Юлия Берберян днес получава наградата „Майка“ на Женската тенис асоциация. Събитието се случва по време на турнира Уимбълдън и е там. Наградата е удивителна сама по себе си. Учредена е от Джорджина Кларк – майка на 5 деца, с излючително успешна кариера като тенисист, треньор и рефер на световно ниво. Кларк е и първата жена, съдийствала на финал на „Уимбълдън“ през 1984 година. Юлия, майка и треньор на три дъщери – всички те достигали до първата шестица на световната ранг-листа, е шестият носител на наградата. Разговарям с нея в тенис-клуб Малееви между два нейни урока. На 72 г., днес, тя не се спира нито за миг. Постоянно нещо тича, нещо прави, нещо подрежда, някого напътства или просто упътва. Ходейки само по чорапи из лобито на клуба.
Каквото и да кажем за Юлия Берберян, ще е малко. И като всеки истински огромен човек, тя е изключително земна и нормална. Това е един откровен разговор, в който споделихме много. От тези, в които в горчивата откровеност се смяхме от сърце, често настръхвахме и нерядко се просълзявахме. Взаимно беше. Не може да се предаде дословно. Но дано го усетите, защото подобно общуване обогатява.
Как си, Юлия?
Като Кристо. Чувствам се, че ще литна. И сутринта се сетих и си казах: “Сигурно той се чувства така радостен от това, което той постигна, както се чувствам и аз.” И много съжалявам, че не мога повече да пътувам, не ми се пътува, иначе наистина бих отишла на неговата инсталация, защото ми се иска да ходя по вода… Като него се чувствам.
Искаш да ходиш по вода, а всъщност цял живот летиш…
Да. Но то е едно и също. За да ходиш по вода трябва да летиш, но не съм го опитала… (смее се)
Кой ти даде криле?
Семейството ми. Те летяха. Баба ми беше много възрастна и хващаше трамвая в движение (смее се). Тогава вратите не се затваряха. Стояха отворени, за да можем да висим по стълбите там, колкото може повече народ да се накатерим. Да…
Наградата, която получаваш е точно награда за семейството по някакъв начин. Поне аз така я възприемам. Включително и за семейството ти назад в поколенията, което те е възпитало да станеш ти такава майка и такава жена, включително и за семейството, което ти сама си изградила. Как се постига това?
Първо искам да уточня, че за тази награда се лобира повече от две години. Съответните хора, които решиха да опитат. В това лобиране аз трябваше да изтъкна и някои други мои дейности – не само това, което се знае в тениса. Тези, които работиха за това да получа тази награда знаят всичко, свързано с мен и моята дейност. Но трябваше да се работи за това тези неща да станат широко достояние. Този процес продължи цяла година. Когато стартира, непрекъснато ме подсещаха да им подавам повече информация – за политическата ми дейност още от времето, когато бях депутат; обществената ми дейност – защото съм била председателка на Български женски съюз, една много силна организация навремето, която сега е малко позабравена, но пак ще се възобнови; инвестиционната ми дейност – свързана със създаването на “Клуб Малееви” и с продължаването на тенис дейността на нашето семейство. И не на последно място – и протестната ми дейност, която също се разчу по света и у нас. Всички тези неща бяха отчетени от Женската тенис асоциация, за да ми бъде присъдена тази награда.
Как успяваш с всичко? И как успяваш, успявайки да вършиш всички тези неща по този изключителен начин, как успяваш да се съхраниш, да оцелееш?
Успява се. Изглежда не е чак толкова невъзможно. Да. С желание.
Кое е най-важното нещо, което искаше да научиш дъщерите си?
Да не забравят откъде са тръгнали. Никога да не забравят откъде са тръгнали. Това е.
Беше ли сурова майка?
Много.
Те как го понесоха? Как ти го простиха?
Питайте ги тях. Може и да не са (смее се).
Кое е онова нещо в тениса, което най-много обичаш?
В тениса… Предизвикателството да пребориш другия по честен начин. Предизвикателството да победиш, но не на всяка цена. Предизвикателството да знаеш, че победата е единственото! Тя не е всичко. Тя е единственото, но не на всяка цена. Това е.
Каква цена не би платила за една победа?
