Скъсват се да ме канят на конгреси, партийни симпозиуми, празнични вечери в сараи или на по кафе и пура в хотели, кръстени на западни столици. Политическият елит не подминава с лека ръка влиятелното ми присъствие в Интернет и иска да се отърка в мен, да си кажем „здрасти“, „наздраве“, „виж как сме си наши хора, аре не се бъзикай с нас“ и „абе тука има едни заменки, виж, ако нещо ти се занимава, добре дошъл си“. Разбира се, аз спазвам дистанция и не посещавам подобни мероприятия, не заради желание да спазя хигиена, а най-често защото ги правят тия масовки, когато има интересни мачове или времето навън става за бира.
Просто винаги имам по-добро занимание, отколкото да се возя с автобус с ентусиазирани, издокарани за снимка с някой известен политик лели, облечени като за сватба през 93-а година и нямащи търпение да получат комплект брандирани с партийно лого сувенири и сандвич, задето 2 часа ще ръкоплещят в Арена Армеец. Или пък не ми се мърда от вкъщи, за да слушам как алкохолизиран и митологизиран чичо дава полет на шизофренията си, която на другия ден продажните имитации на журналисти ще представят за фрази на най-проницателния политик на Прехода.
Ето тая седмица, например, ме канят на първия конгрес от 36 години насам на Партията на труда в Пхенян. И го направили на 6-и май, без изобщо да помислят. Пиша по viber-а на Ким Чен: „Кимка, аре да ви е конгресът в събота, че в петък тука е Гергьовден и съм на агне!“
Той малко бавно пише с тия неговите джоланчета, ама все пак след няколко минути получавам отговор: „I pri nas 6te ti dadem agne be. Ela v petak da vidi6 kakvo e partiina distsiplina”, гарнирано с тъжен емотикон, очевидно нацъкан погрешка.
На отговора ми, че няма пак да се вържа отново и да се окаже, че ям куче, явно съм разгневил севернокорейския Буда и той дава телефона си на секретарката, за да може да ми каже повече неща и да не се изнерви на третата поредна сгрешена дума: „Не разбирам какво не ти харесва. Над 20 милиона севернокорейци дават мило и драго, за да вкусят куче. Това българите, дето сте ми в чужбина, само знаете да ми се мотаете в краката.“
„Българите в чужбина генерират в пъти повече от българите в Северна Корея“ – казвам му, на което получавам отговор: „Не си канен вече. И ще кажа на Денис Родман, че смяташ прическите му за вдъхновени от ризите на Йордан Лечков. Безродник!“
Много ги обичам аз едни такива ментални дробчета – като нещо не им изнася, ти лепват етикет „враг на народа“, анатемосват те, отлъчват те и обясняват как не си този, с чието мнение ще се съобразят.
Но така и не ми отговори защо, аджеба, след като има цялата власт в Северна Корея, не премести конгреса за след агнето. Той няма обосновка, а аз имам. Но така действат всички подобни тумбаци с власт, която приемат за свое свещено право, вместо за отговорност за животите на много хора.
Защото когато властта ти е дарена, ставаш лилипут-параноик, който във всяка критика вижда заговор, във всяко предложение – опит за преврат, а във всеки протест – покушение срещу себе си.
Затова и не им ходя на партийните мероприятия, там е само за бездушни клакьори, които винаги са със силните на деня. А аз съм все със слабите на деня – с агнето.
