички държавни институции.
Трябва да се приеме календар, който да бъде развит. Всяко решение за създаване на отбранителни способности изисква много комплексна експертиза. Такава за съжаление и може би по обективни причини няма нито в Министерството на отбраната в момента, нито в Министерския съвет.
Къде е големият проблем? Големият проблем е, че създаването на отбранителни способности струва много големи инвестиции.
Влагането им изисква специална система за управление. Това не е явяване на обикновен конкурс или търг за доставяне на бойна техника. Това е изключително сложна задача на управление на огромни по размерите си средства. Такива огромни инвестиционни средства в развитите държави ги управляват специални институции. Те имат правомощия и потенциал да правят това. Ние досега сме показали като държава колко сме слаби в управлението на проект с големи инвестиции – вижте какво се случи с АЕЦ „Белене“ и направете заключение. Става въпрос за абсолютно същото нещо. Защото единственото, което трябва да се добави във визията, е да се оцени колко приблизително са тези инвестиции и да бъдат съпоставени с възможностите на страната.
Най-важното доказателство за безсилието на Министерството на отбраната беше злополучният избор на изтребители. Този провал започна с неспособността да се направи задание, защото даването на задачата е един пъзел от много силно сплетени военнополитически и геополитически въпроси; въпроси, свързани с отбранителните технологии и внедряването им в България, за развитието на отбранителна индустрия в България; въпрос за финансови възможности, но и въпрос за човешка интеграция; въпрос за научна интеграция, за обучение на кадри, за принадлежност към дадена общност.
Това е много комплексен, стегнат възел. И когато този възел не е разплетен, когато заданието не е поставено както трябва, очевидно е, че не може да бъде решено – един дърпа в една посока, друг в друга и ние ставаме жертва на разнородни интереси. Накрая обаче векторът на сумарните интереси се оказва нулев – на практика не се вземат решения за създаване на нужната на страната отбранителна способност. Няма смисъл да се дават други аргументи, за да доказваме това. Министерството на отбраната не е реформирано така, че да може да решава подобни задачи, и трябва да го направи колкото се може по-бързо.
Как би трябвало правителството да подходи към задачата да доработи – ако има добрата воля – тази визия за отбрана?
Трябва да започне да решава финансовите задачи. Авторите на визията са посочили как се решава този въпрос – прави се макроикономическа прогноза, на базата на която се оценяват вероятните приходи в бюджета и потенциалът, който може да бъде изразходван като финансови средства за отбраната на страната. Ако към днешна дата брутният вътрешен продукт е 100 млрд. лв. и имаме решението, че 2% от него ще бъдат заделени за отбраната, това са 2 млрд. лв. И започваме да слизаме надолу към определяне на потенциалните възможности – от тези 2 млрд. лв. се свалят – както е направено, текущи разходи и други подобни, за да се стигне до тези 20%, които трябва да бъдат инвестирани за създаване на нови отбранителни способности. Тези 20% са 400 млн. лв. в момента и те не бива да се разглеждат като разход.
Много сложната задача, която трябва да реши Министерството на финансите, е да използва тези пари като обезпечение, като потенциал, като гарант, за да може да вземе кредити, с които да реши задачата за отбраната. В цялата си история България така е решавала повишаването на своите отбранителни способности. Няма нито един случай в нейната 140-годишна история, в който да ги е решавала, бъркайки в джоба си и изразходвайки пари. Винаги тази задача е била решавана с инвестиции, с кредити, с разчет на възможностите да бъдат обслужвани и т.н.
Тази задача трябва да бъде решена колкото се може по-бързо, защото се рискува въобще да не може да се вземе решение, което да отвори възможности пред военните да изберат тези способности, които могат и трябва да бъдат развити в страната.
Защо е много сложна тази задача? Защото решаването й означава и вграждане на българската икономика в една комплексна способност да се изготвят средства и технологии с военни цели. Българската икономика има своя военнопромишлен комплекс, но какво от него може да има в общия отбранителен комплекс, какво допълнително може да даде България за този комплекс – това са задачи, които трябва да бъдат решавани преди всичко с дълбок анализ на икономическите възможности и на специализацията на страната. Защо не българските IT фирми да участват в тази международна кооперация и да създават съответни софтуер и решения, за да подпомагат развитието на тази техника и технология. Защо да не може, след като при нас този отрасъл е добре развит и се развива все повече?
Проблеми от такова естество стоят пред страната и те трябва да бъдат отчетени не само като финансови възможности, а и като перспективи. Защото няма икономическо развитие, без да се участва в развитието, свързано с повишаване на отбранителната способност. Няма страна, която да се развива, без да отделя тези усилия.
И накрая, считам, че тук много правилно беше повдигнат въпросът за хибридната война.
Конфликтът между тези два свята – НАТО/Брюксел и Москва, е довел до хибридна агресия срещу България и не само срещу нея. Не се крият тези цели, това вече е известно. За съжаление стана ясно със закъснение. Бяха нанесени много тежки щети. Аз пледирам тук, че единственото място, където трябва да бъде адресиран рискът от хибридна агресия, на който трябва да се противодейства, е Министерството на отбраната. Това е задача на отбраната на страната. Не въобще на някакви институции, не на медии, не на някаква аморфно определена система за национална сигурност, това е задача на отбраната на страната.
Защо? Защото когато хибридната война и нейната пропагандна част постигне своите цели, българското общество се разколебава в ключовите си ценности. То престава да ги споделя, престава да вярва в тях и започва да вижда чужди ценности, започва да вижда други неща, на които да се опитва да служи. Нека си спомним защо падна Константинопол навремето от турците? Защото защитниците му казаха „По-добре чалма, отколкото митра да влезе в града“, защото се разколебаха, защото вече не искаха да го защитават, защото не вярваха на собствения си живот.
До това нещо води пропагандната агресия и когато хората започнат да споделят такива мнения и нагласи, те задават тона и на днешната политическа прослойка, защото тя се стреми да отразява това, което хората искат. Така се получава този пробив – първо през нагласите на обществото и след това с въздействие върху политическата класа да взема съвършено вредни за страната решения. Затова аз считам, че трябва да се адресира този въпрос към Министерството на отбраната.
Пропагандната агресия не е шега, не е нещо мимолетно, това са най-модерните средства днес да се разбиват съпротивителните възможности на противника. И това според мен е едно от най-важните неща, които трябва да бъдат обсъдени.