Не бих дала допинг на децата си или каквито и да било забранени средства. И не бих направила нищо друго, което не е позволено и което би нарушило fair play-а.
В същото време живеем в свят, в който fair play-а в спорта, като че ли отстъпва пред лобистки интереси, пред корпоративни интереси пред точно това желание победата да се постигне на всяка цена…
Има и такива хора. Но има и много други. Има и много други и те трябва да са пример за подражание, защото по първия начин не се стига много нависоко. Не се стига до върха. До върха стигат почтените.
Вярваш ли в това наистина?
Абсолютно.
А като гледаме в света на политиката какво се случва, стигат ли до върха почтените?
Ами в никакъв случай върха не е за… Не знам как да го кажа… За мръсниците, но това не е хубава дума. В никакъв случай върха не е за непочтените. Наистина в момента в световен мащаб имаме драстични примери. И не само в България. Това, което се случи Brexit-а абсолютно завинаги ще ни забрани, на нас българите, да казваме: “Е, това може да се случи само в България” (смее се) Да! Така е. Защото ние от много дълги години, обикаляйки по света, видяхме какво ли не. Много често се сбутваме, като я чуем тази приказка, защото вече и целокупното българско население пътува толкова и видя толкова много… Особено след този случай (Brexit, бел. ред.) мисля, че никога няма да се употребява в България.
Ти разочарована ли си от нещо в политиката?
Да… Разбира се, че съм разочарована. Разочарована съм от това и не мога да забравя, че голяма част от живота ми мина в лъжата на комунистическия режим. В унижението! В унижението, за мен специално, в комунистическия режим. След това съм разочарована от това, че бяхме невероятни наивници и тогава, когато комунистите бяха толкова уплашени, че продаваха огромните си жилища и какво ли не, защото се притесняваха, че “новата власт” ще им ги вземе, както те са взимали едно време… през това време ние скачахме по площадите и оставихме тайните служби отново да поемат нещата в свои ръце – държавна сигурност. Сега уж няма държавна сигурност, но хората ги знаем персонално, нали, които дърпат всичко. А има и много, които не знаем и те са свързани с тези тайни служби. Както и да се наричат сега. Разочарована съм от това, че в последно време политиците от мнозинството направиха прекалено много компромиси. Необосновани! И за да бъда съвсем точна и конкретна мога да кажа, че съм разочарована от този компромис, че тази, която свали Бойко Борисов от власт сега е омбудсман на републиката. От чисто принципна гледна точка. Това ме задушава. Не мога да дишам. Това е много разочароващо. И давам това просто като пример, за да опиша ясно за какво говоря. То да беше само това, човек да се помири. Но тези примери са страшно много. И в КТБ, и къде ли не?! Разочароващо за мен е, че избраниците на народа са толкова невидели, че продължават да си купуват все по-скъпи и по-скъпи коли, и все по-скъпи, и по-скъпи коли. Това е разочароващо.
Защо излезе на протест на 14 юни?
Защото всички бяха там… (смее се).
Ама ти не знаеше кой ще е там и кой ще го няма... (смеем се)
Аз не бях първия ден. Първата вечер не бях. От другия ден се включих и тогава имаше страшно много хора, така че знаех и просто исках да дам и аз едно рамо. Не знаех, че ще бъдем там 404 дни. Не знаех, че ще мръзнем, ще ни валят дъждове, ще газим локви, ще газим сняг, ще се влачим под колите на тоя и на оня, ще падаме, ще ставаме, ще си помагаме, ще ядат бой, мен ще ме бутат полицаи… Това е едно от най-гнусните неща, които са ми се случвали. Побутването на полицая. Ееей, колко е гадно това нещо! Някой ей така да те бута “моля госпожо…”… Колко е гадно, просто… ъркхх.. отвратително е! На човека, на който му плащам заплата… и до днешен аз работя, осигурявам се, плащам данъци… на него му плащам заплатата и той ме бута. С цигарата в уста. С едната ръка в джоба, с цигарата в уста и с другата ме бута.
Не са много хората, които могат да кажат, че бяха там 404 дни, но ти беше.
Е, имаше, имаше. 50-60 човека сме на семейната снимка. Когато вече знаехме, че Орешарски даде оставка, се снимахме за последно.
