Аманда Тауб е бивш адвокат по права на човека, който понастоящем е анализатор по външна политика за New York Times и Vox. За американския вестник тя пише за авторитарните лидери и това как те триумфират в демократичните държави.
Скорошният референдум в Турция, в който президентът Реджеп Ердоган победи с малка преднина във вота за увеличаване на президентските си права, е последният пример за един озадачаващ феномен: демократично избрани лидери, които триумфират на изборите дори тогава, когато вървят към автократичност чрез подкопаване на контрола и баланса и консолидиране на властта.
Днес най-сигурният път към сриването на една демокрация е чрез действията на вече избраните, а не чрез преврат или революция. Уго Чавес, избиран четири поредни мандата за президент на Венецуела, използва времето си да разруши институциите на венецуелската демокрация и да разшири собствената си власт. Президентът Владимир Путин в Русия също толкова съвършено концентрира сила в ръцете си, че много наблюдатели вече гледат на Русия като на “избрана диктатура”. А в Турция Ердоган, изглежда, следва добре отъпканата пътека.
Феноменът, който специалисти наричат “авторитаризация”, подчертава дълбоката уязвимост, вградена в устройството на самата демокрация. Веднъж на власт, безскрупулни лидери понякога могат да манипулират политическата среда в своя полза, което прави по-вероятно тяхното избиране в следващи надпревари. Печелейки избори, те печелят и клеймото на демократичната легитимност – дори по за действия, които подкопават демократичните норми.
Манипулирането и печеленето на избори се е превърнало в един вид злоупотреба с правилата на политическата легитимност – начин за бъдещите автократи да хакнат системата.
Защо потенциалните автократи обичат изборите
Хората по света са се привързали до такава степен към идеята за демокрация, че изборите са се превърнали в de facto изискване за държавна легитимност, казва Милан Сволик, учен в областта на политически науки от „Йейл“, който изучава авторитаризма и демократизацията. Това е помогнало за разпространението на демокрацията по света.
Тъй като изборите са ценени високо, всеки резултат, постигнат чрез избирателния вот, е третиран като носещ морал, а също и процедурна валидност.
Да спечелиш избори позволява на титулярите да претендират за масовата подкрепа за промени, които подкопават демократичните институции, като например премахването на контрола и баланса, пренебрегването на границите на мандата или даване на нови правомощия на президента. Опонентите, които критикуват резултата, рискуват да изглеждат антидемократични, опитващи се да вървят пряко волята на народа, заявена пред урните.
Съществуват граници в ефективността на този “хак”. Сволик казва, че изборният фарс, който очевидно е воден от диктатори като Саддам Хюсеин в Ирак или Хосни Мубарак в Египет, в който победата на лидера никога не е била под съмнение, носят минимална демократична легитимност.
Но ситуацията в страни като Турция при Ердоган, Венецуела при Чавес преди смъртта му през 2013 г. или Русия при Путин е по-сложна, казва той. В тези случаи изборите, включително и референдумите, не са просто параван. Те са истински надпревари – въпреки че може би не са честни.
Подобни лидери често използват това, което Андреас Шедлър, професор по политически науки в Центъра за икономически проучвания и науки в Мексико Сити, нарича “меню от манипулации”, за да получат благоприятни резултати. Способи като ограничаване на свободата на пресата, намаляване на способността на опозицията да проведе кампания и разпространяване на невярна информация позволяват на титулярите да манипулират крайния резултат, без да стигат до лесно проследяеми мерки, като например подмяна на бюлетини.
Чавес например тенденциозно отнемаше лиценза за излъчване на медийни източници, които не го представяха в добра светлина. В Русия държавната медия величае Путин, който потъпква несъгласието и системно поставя прегради пред политическите възможности за опозицията.
Сволик сравнява резултата с отбор от двуметрови играчи на баскетбол срещу отбор от високи едва метър и половина. “Пак е баскетбол, казва той, но системно в полза на едната страна пред другата.”
Тази манипулация е не само силна, но също и трудна за предотвратяване от опозицията. “Трудно е да предизвикаш държавните медии, които отразяват един кандидат повече или в по-благоприятна светлина”, казва Сволик. Но вкусвайки обилно от менюто на манипулацията, лидерите могат да избегнат в по-голяма част риска от загубване на вота, докато все пак печелят легитимността на резултата му.
