Най-после победа на здравите сили в българското общество: Конституционният съд се произнесе с тълкувателно решение, което е задължително за всички, вкл. и за Народното събрание! Повече никакви призраци под формата на джендъри не ще заплашват моралните устои на българина, възпитан от нашата православна църква в уважение към семейните ценности, основани на брака като свещен съюз между мъжа и жената.
Ликуват почти всички и най-вече политическите сили в този странен български парламент (в който не се знае коя партия изповядва дясна или лява, консервативна или либерална идеология), от които отпадна тежката отговорност да ратифицират един документ, изработен от Съвета на Европа като основополагащ за осъществяване на висша цивилизационна цел: равенство на половете и защита на жените срещу всички форми на дискриминация, вкл. и на насилието върху жени и домашното насилие. С този аргумент премиерът Борисов представи за одобрение пред МС Истанбулската конвенция (ИК), за да бъде внесена за ратификация в НС. Странно, в доминирания от партията на граждани за европейско развитие на България (ГЕРБ) МС се чуха гласове против този препоръчан за ратификация освен от Съвета на Европа и от Европейската комисия и парламент документ, които мощно отекнаха в НС и в общественото пространство.
Зад англоезичния термин gender те заподозряха опит да се легализира трети пол и еднополовите бракове. Не помогнаха обяснителната декларация на Съвета на Европа, нито разясненията от ЕК, че конвенцията в никакъв случай няма този смисъл и цел. Не помогнаха и увещанията на председателя на ПЕС Сергей Станишев, както и на вицепрезидента Илияна Йотова към съпартийците им от БСП, че страховете им са напразни и европейската левица застава и трябва да застане зад този документ.
„Патриотичният фронт”, съставна част от управляващата коалиция, намери богата почва за изяви и поде истерична кампания против ИК, в защита, както партньорите в него заявяват, на традиционните български морални ценности. В ИК „патриотите”, както е журналистическият израз, виждаха по-голяма заплаха за българската нация дори от бежанската вълна.
В хора на яростните противници на ИК се включи и православната църква. Имаше сериозен риск управляващата коалиция да се пропука по въпроса за тази ратификация. При това положение на нещата премиерът Борисов, сметна за по-разумно да оттегли искането си за ратификация на внесения в НС текст на конвенцията и да отнесе въпроса до КС, за да се произнесе дали съответства на КРБ.
Накратко, това е предисторията на решението на КС.
Решението е от вида на т. нар. тълкувателни решения: по чл. 149, ал.1, т.1 КРБ, с които се дават задължителни за всички тълкуване на конституционните норми.
Това правомощие е характерна особеност на българската конституционна уредба, за разлика от тази на западноевропейските страни, където конституционните съдилища се произнасят само по конституционосъобразност на приети закони. Такива правомощия имат и конституционните съдилища на някои държави от т. нар. Източен блок. Смята се, че тази възможност за абстрактно тълкуване е особено ценна в утвърждаващи се демокрации и играе важна превантивна роля.
Специално за международните договори е предвидено КС да се произнася за съответствието им с КРБ преди ратификацията им (чл.149, ал.1, т. 1). Понякога този вид решения на КС крият голям риск от неправилно насочване на цялата дейност на държавата в неправилна посока. Пример за това е р. № 3/ 10.04.2003 г. по КД № 22/ 2002 г. КС, с което чрез едно недопустимо от основни правни принципи разширително тълкуване понятието „формата на държавно управление” по чл.158, т.3 КРБ се блокира възможността от провеждане на реална съдебна реформа, защото според решението това може да се извърши само от ВНС.
В особено мнение по повод на това решение Съдията (заслужено и с пълно право – с главно „С”), покойният Румен Янков каза: „Оказа се, че Конституционният съд в ролята на оракул раздава политически индулгенции…”
Тълкуването на правните норми е сложен интелектуален процес, който може да се окачестви като висш пилотаж в правото. То има за задача да разкрие истинския смисъл и точното съдържание на правната норми. Съществуват множество методи на тълкуване, но основна изходна точка е винаги целта на закона. В българската правна система това даже е нормативно закрепено в чл.46 ЗНА, според който при неяснота на разпоредби те се тълкуват в смисъл, който най-много отговаря на „целта на тълкувания акт”.