404 дни, Юлия, аз се уморих. Ти не се умори…
Оххх… (смее се). Ами.. не трябва да се предаваме. Много се уморих, между другото. Много се уморих, но трябваше да се ходи. Много се уморих. Аз изкарах през това време няколко операции. Не много леки. Предполагам, че и много други хора. Там си чувахме и такива неща. Раздели в семейството – вечните раздели… Починаха нечии близки… починаха кученца… Имаше много скърби, но бяхме там.
Постоянството ли е най-важното нещо по принцип?
Хм. Вярата, може би. Може би, най-важното нещо е вярата. И другите неща са последствие от това, че вярваш в нещо.
Има една теория, според която талантът е всъщност малка част от успеха, а зад всеки успех стоят минимум 10 000 часа работа.
Да, така е. Даже вече не се препоръчва много да говорим на някое дете, че е талантливо, защото по този начин ние го ограничаваме в стереотипа на… ще го преведа от английски, макар да не е много точно, но го ограничаваме в стереотипа на “фиксираното мислене” – Fixed mindset. От другата страна е Growth mindset – това мислене, което се развива и го развива. Защото, когато кажеш на едно дете така и му внушаваш “Ти си талантлив. Това е.” и то започва да мисли с едно фиксирано мислене, че тази негова даденост на таланта му е достатъчна. И че, може би, то може да мине и без тези 10 000 часа. Докато, ако говорим с децата за целите, които са пред тях, за начина, по който ще ги постигат и загърбим малко думата “талант”, тогава го учим детето на Growth mindset – мислене, което те кара да мислиш в перспективата, че ти можеш да се развиваш. Докато, като ти кажат, че ти си талант и ти си мислиш “Това е. Уха, аз съм си талантлив. Край” и се затваряш в този fixed mindset и това спира развитието. Това са модерните виждания за изграждане на мисленето и психиката на подрастващите и аз страшно ги харесвам. Съжалявам, че не сме могли да четем достатъчно едно време. А сега вече информацията така те залива отвсякъде, че не можеш да я пропуснеш. Но от много отдавна се казва, че успехът е 99% труд и 1% талант. Сега точно за процентите не ги знаем дали са точно така. Но наистина 10 000 часа си трябват.
Ако трябва да определиш всяка една от дъщерите си с по една дума, коя би била тя за всяка една поотделно?
Никога не съм го правила и отказвам. Не ги сравнявам. Казвам: “Те са ми трите слънца и точка.” Да. Могат да бъдат изтълкувани погрешно всякакви дефиниции и квалификации.
Ако се върнем на проблемите в клетата държава и към нея може да се съотноси това за 10 000 часа работа.
Да.
Като че ли, никой не иска да положи тези усилия. Всеки иска да вземе на баницата мекото…
Не, това е ужасно. Това е ужасно, защото… когато бях депутатка, 97-ма до 2001-ва, в 38-то НС, там имаше такива хора и такива личности, които сега е изключено да видиш в политиката. Изключено е! Особено пък в парламента. Там нямаше жени по сутиени. Нали я снимаха миналата година една – гърба й сутиен. Там нямаше жени по сутиени. Там нямаше жени с маскараден грим като Мая Манолова. Ама как може такова нещо?! Ама къде се намираш ти?! Ама какво си се навъртяла, като че ли, си от бардак някой излезнала?! Там нямаше патрЕоти. Всички бяхме, повечето, най-обикновени български граждани. (дълга пауза) Не знам колко му трябва на човек. Но явно лакомията е безкрайна. За съжаление и в световен мащаб. Но там за тези, които са нарушили, закона има затвор. Например, вчера и до този момент се чудя това вярно ли е, не е ли вярно. Има една статистика за Исландия. Значи 300 000 души население. От които, говори се за футбола им – 150 000 жени, те не са във футбола им; еди колко си хиляди овчари – пасят овцете; еди колко си хиляди стрижат овцете; няколко стотици, които наблюдават вулканите; още няколкостотин, които наблюдават земетресенията – зоната е такава… и кой остава за футболист? И треньора им е от Швеция. И били малка държава. Ударите на комунистическия режим по манталитета, по нашия манталитет – не искам да кажа на българина… Какъв е този българин? Някой каза наскоро “представям си го някакъв мустакат, с цървулите”…
Бая Ганьо…
Бай Ганьо – да. Ударите по нашия манталитет и разрухата на ценностите в тези 45 години са катастрофални. Просто понякога се чудя – тези хора тука нещо имат ли в главите?! Какво остана в нашите глави?! То един език. То е една… Хм. На една жена й бипкам, ама лекичко, за да ме види, от колата и й казвам: “Може ли малко да мръднете, за да ми направите малко място, че аз тука да се мушна?” Тя отваря вратата и ми казва: “Ма, виж се на ‘кво приличаш, ма, бабишкеро!” (усмихва се тъжно) Казвам: “Моля?! Така говорете на майка си, която седи до вас!” И се усмихвам, ама вече треперя и тя продължава: “Ма, виж се на ‘кво приличаш!” Е… Разбира се, не се помести. И си викам: “Е, тая жена колко я бият вкъщи. Колко й говорят на такъв език.” Какво става?
