След няколко безкрайни дни на ожесточено четене, подклаждано и поддържано от спортната ми злоба, прекъсвано от ядене на сандвичи, игри на Кенди кръш, преобличане на деца и гледане на Евро 2016, най-сетне прочетох „Високите планини на Португалия“ и чувството, което изпитах, затваряйки я завинаги, може да бъде окачествено най-вече с думата облекчение. Но Мартел е майстор и въпреки, че четенето на новия му роман беше изпитание за търпението ми, откакто го затворих, непрестанно и неусетно се връщам към героите му. За тези противоречиви чувства ще стане въпрос в днешното ми ревю.
Романът ни представя три истории, случили се в различни периоди от време, но свързани, както тематично, така и символично. Смъртта, една от вечните теми на белетристиката, е основата на новия роман от автора на „Животът на Пи“. Загубата на любим човек и последиците за душата на тези, които остават живи и трябва да понесат тежестта на товара.
Темата не е нова, но и не е необходимо да бъде. Историите също сме ги чели под една или друга форма на друго място. Проблемът, уви е, че книгата също не е нова, въпреки новите корици и новото име. „Високите планини на Португалия“ повтаря една песен, пята от хиляди преди нея, без да внесе нито тон оригиналност, пришивайки на едро различни поврати, образи и сюжетни линии, за да направи книга, лишена дори от елементарна сантименталност, каквато сюжет, изразен върху смърт и загуба изисква при липсващи други, по-сериозни внушения.
В първата част героят на Мартел, Томаш, губи детето, любимата и баща си в рамките на една седмица. Трагедията го повежда на пътешествие, което трябва да бъде изражение и изход за болката. Поход, който Томаш се надява, че ще промени представите на християнския свят за Бог и вероятно ще му даде покой. Всъщност, пътешествието му е отегчително и изпълнено с автомобилни специфики, въшки и селяни. Текстът се препъва в скучни и протяжни разяснения, изложени в низ от еднообразни изречения, осветени тук там от съдбовни откровения за естеството на човека. За да разнообрази тази безкрайна във всички смисли пасторална картина, Мартел щедро добавя „оригинални“ похвати, които не са никак оригинални, а звънтят празно като лоша имитация. Ако героите на Маркес ядат пръст, то нашият герой, съсипан от мъка, започва да върви заднешком, което, като изключим един добре разгърнат анекдот в рамките на самата книга, е излишна добавка, която не допринася за нищо на сюжета.
В следващия етап от книгата се сблъскваме с пресилените и недостоверни образи на един патолог и жена му, която държи реч в продължение на 20 страници с една едничка цел – да изложи хрумката на Мартел за връзката между романите на Агата Кристи и библейските сюжети. Идеята е наистина интересна и запленяваща в паралелите си, но е поднесена с толкова много думи и толкова голяма претенция, че човек бързо се уморява и очите му неволно се плъзгат по листа в търсене на нещо, за което да се уловят.
Както и в живота, героите на Мартел са в постоянно търсене на утеха от загубата си. Някои намират тази утеха в призраци, други я складират вътре в себе си, неспособни да я поделят с друг, а трети изобщо не я намират.
Като червена нишка през книгата се прокрадва образът на маймуната като символ на божественото и необяснимото. И тъй като сме изваяни по божие подобие, а еволюционно сме произлезли от маймуната, Мартел прави една оригинална кръстоска между двете основни течения за произхода на човека и създава божия образ и подобие – разпъната на кръст маймуна. Тя е пазител на всички наши тъги, олицетворение на първичната ни природа, на чистотата и невинността. Този нов Спасител се явява във всяка част от книгата – понякога недостъпен, понякога най-близък другар. Лодкарят, който ще ни заведе у дома – последният пристан на изстрадалата ни душа.
Мартел показва своето майсторство чак в последните страници на книгата, разгръщайки образа на Бога пред, най-сетне, умилените ни очи. И големият въпрос, който остава след него е дали Бог е това, което ние решим и където го потърсим или обратното – Бог разполага със съдбите ни и ние избираме дали да приемем това, което ни е отредено или не.
Щеше ни се цялата книга да бе толкова лирично притегателна, както в последните страници, но дори там се усеща несигурността на перото му.
В обобщение – във „Високите планини на Португалия“ липсва характерната за Мартел увлекателност. Подпирайки се на „магически“ предмети, символи, метафори, сравнения и чудатости, той върви тромаво напред като в най-трудните за четене пасажи няма дълбочина, а безкрайните потоци от подробности, с които изобилства книгата, бих нарекла евтин пълнеж, ако не изпитвах респект към авторовата личност.
И макар да звучи несъстоятелно, бих препоръчала на много от вас книгата. Сигурна съм, че лиричният, отвлечен стил ще допадне на доста хора, които яростно ще отхвърлят моята гледна точка и ще се потопят дълбоко под думите на Мартел, за да намерят своя маймунски образ нейде из страниците.
Книгата можете да намерите във виртуалната книжарница на Ozone.bg, които ще я доставят до посочен от вас адрес до един ден.