Доказателства сочат, че референдумът на Ердоган в Турция тази неделя влиза в този шаблон. Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа каза в изявление, че техническите страни на референдума са били в ред и ръководени добре, но че “референдумът се случи на неравен терен и двете страни нямаха еднакви възможности”. Други критици претендират за директна намеса във вота, включително и подмяна на бюлетини.
Как партийните пристрастия поставят демокрацията на второ място
Но низходящата манипулация е само част от историята. В проучванията си как се провалят демокрациите Сволик наблюдава озадачаваща тенденция: често лидерите, които рушат устоите на демокрацията и чийто успех сред електората се дължи частично на наклонено игрално поле, остават истински популярни сред голяма част от хората.
Това изглежда противоречи на основното убеждение за това кое прави демокрацията добра идея: на първо място че изборите са ефективно ограничение пред тиранията.
Проучванията на Сволик, които той представя в нов доклад, откриват, че това ограничение се проваля в дълбоко разединени общества. По-рано специалистите предполагаха, че ако демокрацията е ефективно “укрепена” – с избори, силно гражданско общество и определен стандарт на живот, то не съществува риск от отстъпване към авторитаризъм.
Работата на Сволик обаче показва, че дълбоко поляризирани демокрации, дори когато изглеждат богати и стабилни, могат също да страдат от съществена неустойчивост.
Гласоподаватели със силна партийна принадлежност обикновено имат склонност да гледат толкова негативно на кандидатите на опозиционните партии, че дори не допускат възможността да гласуват за тях, обяснява той. “Ако съм голям почитател на моя политик и мразя онзи, който представя другата страна, съм склонен да простя недемократичното поведение от моята страна, дори ако ценя демокрацията.”
Принципът за тези гласоподаватели е “партийната принадлежност на първо място, демокрацията – на второ”, казва той.
Докладът на Сволик се фокусира над Венецуела, където много хора се възприемат като “леви на първо място, чависти на първо място”, казва той, използвайки венецуелския израз за подкрепящите Чавес, и демократи – на второ.
Но той казва, че същият модел би могъл да обясни успеха на Ердоган на референдума в Турция, защото държавата е дълбоко разделена между бедните, религиозни гласоподаватели от провинцията, които подкрепят Ердоган, и светските граждани, които по-скоро му се противопоставят.
Силата на демокрацията и слабостта на демокрацията
Но това, което гласуването отнема, то може да върне обратно. Навикът да избираш, изглежда, може да затрудни авторитарните лидери да бетонират автокрациите си.
“Това е сила на демокрацията и слабост на демокрацията”, казва Сволик. “Определено съществуват случаи, в които това води до автокрация, но и други, в които нещата се движат напред-назад.”
Дори лидери, които се възползват от поляризацията и които манипулират политическата надпревара в своя полза, могат да загубят популярността си. Когато това се случи, традицията за редовни избори прави лесно за държавите да се върнат обратно в посока на демокрацията, казва той.
В Шри Ланка например бившият президент Махинда Раджапакса спечели два мандата като президент, разчитайки на подкрепата на синхалското етническо малцинство в държава, дълбоко разделена по етнически и религиозни линии. Но корупцията и авторитаризмът му в крайна сметка разклатиха избирателите му. Той загуби изборите през 2015 г. в полза на бивш съюзник от собствената му партия, Майтрипала Сирисена, който раздели синхалския вот и привлече гласовете на тамилите и мюсюлманите.
Тези избори “съживиха демократичните институции в Шри Ланка след една администрация, която затвърди властта в ръцете на семейството на президента, подкопа независимата съдебна власт и освирепи гражданското общество”, казва Кейт Р. Кронин-Фърман, член в Belfer Center for Science and International Affairs към института „Харвард-Кенеди“, която изучава Шри Ланка.
Едни избори не са панацея. В Шри Ланка “промяната се случва неравномерно”, казва Кронин-Фърман. В бившата конфликтна зона в северната част на страната, където преобладават тамилите, все още има силно военно присъствие, така че гражданите не са почувствали пълния ефект на политическата промяна в столицата.
Но въпреки това Сволик вижда държавата като пример за устойчивата сила на изборите. Раджапакса, за когото много вярваха, че е укрепил се автократ, загуби срещу дезертьор от собственото си правителство, посочва той. “Това се случва в действителност единствено защото тези механизми са на мястото си.”
Превод: Йоанна Маринова
