SHARE

Какво са грантовете. В социалистическата народна република нямаше такива и е нормално да има объркване или дори липса на доверие към грантовете и грантаджийството. Оправдано ли е това обаче.

Нека видим. Партии се състезават и печелят избори, формулират и налагат политика. Партиите имат достъп до ресурси, власт и могат да си позволят да произвеждат доклади и другите инструменти за влияние върху общественото мнение. Партиите така могат да налагат някаква гледна точка в публичното пространство или въобще да произвеждат някакъв обществен продукт като наука, култура и т.н.

Но граждани, учени, фирми могат да искат да се организират извън стриктно партийно-властовото пространство, за да влияят на процесите, които ги засягат. Дали става дума за кварталната градинка, за запазване на историческо наследство или за доклад относно състоянието на околната среда – хората може да искат да се организират и да произведат някакъв продукт, който на свой ред им помага да постигнат целите си така, както те ги виждат.

Откъде следва да дойде финансирането за това? Може да дойде откъдето и да е. Какво може да финансира? Каквото и да е. В една демокрация следва да позволява на другите да правят каквото искат, а който не му харесва, може на свой ред да си основе НПО-та, да търси финансиране и да бори тези, дето не ги харесва.

Това означава, че няма съществени пречки финансирането да идва от САЩ, Саудитска Арабия, Русия, „Кока-Кола“ или организацията на финландските ветерани от Втората световна война.

Какво следва да се финансира е въпрос, който следва и могат да определят финансиращите. Важното е, че държавата и органите й не следва да се месят в това освен в екстремни случаи, когато има очевадно несъвместими цели, като призиви за насилие или подтикване към преврат.

Това, че някой финансира нещо, не освобождава държавата от отговорност за решаване на проблемите на обществото, нито дава право на странично наблюдаващите да изискат някакъв критерий за постижение на цели, дето грантовете трябвало да постигнат. Една фондация за наука като „Валенберг“ в Швеция може да раздава 200 милиона евро годишно за глупости или за изследвания, които променят науката. Ако правят второто, ще бъдат престижни и хората ще се гордеят с грантовете им. Те правят второто, но са свободни да не го правят. Все пак семейството решава.

Какво значи това за България?

Идеята за ограничаване на грантове и НПО-та привилегирова държавата и обществения ресурс при производството на гледни точки. Рискуваме некадърни чиновници да крадат пари, а плиткоумни политици еднолично да чертаят бъдещето на милиони. Дори когато тези политици представляват много избиратели, те не могат да запушват устата на алтернативното, като го лишават от финансиране. Писането на специализирани закони следва да се ограничи до изисквания за прозрачност на финансирането при НПО и грантовски агенции. Хората имат право да знаят, когато им се казва нещо, кой именно го казва. Но извън това списъкът с ограничения следва да остане много кратък.

Защита на традициите или на някакъв съществуващ или имагинерен морал не е и не може да бъде основание за ограничаване на грантаджийството. Държавите се променят. Особено в демокрациите промяната, както и полифонията са източници на сила, а не на слабост. За да знаем какво искат хората, следва да ги оставим да се организират, дори когато или особено когато това носи нещо ново. Свободното съревнование ще отсее добрите от лошите промени, а намесата на държавата може да бъде само като рефер и равнопоставен участник.

Автор: Николай Маринов
Текстът е препубликуван от фейсбук профила на автора с негово разрешение. 

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.