Какво означават за ГЕРБ президентските избори? Въпросът е само на пръв поглед елементарен. Нищо не е същото след 2013-та и това виждаме на всяка политическа крачка оттогава. Управлението Борисов 2.0 само формално наследи управлението Борисов 1.0. И нямаме подобрена версия, каквито бяха очакванията. Безспорно ГЕРБ се върна във властта триумфално, като първата политическа сила в най-новата история на България, която печели втори пореден път избори и като първата “дясна” политическа формация, която излиза от най-голямата политическа криза в най-новата история на България с твърд електорат.
Пеевски си отива = правя реформи. Да, ама не.
След това, обаче, Борисов пропусна историческия шанс да започне да променя страната, след като 404 дни гражданите настояваха за тези реформи ежедневно на улицата. Да, той направи коалиционно управление, но не за да търси консенсус за реформи, а тъкмо напротив. Показа удивителна гъвкавост в създаването на нови и често задкулисни коалиции, за да НЕ случва реформи. Имаме правителство на статуквото, каквото го познаваме в най-лошия му вид в най-добрата му форма. Но този път това не може да остане скрито. Защото гнилостния процес, който убива държавата само се гарантира от такива като Пеевски, но те са следствие, а не причината. А причината за заболяването бе безпощадно определена по време на Протеста: Моделът #КОЙ. Никога никой не е наричал този процес: Моделът #Цацаров, Моделът #Василев, Моделът #Пеевски.. Моделът #Кой е Моделът #Статукво. А част от това статукво са всички, които участват и съучастват.
И това вече не е най-добре пазената тайна, защото “Медийната империя” на съюзника му от първата версия в лицето на Делян Пеевски рухна под тежестта на собствената си несъстоятелност, което е едно от най-големите постижения на Протеста от 2013-2014-та. Пълното подчинение на националните телевизии, чието оцеляване пряко зависи от парите, които държавата разпределя под формата на бюджет за една от тях (БНТ) и европейски фондове за всичките три (БНТ, бТВ и НОВА) работи, но не достатъчно. Твърде често тяхното желание да услужат се оказва в ущърб на премиера, защото както сподели с нас един висш чужд дипломат наскоро: “Борисов си мисли, че като говори тук, го чуват само в страната, а всъщност го слушат много внимателно и навън”.
Ето как телевизиите, волно или неволно, се превръщат в проводници на това, което извън територията на #Tериторията звучи понякога плашещо. И така, въпреки всички усилия, „това, което имаме като ситуация“ от една страна рязко намира своето адекватно отражение в безмилостното огледало на чуждите медии. От друга, със сигурност няма как да остане заметено под килима за нашите европейски партньори. И от трета – една критична част от българите, които винаги са реагирали чувствително на опитите да се рушат демократичните принципи в страната чрез олигархични зависимости, се наложиха като лидери на мнение чрез свободата на социалните мрежи и няколкото останали адекватни критични медии.
Ще отворим една скоба – ситуацията със свалените карикатури на Чавдар Николов и неговите публицистични изяви от медии и видео-платформата, свързани със семейсвото на НОВА Телевизия е точното доказателство как фактът, че нищо не е същото и не може да бъде същото, се подценява от всички ключови играчи от модела „Борисов 1.0“. Без значение дали става дума за цензура или автоцензура, потъпкването на свободата на словото, се нареди сред онези грехове, които след като една сутрин се събудихме с Пеевски като шеф на ДАНС именно благодарение и на това, няма как да бъде проспано отново в тихо мрънкане в затворената ни среда. Реакцията на обществото и в случая с карикатурите беше красноречива. А България се събуди на дъното на класацията по свобода на словото в ЕС.
Една партия, един президент, един вожд
На този фон Борисов “затегна” редиците на нарочен форум в най-добрите традиции на old school пропагандата – напълни зала 1 на НДК с 4000, които радушно да ръкопляскат, да стават на крака по даден знак и послушно да изслушат какво има да им каже Централният комитет на партията в лицето на лидера и неговите заместници. След което форума се разтуря и автобусите връщат хората обратно по родните им места. Край. Посланията бяха само на пръв поглед простички, за да няма объркани. Но на втори пласт внесоха доста объркване всъщност:
- ГЕРБ е единна и силна. Няма разнобой между водещите фигури, както и да изглеждат нещата, ситуацията е: “ако има нещо, няма нищо”. Цветанов и Бъчварова са ОК, Цветанов и Борисов също. За Цветанов и Москов нищо не се каза. Там бе цитирана Дариткова. Ако човек е на мястото на Москов, би следвало да се притесни.
