Ан Апълбаум е журналист, родена в САЩ, с полско гражданство, носител на “Пулицър” за книгата ѝ “Лагерите на смъртта ГУЛаг”. През годините тя работи като редактор и колумнист в Economist, Washington Post и британските Spectator и Evening Standard. Има засилен интерес към Русия и посткомунистическото развитие на Източния блок. За британския Spectator тя разказва как източноевропейските партии пърталят британските консерватори и евроскептици.
За живеещите на британските острови държавите от Централна Европа винаги са съществували в полумитично пространство, достатъчно близо да бъде припознато като Европа, но твърде далеч да бъде взето на сериозно. Невил Чембърлейн ги отхвърля като „далечни страни, за които почти нищо не знаем“; Шекспир дава на обградената от земя Бохемия брегова ивица. В британските учебници Полша се появява за първи път през 1939 г. и след това внезапно изчезва.
Но в ожесточената политика на Brexit епохата Централна Европа отново се завърна – и отново тя се завърна в полумитична форма.
Този път регионът играе ролята на въображаема алтернативна Европа – идеално изкроена за нуждите на брекзитърите.
В тяхното въображение илибералните управляващи партии в Полша и Унгария гордо се борят с левичарската тирания, дръзко стоещи до Стив Банън и интелектуалните наследици на Мусолини. Целта: да освободят Европа от мюсюлмани, брюкселска бюрокрация и останките от комунистическата идеология.
Мината седмица евродепутати на консерваторите и UKIP дори гласуваха в защита на Виктор Орбан, унгарския премиер, от това да бъде порицан за подкопаване на демокрацията от ЕС.
Защо?
По думите на бивш член на UKIP те искали да „наложат правата на демократичните нации в борба срещу брюкселската намеса.“
За съжаление, тази представа за смели борци за независимост е толкова истинска колкото бреговата ивица на Бохемия – и брекзитърите, които го вярват ги правят на глупаци.
В отчаяние наместо да си намерят съюзници, се превърнаха в полезни идиоти.
Те си мислят, че смело се застъпват за интелектуални тенденции, когато срещат техните „братя консерватори“ на алкохолни вечеринки в унгарското посолство.
Всъщност те са тези, които придават идеологическа обвивка на една корумпирана в основите си политическа партия, която никога доброволно няма да напусне Европейския съюз, защото лидерите ѝ са създали много хитри начини да крадат еврофондове за своите приятели.
По същия начин, ако някой си мисли, че обсъжда интересни интелектуални алтернативи със застъпник на полската „съдебна реформа“ – те просто си губят времето с професионален лъжец.
Няма съдебна реформа в Полша – просто една противоконституционна чистка, изпълнена, за да даде на управляващите възможността да назначат десетки нови съдии, повлияят на съдебни дела и навярно да променят резултатите на следващите избори.
За да съм ясна: Не целя да убеждавам, че илибералните партии на Европа – включително тези в коалиция като австрийската „Партия на свободата“ или италианската Северна лига или тези извън властта като ребрандираното Национално единение на Марин льо Пен във Франция – са расистки, ксенофобски руски агенти или носталгици по фашизма. Някои от тях наистина са (и дори не се преструват другояче), но тези доводи може да ги прочетете другаде.
Това, което казвам, е друго: те са търгаши. Те са мошеници. Те са празнодумци. Каквото и Орбановите поклонници от спонсорирани от правителството тинктанкове да приказват за „европейски идеали“ или „християнство“, реално те разрушават институциите, включително медиите и съдилищата, което води пряко до корупция и затвърждаване на властта им.
Това са хора, които искат да измамят избирателите, покварят пазарите и преобърнат обществените медии в органи на партийната пропаганда. И това, а не „християнството“ е целта.
Никой – нито в Полша или в Унгария – се „бори с комунизма“ или дори останките на комунизма. Полската съдебна система бе прочистена през 90-те от изключително отвращаващи комунистически съдии и биологията се погрижи за повечето от останалите. Средностатистическият съдия в днешно време е бил под 16-годишен, когато е паднала Берлинската стена.