Така е процедирал и КС. Той подробно се е спрял на целите на конвенцията, декларирани в чл.1. Пояснява се, че конкретна нейна цел е защитата на жените срещу всички форми на насилие, а в съответствие с изложеното в преамбюла – да допринесе за премахване на всички форми на дискриминация срещу жени.
КС намира обаче, че въпреки безспорните й положителни страни:
„Конвенцията е вътрешно противоречива и това противоречие създава двупластовост в нея. Така съдържанието на част от разпоредбите й излиза извън декларираните цели на конвенцията и нейното наименование.”
Този извод на КС излиза извън правомощието му по чл.149, т. 4 КРБ: да тълкува съответствие на този документ с Конституцията. Подложена е на критика самата конвенция като несъвършен юридически документ, в който отделни негови норми се разминават с декларираните цели, доколкото трябва да има единство между цел и съдържанието на правните норми, в които тя е осъществена.
Шокиращ извод за Съвета на Европа, за международните органи и изобщо за правния свят. Мнозинството от българския КС намира, че техните колеги, които са редактирали конвенцията, не са били на необходимата висота, за да изработят един перфектен, изключително важен международен документ, като в отделни текстове са вложили съдържание, различно от декларираните цели.
Това разминаване между цел и съдържание на отделни текстове е възможно да бъде допуснато само по две причини – трета възможност е изключена:
- юристите, както и другите експерти, изготвили конвенцията, не са имали необходимата квалификация, за да съзрат разминаването между цел и съдържание на разпоредбите, в които нашия КС съзира видимо противоречие;
2. същите експерти, било по своя инициатива, било по нечие внушение, съзнателно са вложили в конкретни текстове идеологически постулати на краен неолиберализъм, водещ до признаването на еднополовите бракове и легализирането на трети пол.
И в двата варианта становището на мнозинството съдии, застанали зад решението на КС, е тежък обвинителен акт срещу Съвета на Европа, допуснал приемането на подобна конвенция, която или е неграмотно юридически редактирана, или е камуфлаж на цели, които преследват прокарването през задните врати на една модерна, неолиберална идеология, която е чужда на традиционните християнски ценности на европейските народи и най-вече: на православния български народ.
За първата възможност никой не посмя да говори, но втората беше в устата нав всички, които яростно застанаха против ратификацията на конвенцията и съвсем открито и без каквото и да е притеснение се обявиха против тази Европа, която, според тях, ни налагала чужди на нашия морал, национална и религиозна идентичност правила на поведение, заплашващи моралните устои на българския народ, градени с векове. Имплицитно, това обвинение се съдържа и в мотивите на решението на КС или най-малко: такъв е логичният извод.
Не знам дали мнозинството съдии от КС, подкрепили решението, с което се обявява конвенцията за противоречаща на българската Конституция, си дават сметка за това. Гордост ли чувстват или притеснение, че са подложили на безпощадна критика един документ, препоръчан не само от Съвета на Европа, но и от Европейската комисия и парламента на Европейския съюз като основополагащ юридически акт за постигане на висши цивилизационни цели? Чувство на професионално превъзходство ли имат спрямо колегите си, работили с години върху неговата редакция, което им дава право да го преценят като несъвършен? Или се изживяват в ролята на морални съдници, които разобличават скритите цели на идеолози, които се отнасят крайно релативно към утвърдените обществени ценности и с противоречиво и неясно формулираните разпоредби целят да заблудят и подведат обществото? Не знам, не се наемам и нямам кураж да дам отговор на тези въпроси, но те висят и ще висят, докато не намерят ясен отговор.
В крайна сметка основният аргумент на мнозинството в КС е, че разминаването между декларираната цел и съдържанието на конкретни разпоредби накърнява повелята за правната сигурност, който е в основата на принципа за правовата държава. Такъв е финалният акорд в мотивите на решението.
Адмирации заслужава защитата от КС на фундаменталния принцип на правовата държава, прокламиран неотколе в новата ни конституция и към реализирането на който е стремежът ни, по примера на утвърдените европейски демокрации. Но веднага възниква щекотливият въпрос: а тези от тях, които вече са ратифицирали конвенцията и останалите, които са на път да я ратифицират, без да виждат особени проблеми, правови държави ли са? Изглежда, че с решението трябва да им дадем нагледен пример какво означава правова държава!
