Конституционализмът е изискване за ограничена власт. Традиционно това ограничение се реализира чрез инструментите на правовата държава, човешките права и разделението на властите. Но освен формалните институционални ограничения конституционализмът се състои и в поемането на ангажимент от страна на носителите на власт да се самоограничават – да не я упражняват произволно, дори когато формални ограничения липсват. Този неписан принцип (конвенция) е всъщност и истинската гаранция за свободата на гражданите в конституционната държава.
Пример за такова неформално самоограничаване е институтът на независимия прокурор в САЩ. Този прокурор има право да разследва дори президента, който го назначава (чрез своята администрация). По принцип администрацията може да назначи някой „послушник“, но не е това идеята. И сега видяхме, че бе назначен Мюлър – прокурор, който се ползва с доверие и от демократи, и от републиканци.
Този прокурор се е развихрил и вече стигна до най-близкото обкръжение на Тръмп и него самия. Формално нищо не пречи на президента просто да го уволни: целият департамент по правосъдие му е подчинен. Но ако го стори, всички ще останат с впечатлението, че Тръмп не уважава конституционните правила и върховенството на правото. Че иска да си е прокурор и съдия в собствения казус – да е безконтролен. Затова и Тръмп не уволнява Мюлър. Затова, ако го направи, ще има конституционна криза, а може би и импийчмънт.
В нашата конституционна държава има една позиция – главният прокурор – която формално е почти безконтролна. Единствено ВСС може да проверява нейната дейност и евентуално да предложи отстраняване от длъжност на главния прокурор. Но всяко разследване срещу него трябва да бъде разрешено (и надзиравано)… от самия него! И най-важното: ВСС системно отказва дори да започне проверка на действията на носителя на тази власт, въпреки че са се случили скандали като Костинброд, КТБ, ЦУМ… Т.е. неформалната конвенция у нас е точно обратната на тази в САЩ – у нас e възможнo да си прокурор и съдия в собствения си казус; ergo има институции, които са отвъд обхвата на независимото разследване и правовата държава.
Този проблем не е персонален сблъсък между Панов и Цацаров или конфликт между някакви лобита: това е структурен, правов и политически дефект, който може да бъде видян във всеки доклад на независими наблюдатели, включително партньорската проверка на прокуратурата, извършена преди година. Разбира се, този проблем е обрасъл с персонални непоносимости – но така или иначе същността му е друга, по-дълбока.
ГЕРБ, БСП и ДПС отказват да заемат позиция по този въпрос. (Всъщност те влошиха проблема с приетата конституционна поправка, при която настояваха за прокурорски панел с мнозинство от членове, избрани от прокурори, пряко подчинени на главния прокурор. В този смисъл коментарите, че нямало значение дали е 5-6 или 6-5 в прокурорската квота, са или невнятни, или недобросъвестни.)
Но по-важно е, че не заемайки позиция по тези въпроси, основните партии просто подкрепят статуквото. Така че не питайте защо извънпарламентарни партии са “фиксирани” върху този проблем – питайте защо парламентарните не го забелязват.
Да, сигурно има и по-важни въпроси – световният мир, гладът в Африка, технологичната революция и покоряването на Космоса са между тях. Но не вярвайте на български политици, които ви казват, че нямат време и ресурси за проблема с прокуратурата, защото са ангажирани с борбата за световен мир, справянето с бежанската вълнa или покоряването на Космоса.
А основните ни политици всъщност точно това правят поне от 2015 г. насам. И затова, когато България се опита малко да увеличи скоростта, за да настигне останалите в ЕС, болтовете по джантите й се разхлабват и почват да падат по тройки.
*Текстът е препубликуван от фейсбук профила на автора с негово разрешение. Акцентите са на редакцията на „Терминал 3“.
Снимка: Канал 3