- ГЕРБ може да бъде свалена само и единствено от ГЕРБ. Тези с по-дълга памет започнахме да се питаме: т.е. през февруари 2013-та ГЕРБ се самосвали може би?! След това идва място и за следващия въпрос: дали ГЕРБ не развива синдрома на БСП след 1997-ма, които си обещаха, че никога няма да ги свалят втори път няколко хиляди човека на улицата и така ни доведоха до най-дългия ежедневен протест, може би дори в световната история?!
- И накрая, но не последно място идва ред на изказването на Борисов, което засяга президентската институция и от него става ясно, че ГЕРБ иска нейният избран президент да й остане лоялен, защото са похарчени едни пари на ГЕРБ за неговата кампания и избиране. Ето как рязко изкристализираха няколко неща: ГЕРБ има проблем с българската Конституция, защото надпартийността на Държавния глава се гарантира именно от нея. ГЕРБ иска да има пълно единоначалие в институциите под нейно собствено владение и ползване.
И когато тези думи са изречени от лидера на ГЕРБ, който е и министър-председател, то няма как те да не бъдат изтълкувани по следния начин: Бойко Борисов иска Президента на свое лично подчинение. Това ни връща към интервю, което той даде в сутрешния блок на БНТ по времето, когато беше още главен секретар на МВР и в което той каза, че иска България да бъде Президентска република. Влече го единоначалието изглежда. На този фон няма как да не направим аналогиите с Орбан, тъй като сме свидетели как „това, което имаме като“ остатъци от мрежата на Държавна сигурност очевидно и упорито работи по сценарий “Бойко – Орбан в България” и агресивно налага тази идея по всички възможни начини.
Да видим какво каза Борисов на партийния форум в неделя дословно: “Предстоят президентски избори и все повече интересът се насочва натам. Не мога да разбера защо политическите партии ни питат кой ще издигаме за кандидат за президент, след като когато го изберем, за което плащаме ние, с нашите политически субсидии и нашите структури, на другия ден той е длъжен вече да се разграничи от нас. Защо тогава издигаме ние президент? На първия ден той трябва да каже: „Разграничавам се от тези, които са ме завели до там”. Не мога да намеря логика. Трябва да се намери друг начин за издигане и за избор, в противен случай защо ще се блъскаме някой да стане президент, за да се разграничи от нас”
Някои анализатори прочетоха в това изказване недоволство от независимостта на сегашния президент Росен Плевнелиев. Едва ли има по-категорично свидетелство за неговата еманципация от номиниралата го партия, което пък винаги е била най-съществената критика към него. Безспорен факт е, че президентът Плевнелиев застана срещу статуквото – без значение от неговата партийна дрешка, в няколко ключови за държавата моменти. Ще изброим само онези, в които позицията му е разбила задкулисните планове на статуквото:
- Категоричното му действие при избора на Венета Марковска за член на Конституционния съд и факта, че тя не можа да встъпи в длъжност;
- Решаващото му за много неща изявление веднага след избирането на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, в което той заяви, че оттегля доверието си от това правителство и този Парламент;
- Неговото първо служебно правителство прие Наредба за парите на търговските дружества в банките, които извадиха държавните пари от КТБ, които бяха надлежно достигнали концентрация от 54% под грижите на всички, да повтарим – всички правителства на статуквото;
- Ключовата му роля като застъпник на провеждането на дълбока съдебна реформа – Христо Иванов зае поста министър на правосъдието и обяви това като свой основен приоритет във второто служебно правителство на Плевнелиев.
- Най-очевидна, макар и най-трудно разбираема от масовата аудитория, е всъщност категоричната по отношение на връзката с демократичния свят външна политика, която като Президент на България Плевнелиев отстоява в рамките на целия си мандат. Той се превърна в основен защитник на прозападната ориентация не само на нашата страна, но и на страни в сходна на нашата позиция. Преди дни Плевнелиев стана Личност на годината на Украйна именно заради противопоставянето му в международен план на имперските амбиции на Путин.
#КОЙ иска президент на статуквото.
Да, това не е въпрос. Това е извод. Но нека преди да погледнем възможните кандидати на ГЕРБ за президент, да се спрем на един безспорен факт: стана въпрос, че ГЕРБ е единствената “дясна” политическа формация в най-новата история на България с твърд електорат, който й осигурява победа на избори. Въпросът е, обаче, дали е достатъчен този твърд електорат да осигури на ГЕРБ победа на президентски избори? Точно така. Не е. На всеки едни избори, които ГЕРБ е печелила тя винаги е събирала по около един милион гласа. За да има избран президент, която и да е политическа сила трябва да събере около милион и седемстотин хиляди.
