Ан Апълбаум е журналист, роден в САЩ, с полско гражданство, носител на “Пулицър” за книгата ѝ “Лагерите на смъртта ГУЛаг”. През годините тя работи като редактор и колумнист в Economist, Washington Post и британските Spectator и Evening Standard. Тя има засилен интерес към Русия и посткомунистическото развитие на Източния блок. За Washington Post тя коментира бъдещето на Венецуела.
Не ви е нужно друго доказателство, че идеологическият речник на XX в. е недостатъчен, за да опише политическата действителност на XXI в., след като видите международните съюзи, оформили се около Венецуела. В последните няколко дни Венецуела действа малко като теста на Роршарх – черни петна, в които всеки прожектира собствените си политически виждания.
Някои настояват да положат страната по оста – ляво/дясно – или гръмко защитавайки „боливарските социалисти“ – както ги наричаше техният бивш лидер Уго Чавес и настоящият провален президент Николас Мадуро, – или остро осъждайки я.
Други обявиха, че всяка чуждестрана подкрепа за Хуан Гуайдо – председателя на Народното събрание, който се обяви за временен президент, докато не бъдат проведени избори – е „американски империализъм“ или „десен заговор“. Това абсурдно твърдение пренебрегва факта, че много от привържениците на Гуайдо са от център-левия спектър – Канада, Испания, Перу, и мнозина от тях са от Европа и Латинска Америка.
И което е по-важно – Венецуела не е черно петно. Това е една сринала се държава. И колапсът не е причинен само от алчната форма на идеологически „социализъм“ (и ни най-малко от „американски империализъм“), а от политически лидери, които приватизираха и колонизираха институциите на държавата.
Двама емблематични венецуелски журналисти – Мозе Наим и Франциско Торо – наскоро написаха въодушевяваща статия във Foreign Affairs, сравнявайки Венецуела през 70-те години на XX в. – една от „най-старите и най-силни демокрации“, страна с добра инфраструктура, истинска социална мобилност и по-малко неравенстгво от съседите си – и Венецуела днес: „една от най-бедните страни в Латинска Америка“, страна с недостиг на храна, изключителна бедност и хиперинфлация. Какво се случи? Отговорът е еднопартийната клептокрация на Чавес и Мадуро, които обраха страната си в името „на народа“.
Венецуела не просто страда от идеология, тя също така страда от фалшива идеология, от „социализъм“, който се отказва от здравеопазването и образованието, от „популизъм“, който слага наркодилъри на власт, и от обикновена алчност.
Венецуелската трагедия показва къде завършва този вид политика – там, където може да завършат и много от днешните „нелиберални демократи“.
Харизматичните лидери, които говорят лъжи, политизират съда, ограничават медиите и мачкат опозицията, обикновено имат обоснователна причина за действията си: липсата на проверките и баланси на либералната демокрация улесняват значително кражбата от могъщи политици.
Това е пътя, по който пое Владимир Путин в Русия и Реджеп Тайип Ердоган в Турция, нито един от които не е социалист, но и двамата звучно подкрепят Мадуро. Това е пътят, по който тръгнаха мнозина други като Виктор Орбан в Унгария и Родриго Дутерте от Филипините – и двамата антикомунисти.
Този тип лидери е трудно да бъдат поставени на спектъра ляво/дясно или оста проамерикански/антиамерикански, но при тях е много явно общото ядро – и е важно да ги изобличаваме за това какви са.
Неизменно тези харизматични лидери, които не харесват върховенството на закона, завършват с конституционна криза. И това е мястото, на което днес се намира Венецуела, и това цели да преустанови заявката на Гуайдо. Външните сили могат да помогнат: европейското, американското, латиноамериканското припознаване на Гуайдо може да му помогне той да получи достатъчно легитимност, за да освободи страна си от чавистите.
И ако той успее, ще му бъде полезно да има приятели, които да му помогнат да възстанови демокрацията, изгради институциите и съгради наново това, което е било унищожено – от основни услуги, през петролената индустрия до съдилищата.
Именно защото членовете на трансатлантическата коалция, подкрепяща Гуайдо, идват както от център-ляво, така и център-дясно, има малък шанс те да успеят да му помогнат. Но това ще се случи само ако всички осъзнаят, че Венецуела не се нуждае от идеологически поход, а дългосрочна визия за реконструкция, демократична легитимност и върховенство на закона, както и за здрава, работеща икономическа система.
„Няма да е нито лесно, нито бързо“, пишат Торо и Наим. Спасяването на провалена държава никога не е.