Има ли надежда, Юлия?
Ааа, разбира се… (смее се). Тука сбъркахте човека. Тука сбъркахте човека. Разбира се, че има. Много тежки неща са ми минали през живота. Не е било само паричните награди от турнирите. Много неща са ми минали и някак си съм ги изчакала. Просто човек не трябва да се предава. Трябва да си мисли хубави работи.
Заговорихме за патриотизма. Ти си един от символите на България по някакъв начин…
О, не знам. Не знам. Това е много опасна тема.
Защото я отвлякоха.
Да. Защото я отвлякоха. Защото я подмениха. Те я подмениха. Това беше една свещена дума. И сега Валери Симеонов и моля ви се, Каракачанов… Бил войвода! Господи, Боже мой. Не. Това не може да бъде. Има ли някой в България, който да вярва, че Валери Симеонов, Каракачанов, Слави Трифонов… това са патриотите…
Волен Сидеров…
Олелле, този го забравих. Ето ви го пак сега и Гоце, и Корнелия Нинова… Какво правят тези хора?! Защо не вземат да се гръмнат?! Патриоти?!! България?!!! Леле, Захари Стоянов, Христо Ботев, Васил Левски – те се обръщат в гробовете си, ако това са патриотите на България. Замълчете малко! Засрамете се! Не употребявайте тази дума. Тя е свещена. Не ми се говори на тази тема. Не искам да съм патриотка. Не съм патриотка! Аз не съм като тях!
А не трябва ли да се опитаме да си я върнем? Какво е за теб патриотизма? Чистият, истинският – този, който те подмениха?
Чистият патриотизъм е да си гледаш работата, да си добре и България да е добре. Това е чистият патриотизъм. Аз работя за България. Аз плащам данъци в България. Не е толкова важно, че зад името ми пише “България”. Може да пише и нещо друго. Но в крайна сметка от това, което правя, България става мааалко по-добро местенце за живеене. Докато от такива, дето ги изброих, България е едно гадно място за живеене. И младите бягат. Съвсем основателно. Имате ли паспорти? Имате. Е, като имате паспорти за какво да стоите тука, бе, мили хора. Някои стоят от истински патриотични чувства. Да допринесат нещо за България. Да стане по-хубаво. Да работят за нея. Да не отидат там само на готовото и на хубавото. Да се помъчат и тук да го направят по-хубаво. Обаче… повечето хора предпочитат там, на подреденото и искат да се изявяват там. Така че, не искам да съм патриотка. Не ме наричайте патриотка. Поне засега. Не съм никаква патриотка, щом Валери Симеонов е патриот. Както казаха за Brexit-а – ама защо англичаните да не искат да излязат от Европейския съюз, след като в него е най-корумпираната и най-бедната държава – България, и те да ни мъкнат на гърба си?! Освен това, ръководителят на европейските социалисти е Сергей Станишев. Е, какво да прави Англия в този европейски съюз? Кажете ми?! Това в рамките на шегата (смее се). Но пък от друга страна, вчера ми хареса Бойко Борисов. Той рядко се шегува, особено на собствен гръб, но вчерашната му шега ми хареса: “Отивам там (в Брюксел, бел. ред.), за да не помислят, че сме излезли”… Това ми хареса, да.
Какво ще кажеш при получаването на наградата?