Адмирации получи и КС за проявената от него независимост спрямо внушения отвън, от различни европейски институции и партийни централи. Остана висящ въпросът за неговата независимост от българската политическа действителност. В ОМ на съдия Румен Ненков се съдържа тежката констатация: ”Решението на КС представлява „услуга” за политиците от всички цветове”. Ще има и такива анализатори, които ще оправдаят това решение с необходимостта от предотвратяване на политическа, правителствена и парламентарна криза – запазване на политическата стабилност. Аз бих добавил към думата, с която съдия Ненков квалифицира характера на решението и едно прилагателно: „мечешка услуга”. Винаги, когато в действия с политически характер се правят компромиси за сметка на нарушение на закона, се е стигало до тежки последици, и то за сметка на обществото. Решението не слага точка на проблема – той тепърва ще се задълбочава, и то не само във вътрешен план, където насилието върху жени и дискриминацията им във всички възможни форми е неоспорим факт, но и във външнополитически аспект, с оглед отношенията ни с институциите на ЕС, с тяхното отношение към нас и, в крайна сметка това ще се отрази на желанието ни за пълна интеграция в ЕС.
Във времето, когато течеше ожесточена дискусия относно вредите и ползите от ИК, излезе съобщение (на което не бе обърнато особено внимание), че гръцкият парламент е ратифицирал конвенцията. В Югоизточна Европа България е единствената страна, членка на Съвета на Европа, която не е ратифицирала ИК.
Едва ли някой ще спори, че Гърция е по-напред от България в рейтинга за демократична и правова държава. Освен това управляваща сила в Гърция е една определено лява партия, която дойде на власт в резултат на нарастваща съпротива на гръцкото общество срещу крути мерки, предприети от ЕС за преодоляване кризата с натрупания огромен външен дълг. В средите на „Сириза” и нейните коалиционни партньори имаше изразени силни антиевропейски нагласи, но не станахме свидетели на подобни настроения по повод ратификацията на ИК. Целият този цирк, който се разигра в България, липсваше в Гърция.
А освен люлка на демокрацията Гърция е и люлка и на православното християнство. В гръцката конституция, веднага след определяне на формата на управление – в чл. 3, е обявено категорично, че господстваща религия „е религията на Източноправославната църква на Христос” и тя се „придържа непоколебимо към свещените апостолически и синодални принципи и свещени традиции”. Не чухме Гръцкият синод да се обявява в името на свещените традиции против ратифицирането на ИК, нито пък Вселенският патриарх да я анатемосва, каквито повици имаше от представители на синода у нас.
Защо е тази разлика между Гърция и България по повод ратифицирането на ИК в поведението на политически партии, държавни и религиозни институции и обществени групи?
Причината е много дълбока и тя се корени в разликите между характеристиките на историческото развитие на Гърция и България през годините след Втората световна война. Гърция претърпя много превратности в политическия живот в този период, смяна на форми на управление, военни диктатури, но никой не посегна на свободата на индивида и на неговото право на свободна съвест и вяра в християнските ценности, както това се наложи в България, попаднала в желязната примка на една тоталитарна власт, където законът беше волята на Партията, индивидът беше роб на държавата, а християнският морал и ценности отречени и заклеймени като „опиум за народа”.
Последиците от това са осезаеми и днес. Конституцията и законите в опасна за държавата степен са подчинени на политическата конюнктура, на волята на властимащите и на икономически силните, както и на обществени нагласи, които са формирани от рецидиви от тоталитарното минало и от внушения, които имат своята основа (може би – подсъзнателна за мнозинството) в един антиевропейски и антихуманистичен мироглед.
Според библейската легенда след бягството от Египет евреите 40 години скитали в Синайската пустиня, за да забравят 40-годишното египетско робство и да се научат на Мойсеевите закони – десетте Божи заповеди, преди да стигнат обетована земя – Ханаан. Изглежда, че и на нас ни трябва такъв период от време, за да променим един манталитет формиран в царството на несвободата и да възприемем скрижалите на европейския цивилизационен модел. Но ако искаме да съкратим тежките изпитания в тази пустиня на безвремието, гласове като тези изказани в особените мнения на съдиите от КС не трябва да останат „глас в пустиня”.
Автор: Петър Обретенов, юрист
съдия и народен представител във Великото народно събрание, секретар на Съвета по законодателство към Министерството на правосъдието, парламентарен секретар на същото, зам.-председател на ЦИК. В момента е адвокат.
Текстът е препубликуван от специализирания на правна тематика сайт Defakto.