Още повече че двете партии с готовност наемат бивши комунисти. Станислав Пьотрович, полският депутат на „Право и Справедливост“, който пропагандира „съдебната реформа“ в парламента, например е бивш комунистически прокурор, който е затварял дисиденти през 80-те.
Унгарската управляваща партия – Fidesz – също си е приютила бивши комунисти, включително Сандор Пинтер – вътрешният министър.
Странно нали как членовете на стария режим толкова ги привличат полицейските институции в новите илиберални държави.
Никой в тези страни не се опитва сериозно да се пребори с миграцията и бежанската политика. Те няма да се присъединят към вас в борбата срещу „свободата на придвижване“.
И двете правителства все още искат хората им да могат да работят в Британия. И двете не ги интересува интеграцията на мигранти извън Европа – защото в страните им няма такива и никой не се е запътил натам.
Затова Орбан пренасочи насаждането на страх за изборите към Джордж Сорос. При липсата на черни и кафяви хора му трябваше евреин милиардер, за да наклади омраза.
Нито пък Орбан някога е правил и най-малък принос към решението на проблема с истинските бежанци от истинските войни. Докато той и крайнодесните му приятели ковяха обидни лозунги с цел да спечелят изборите нивата на миграцията спаднаха – изцяло благодарение на центристки политици като Ангела Меркел, която тихо се споразумя с Турция да се грижи за сирийците.
В следващия бюджет на ЕС – този, в който Британия няма да има роля – ще има допълнителни средства за бреговата охрана. Това е истинска промяна в политиката, а не пропаганда.
Затова въпреки че нивата на истинска миграция спадат, то ще чуете много повече за Сорос или друг комиксов злодей – може би Ротшилд? – от унгарци, италианци, евроскептични британци и т.н.
Също толкова изпразненото от съдържание антиевропейско движение на Банън “Движението” няма да има никакъв съществен принос. Тази организация, създадена основно да възкреси кариерата на бившия служител на Тръмп, сега ще се опита да напомпа кариерите и на няколко други политици, останали без работа.
Със сигурност ще се опитват да манипулират социалните мрежи и да насадят страх и гняв, както са правили в миналото. Със сигурност ще съберат средства от милионери, живеещи в данъчни раеве, далеч от Европата, в която живеят истински европейци.
Но не си правете грешно сметката, че тук става въпрос за нещо повече. Банън, Борис Джонсън, Найджъл Фараж – и тримата си търсят нова работа – последният е на път да изгуби тлъстата си заплата от Европейския парламент и това, а не “Европа на нациите” е от същинско значение.
Една друга Британия – Британия още вярваща в значимата си роля за Европа и света, сега щеше да се присъедини към останалата Европа и дори да я поведе в борбата срещу надигащата се вълна на двуличие, корупция и авторитарни заплахи, които заплашват Европа и Обединеното кралство. Подкопаваща не само ЕС, но и НАТО и множество други трансатлантически институции, да не говорим за международните финансови пазари.
Наместо това Майкъл Гоув [британският министър на околната среда, втори след Джонсън в кампанията за напускане на ЕС] каза на журналиста Андрю Мар, че “индивидуалните критики” към Орбан “не помагат да подсигурим… най-добрата сделка за Британия, напускайки ЕС”. Британия мълчи, защото… Брекзит.
И така тази задача се пада на другите европейци и най-вече на толкова критикуваните брюкселски бюрократи. Решението на парламента – на което британските консерватори гласуваха против – може да помогне. Това е стъпка към активирането на чл. 7 – процедура, която може да доведе до отнемането на права на дъжава – членка на ЕС, която подкопава демокрацията и върховенството на правото.
Същата процедура вече започна срещу Полша. Междувременно Европейския съд, който брекзитърите толкова мразят, отсъди, че членовете на ЕС могат при определени обстоятелства да отхвърлят заповедите за арест от поляци на основание, че върховенството на правото вече не съществува в Полша.
Чиновниците и депутатите, които задкулисно направиха това възможно са шведи, германци и нидерландци – всичко друго, но не и британци.
