Питам фризьорката ми – бесарабска българка – какво мисли за конфликта между Русия и Украйна. А тя – за всичко са виновни… американците. Но Путин вече казал, че ядрените ракети ще отидат в САЩ, не в Украйна. Добре, питам аз, а какво мислят украинците? А, вика, всичко е заради този Порошенко, слуга на американците, дори всички депутати в парламента били срещу обявяването на военно положение.
Помислих си какво нещо е културата. Дори да си трудолюбив и много сръчен специалист, когато живееш в среда на митологии от съветско време, спасение няма. Можеш да станеш най-добрият професионалист, но това няма да те научи на критично мислене, след като още училището те е направило съветски човек. Това си го помислих и когато тя, докато работеше над мен, не пропускаше да прекъсва работа при всяко позвъняване, за да не изпусне някой клиент или да прояви отзивчивост към нейни познати по всякакви поводи. Аз – макар и редовен клиент – нали съм вече сигурен, ще чакам.
Размислих се дали това всъщност е съветската култура, или е част от някакъв по-голям културен домейн, какъвто е средноазиатско-ориенталският. И където и ние сме били първо 500 г., а по-късно още 50 г., та дори до ден днешен.
И щях да съм сигурен в това, ако нямах яркия спомен за моите дядовци как живяха и си изкарваха прехраната. И за строителите на съвременна България в епохата на Възраждането и след Освобождението.
Коя е поантата на нашата национална култура? Трудолюбието, уважението към труда и достойнството на другите и признание за техните постижения. Или мързелът, използвачеството, обирът и кражбата на и от труда на другите, стъпването на тяхното достойнство?
Когато един човек живее под чужда самоличност, той рано или късно получава психическо разстройство. Когато един народ избяга от своята национална култура, бит, традиции и манталитет, той започва да залинява.
В своята многовековна история България на три пъти е била изцяло доминирана от чужда култура – византийска, османска и съветска.
В първия случай сме пострадали най-малко заради близостта в нашите култури и взаимстването на вяра и писмо. Във втория случай е било голяма трагедия, която обаче е превъзмогната през Възраждането и след Освобождението и е започнал процес на връщане в лоното на западната цивилизация – особено след като с помощта на златния български лев цели поколения управници, учени и професионалисти са получили образование на Запад.
Третият път – съветският – може да се окаже най-тежкият, защото без частна собственост (която в османски времена е била възможна) и поробването на човека от Държавата и нейната идеология е станала цялостна промяна в националния културен код. И всичко негативно от ориенталско-азиатското отношение към другите и обществото е станало доминантно отношение.
Бог, природата или съдбата сякаш искат да ни помогнат да превъзмогнем тази национална трагедия. Стотици хиляди младежи пак отидоха на Запад и се образоваха отново като нов елит да върнат нашия народ към неговите корени.
Но като че ли има една невидима стена, която им пречи да се върнат.
Защото България има, но една съветско-ориенталска група, която изсмуква жизнените сокове на нацията няма интерес да се върнат.
Текстът е препубликуван от фейсбук профила на автора. Заглавието е на редакцията на „Терминал 3“.
