Руските избори, макар и с предрешен резултат, създават огромна нервност у управляващата върхушка. Необходима е не само победа с голям резултат, но и висока избирателна активност.
Съвсем очаквано, режимът търси обществена мобилизация чрез крайно агресивен милитаризъм. Първо самият Путин зарадва привържениците си с обещания за несломими оръжия. След това той обяви, че ядрената война е за предпочитане пред това “да я няма Русия” (което със сигурност означава “да го няма сегашния режим”). Междувременно службите му отровиха 21 души във Великобритания, а руски представители използват всяка възможност да заплашват и унижават държавите, които в съзнанието на част от електората са изконни руски колонии.
В последните седмици с имперска наглост бяхме удостоени не само ние, но и Македония, Сърбия, балтийските държави.
Външната агресия е логичен избор за режима на КГБ. На руското общество трябва да се напомня постоянно за външните врагове, за неблагодарните близко-западни съседи и за моралния упадък на Запада. Иначе хората ще започнат да задават неудобните въпроси за мащабната корупция и понижаващия се жизнен стандарт, ще питат къде отиват парите от едрата индустрия и най-накрая може и да поставят под съмнение тезата, че от санкциите срещу Русия страдат санкциониращите.
Посещението на полковник-патриарх Кирил в България постави началото на гротескна антибългарска истерия в Русия, кулминирала в телевизинно предаване в праймтайма, посветено на неблагодарните българи.
Постановката е показателна за мисленето на руската църква и държава и вероятно част от населението. Те не признават правото на съществуване на други освободители и смятат, че веднъж попаднал в полезрение на империята, човек губи право на самоидентификация.
Нещо повече, от десетилетия руската пропаганда настоява, че освобождението от турско робство създава задължение за вечни времена България (и всеки друг освободен) да следва Русия навсякъде. В освобождение, за което трябва да плащаш вечно (включително и в съвсем пряк финансов смисъл), няма никаква свобода.
Показателно е и широко разпространеното в Русия вярване, че българският “народ” всъщност е изцяло проруски настроен, съгласен да бъде третиран като треторазредна територия и единствено политиците, служещи на „западни господари“, спират връщането ни в лоното на руския свят.
Това, разбира се, е лъжа: проучванията продължава да показват голяма подкрепа за ЕС, българите продължават да пращат децата си да учат в Манчестър, Мюнхен и Виена, а не във Воронеж, продължават да гледат западни филми, да пътуват и работят в Европа.
Затова и когато в праймтайма на руския национален ефир се чуват призиви „да се помогне на българския народ да смени управниците си“, не можем да не помислим, че става въпрос за директна заплаха от военни действия.
Тревожно е и че представители на руската агентура настояват, че българската нация едва ли не е създадена благодарение на Руско-турската война.
Това вяране се наблюдава и у някои българи. Дълбоките метани на някои родни политици пред руските представители не са единствено резултат на някакъв корупционен интерес, но и на дълбоко вкоренено чувство за малоценност. Тези хора твърдо вярват в кремълския мит за „малка България“, която има нужда да бъде защитавана от голям, силен брат.
Разбира се, съществува и друго разбиране за България: като за достоен и равностоен член на европейското семейство, независима държава, която няма нужда да се отчита на агресивния реваншистки режим в Кремъл или на който и да е друг.
Изключително важно е българските държавници да покажат ясно, че няма да позволят на страната ни да се гледа като на „треторазредна провинция“ и изобщо че имат гръбнак. А ако руската държава и църква са наистина толкова разочаровани от нашата „неблагодарност“, нека просто да спрат да се опитват да ни спасяват, особено неканени.