Това рязко вади всяка една канидатура на всяка една политическа сила от тяснополитическите рамки. Разбирате ли сега къде е трънчето в петата на Бойко Борисов? Той иска да има политически зависим кандидат, но не може да заложи на нито един от доверените си хора в партията, защото както той каза за самия Цветанов в едно телевизионно интервю съвсем наскоро: “Няма #КОЙ да го избере”. Тази реплика важи за всеки един от потенциалните кандидати, които имат твърд партиен профил, без значение дали говорим за Йорданка Фандъкова, Томислав Дончев или Димитър Николов (всеки един разглеждан сериозно като кандидат според източници на Терминал 3).
Тяхната избираемост се заключва вътре в твърдия електорат на ГЕРБ, който не надхвърля милион. Много анализатори винаги са твърдяли, че ключова роля в тези избори има електората на ДПС именно поради тези допълнителни гласове, които трябва да бъдат привлечени за победа на втори тур. Но след процесите в ДПС и създаването на ДОСТ и там нещата не са напълно ясни. Социолозите засичат в различни изследвания между една трета и една четвърт отлив от ДПС към ДОСТ, но… това са данните само за България. Голямата въпросителна остава гласоподавателят в Турция и неговия евентуален избор между тези две формации. Иначе казано – и тук не може да се заложи на сигурно. Логично е в този момент ГЕРБ да потърси сближаване с червения електорат. И така се изправя пред необходимостта от тайна или явна коалиция около евентуален техен кандидат. Подводните камъни, обаче, са много.
Явна коалиция с АБВ, БСП и ДПС (в каквато и да е конфигурация) ще антагонизира до крайност и без друго доста разочарования класически десен избирател отвъд твърдия електорат на ГЕРБ. Тайна подобна коалиция, ще заздрави впечатлението, че ГЕРБ управлява задкулисно и чрез поредица от нечистоплътни сделки, за да е на върха на властта на всяка цена. При този вариант ГЕРБ вече има ясно очертани опции. Вярвате или не – Калфин беше предпочитаният избор още при първата президентска кампания и ние видяхме не една и две „изцепки“ на шефа на щаба в лицето на това, което имаме като Цветанов, които откровено саботираха техния собствен кандидат. Калфин днес е “любимият” вицепремиер, когото нито Борисов, нито дори Цветанов някога са критикували публично, по какъвто и да било повод. Тъкмо напротив. Иначе казано, неговата кампания тече не отсега.
Виждаме, че и т.нар. “цар” е също в своеобразна кампания. За нещо. Повтаряйки едно към едно модела от завръщането си в политиката в България в началото на века, Симеон Сакскобургготски последователно събра новоучреден клуб “Милениум” с млади българи, които учат и работят навън (голяма част от тях са сред най-яростните поддръжници на кандидатурата на Бокова за ООН), отиде на форум на БСП и каза, че на БСП им трябва кандидат за президент, който може да събере гласове отвъд техния твърд електорат и събра учредители и главни действащи лица от НДСВ, където те директно казаха, че той е подходящия кандидат за президент на една широка коалиция между БСП, ГЕРБ и ДПС. Случайно или не, в същия този ден Първанов направи изказване, че партиите, които подкрепят това правителство, трябва да имат свой кандидат за президент. Гледайки така създадената ситуация от неговите обувки, изглежда, че той участва с повече от един кон в това състезание и си гарантира win-win ситуация при едно подобно развитие.
Не бива да забравяме и Ирина Бокова, която напоследък изглежда е готова да бъде кандидат за всичко, стига да има кой да я предложи. Друг е въпроса дали има кой да я избере за каквото и да било. Но също така можем да тълкуваме издигането й за кандидат за лидерския пост в ООН като проба за тази полу-тайна, полу-явна коалиция между ГЕРБ, БСП и ДПС, не без подкрепата на АБВ, която да премери температурата на обществените нагласи в тази посока. Очевидно Борисов не е заложил на това, че тя ще бъде избрана, защото тогава нямаше кандидатурата й да бъде изсулена по търлъци като продължение на номинацията на правителството „Орешарски“, нали?! Той не би пропуснал възможността да се удари гордо в гърдите, че неговото правителство има избран шеф на ООН. Източници на Терминал 3 са категорични, че той е получил уверенията и на САЩ, и на Великобритания, че те ще наложат вето на нейната кандидатура. Защо я номинира все пак тогава, освен, ако това не е генерална репетиция за друг спектакъл?