То ми е в главата – мънинко ще бъде. Нещо кратко. Едно нещо, което непременно ще кажа, въпреки че момента е много тържествен и хората не биха искали да чуват лоши неща, но това трябва да се каже, защото всички знаят за хубавите неща, които са се случили около нас. Искам да кажа едно-две изречения за комунизма, какво е комунизъм. Аз ще започна с това защо баща ми ме е насочил към тениса. Насочил ме е, защото 50-те-60-те години, аз съм родена 44-та година, та в тези години тогава само децата на активните борци… как се водеше това… активен борец…
против фашизма и капитализма…
Господи, и капитализма! Това не можех да се сетя. Тия дето са най-големите капиталисти сега… Та, ще кажа, че е намерил начин чрез спорта да намеря изява – евентуално, ако стана добра и стана шампионка, и брат ми също. Защото там вече не те питаха кой е баща ти – там или биеш, или падаш. И умирах от кеф като биех една професорска дъщеря – тогава да си професор, непременно трябваше да си борец против капитализма. Не ми приеха документи в Английска гимназия. Не ми ги приемат въобще. Няма изпит, няма нищо – бележка от ОФ-то кой е майка ти и баща ти, аз пълна отличничка от Априлов от прогимназията.. Ама въобще не ти ги приемаме – ама баща ти е частник. Ама той е толкова добър и честен часовникар. После не можех да пътувам. Е, това е страшно унижение – лежим с мъжа ми и си викаме – къде сбъркахме, какво направихме? Да не ни извикат да ни кажат какво сме направили, та да се поправим и повече да не го правим. 10 години! За всяко излизане, а ние всяка седмица вече трябваше да сме навън, ние нямахме работа в България – на 13 години момичетата са шампионки на България за жени… какво да правим? Тук няма кой да ги бие, няма кой да им вземе гейм. Ние трябва да сме навън. Не може! Защото отказах да съм сътрудник на Държавна сигурност и … так! Ама сега гот ли ми е? Да си ги приказвам. (смее се)
А не да се оправдаваш как е трябвало да го направиш заради успеха на децата си, както чухме много сутрудници да се оправдават с какво ли не… те работели за България…
Е, тия са най-голямата отврат. Сега, че е имало хора, които са били принудени – това е факт. Че е имало много, които не са били принудени, също. Имало е хора, които са подписали – бити, пребити, смачкани. Има най-различни случаи. Но на тези, които казаха “били сме принудени, но свършихме много работа за националната сигурност на България” – ама вие сте служили на Съветския съюз, бе, нещастници (дълга пауза). Не прощавам на такива, които само за изгодата и за нищо друго са писали и са топили такива като мене, дето…
Да. И ще кажеш няколко думи за комунизма в речта…
Да, ще кажа, че ми е коствал страшно много унижения. И имам едно изречение за разтреляните в ямата на арменските гробища. За това ще спомена – как започва терора, как баща ми се уплашва и решава да ни насочи към спорта, за да се изявим с нещо. Искаше ми се и за Георги Марков нещо да кажа. Точно сега чета за “патриотите”, какъв текст има!!! Той казва как е принуден да замине, но как продължава да мисли за България, защото казва: “Аз не мога да я оставя България на тези нещастници!” Толкова хубаво го е казал – “…на тези, които даром са се родили там, даром живеят там и си мислят, че България им е даром.” “Не.”, казва, “…аз няма да я оставя на тези хора”. Но не трябва да прекалявам. Ще цитирам Елиас Канети, който като български евреин…
Роден в Русе…
Роден в Русе, Нобелов лауреат за 81-ва година за литература, той има едно мънинко книжленце “Провинцията на човека”, преведена на български много отдавна. Той е бил известен с ужасно острия си език. Неговият език е бил непоносим понякога. Грубиянски. Буквално на български превода на цитата е (цитира наизуст, бел. ред.): “Почестите са за слабоумните”. Аз това ще го прескоча сега, за да не ги обидя хората и продължава: “По-добре да живея в срам, отколкото в почести. Никакви почести. Трябва ни пълна свобода на мисълта.” Нещо почестите да не ни замажат тука гледката (смее се)… “Почестите убиват мечтите”. И с това ще завърша: “Добре, че не сте ме наградили по-рано, защото щяхте да ми убиете мечтите, а аз имам още.” Това е.