Борисов пред избор – между дребните политически сметки и голямата визия за България
Остава проблемът – може ли ГЕРБ да си позволи да загуби най-важните избори – тези за избор на Държавен глава? Което реално може да се случи, ако ГЕРБ не заложат на категорично свой кандидат, който, обаче, няма да затвори избора до твърдия им електорат, а напротив – ще отвори ветрилото.
Не по-маловажен е и въпросът: има ли ГЕРБ въобще такъв кандидат? Да, безспорно Росен Плевнелиев е единият възможен от малцината с този профил, дори и само поради факта, че вече веднъж е успял. Той се ползва и с безпрецедентната подкрепа на всички партньори на България в ЕС и НАТО, за които е не просто възможният, а задължителният кандидат на ГЕРБ. Това е било в основата на визитата на помощник-държавния секретар на САЩ у нас, Виктория Нюланд, неотдавна, научи Терминал 3 от достоверни свои източници, това е в основата и на предстоящата визита на германския президент Йоаким Гаук.
Покрай въпросите за това дали ГЕРБ желаят да номинират Росен Плевнелиев за втори мандат, изпускаме основния и не по-маловажен въпрос за това дали Росен Плевнелиев желае да бъде номиниран за втори мандат. Още през миналия септември на неформална среща с посланиците от ЕС президентът Плевнелиев е казал ясно, че има своите обективни и доста основателни причини да не се кандидатира. Знаем го от участник в тази среща, като Президентът е уверил, че за това са информирани всички политически лидери в страната, както и държавните ръководители на западните ни партньори.
На този фон, заявката на Бойко Борисов, че иска зависима от партийната воля президентска институция едва ли помага много за промяна на позицията. Въпросът е доколко, обаче, тази заявка не затваря пътя за номинирането на друг кандидат, чийто профил се доближава до този на Росен Плевнелиев – личност с категорична и твърда прозападна ориентация по отношение на външната политика и радетел за реформи във вътрешно-политически план. И какво би означавало това за политическите процеси в България?
Какво означава за Борисов да има такъв кандидат – да си „назначи“ сам не послушен пудел, а достоен политик с визия, който да му бъде и коректив. Дали той иска това?
Какво означава за България ГЕРБ да има такъв кандидат?
След почти пълното асимилиране на Реформаторския блок, което видяхме за тази година на управление, страната и най-вече гражданите ще бъдат лишени от последния възможен институционален коректив на властта, което имаха в ключови моменти в лицето на президентската институция през последните години. Може би това е добра новина за ГЕРБ, които искат безалтернативно управление на всички нива в държавата, както става ясно от изказването на Борисов на събирането на партийния актив в неделя. Но в дългосрочен план, това е лоша новина за демократичните процеси в страната най-вече. А по отношение на демократичните процеси и тяхното стопиране може да се очаква, че нито Европа, нито САЩ ще останат безучастни. Колкото до гражданите – никой не може да е сигурен каква ще е тяхната реакция при поредната политическа подмяна.
Всеки разумен човек би изтъкнал, че от позицията на най-голямата и управляваща партия намирането и издигането на кандидат, който надхвърля тясно партийния профил, формиран от Цветан Цветанов и самия Бойко Борисов, ще бъде от най-голяма полза за самата ПП ГЕРБ. На първо място, те ще излязат от поредни избори като големия победител. Това ще затвърди позициите им сред твърдия им електорат във вътрешно-политически план, а във външно-политически ще бъде гарантирана приемственост по отношение на запазване на демократичния курс на страната, укрепване на тези процеси и запазване на здравата връзка с тази част на света, към която България изконно принадлежи – Европа. Дали, обаче, в ГЕРБ са способни да видят очевидните ползи за тях, и за България от намирането, убеждаването да се включи и работа по избирането на един такъв кандидат? Имаме основания да се съмняваме, най-вече познавайки “мащаба” на „това, което имаме като Цветанов“.
За да има такъв кандидат ГЕРБ трябва наистина да прескочи това еволюционно звено в своето политическо израстване и да спре да върви назад, а да се опита най-накрая да тръгне напред. Качествен скок: от тясно-партийните дребни интереси към мащабната държавническа визия, подчинена на дългосрочното развитие на България във вярната посока. И тогава ще повярваме, че Бойко Борисов се е еманципирал от своя партиен кадровик.
