SHARE

Олимпиадата свърши и – както обикновено се случва след това празнично събитие – любителите на спорта ги обхваща носталгия.

Е, ако България беше спечелила малко повечко медали, да речем, колкото нашите съседи сърбите, щеше да е още по-празнично и задушевно, но… Толкова си можем. И най-вече – толкова сме си направили да можем.

Не ме разбирайте погрешно, не искам медали, за да се перча по национална линия чрез постиженията на неколцина спортисти.

Не, не съм шовинист патрЕот и нямам нито един татус на баба Тонка връз патрЕотичната си гръд, която на всичкото отгоре е с автентичното си окосмление (гръдта ми де, не баба Тонка).

Не, аз просто считам, че спортът в едно демократично и проспериращо общество е показател за здраве, хигиена и качество на живот, дълголетие, свобода да разполагаш с времето и тялото си… Защото хората са казали „здрав дух в здраво тяло“, а не „дебел дух в дебело тяло“ или „напомпан дух с напомпани бицепси, биещи мигранти и боцкащи кюфтаци“. Спирам с майтапите на тази тема, че всъщност никак не е смешно.

Не знам за вас, но на мен лично ми стана ясно, че България е скъсала с големия спорт, когато се озовах на един новогодишен купон в Монпелие, май беше в навечерието на 1998 г. Баща ми се беше намерил с негов набор, български спортист, който ни покани да празнуваме у тях.
Оказа се, че приятелят на баща ми е не друг, ами… легендарният плувен треньор Панчо Гюрков, извел българското плуване до световни успехи, а след това постигнал същото и с плувците на Монпелие. На празненството се запознах с шампионката Даниела Гергелчева и с Тома Томов, които пък бяха издигнали съответно отборите на Монпелие по тенис на маса и по водна топка пак така на челни позиции…

Панчо и баща ми с радост си спомняха за спортната рота, за състезания у нас и зад граница, за общи приятели спортисти, „помниш ли го тоя“, „какво стана с оня“. Тогава дочух също, че сме учили съседна Югославия на спорт, на баскетбол… И не повярвах, защото не разполагах с факти. Виж, че българи учат французи на спорт, това за мен бе повече от очевидно – пред мен стояха трима чудесни български треньори, в един почти второразряден френски град, не по-голям от Бургас… Броени години по-късно френската школа, усъвършенствана от таланта на треньори като Панчо, застигна останалите плувни школи, започна да жъне медали, а на моменти дори съперничеше с американците (Лондон 2012 – 7 медала, от които 4 златни).

Защо? Защо знаещите и можещите напускат България?
Може да ви прозвучи банално, но имам отговор на този въпрос – ние просто нямаме нужда от тях. Те не се вписват в плановете ни. Защото ние сме на мнение, че успехи не се постигат с труд, постоянство, любов към спорта и компетентност, ами единствено и само със средства, усвоени институционално. А възвръщаемостта на инвестицията според нашего брата трябва да е не само десеторна, но и светкавично бърза чрез няколко самородни таланта, дошли от нищото и победили просто ей тъй, защото ние сме си най-великите. Нещо като шестица от тотото… След което – келепир и слава вовеки веков.

Е, да, ама не е баш така. Децата ни трябва да спортуват за удоволствие и единствено нашето поощрение и това на треньорите, влюбени в спорта, би трябвало да ги тласкат напред. Освен това един Панчо е безценен с професионализма си, а в същото време едва ли годишната му заплата струва по-скъпо от пътните разходи до Рио и обратно на българския спортен министър примерно. Или пък от разноските по превоза на „Бистришките тигри“. Или пък от ексурзията на Рашидов и придворните му блюдолизци до Париж по повод една българска изложба, за чието провеждане министерството дори няма заслуги. Или от ненужните стадиони в Созопол и на разни други места, където няма дори деца… Или пък за превеждането и печатането на книгите на Божо Димитров на чужди езици (видях го на френски в София! Не в Монпелие, ами в София! Понеже сме му чели вече всичките тъпотии на български, та дай сега да ги прочетем малко и на френски)… Или кампаниите на Бокова за председателската службица в ЮНЕСКО или ООН… Или разните му там паразити въобще в администрациите ни в България или зад граница…
И т.н. и т.н., до безкрай!

Сбъркан е нашият поглед над нещата и оттам всичко тръгва наопаки. Ние сме най-обикновени еснафи и мързеливци, предпочитащи да вдигаме бутафорни паметници и да четем вечно едни и същи пламенни речи за миналата слава, отколкото да създадем нещо красиво, модерно и полезно днес, за да могат утре децата ни да се гордеят с нас и да почерпят вдъхновение за вдругиден. Помпаме мускули, за да се чувстваме силни, строим изкуствени руини, за да си измисляме история, вдигаме стадиони, за да усвояваме средства, а не за да заведем децата си там да спортуват… Сбъркани сме и затова не виждаме истинското си богатство днес и тук. И поради същата причина не искаме медали. Искаме само дебели министри и фалшиви замъци, фалшиви Лувърчета, фалшиво правораздаване във фалшиво общество за въшлив живот.

Иначе французите взеха скромните 42 медала на олимпиадата. А британците пък, които разпалиха любовта към спорта у младежите с Лондон 2012, днес жънат небивали успехи – 67 медала!
Браво на всички истински спортисти, ценящи спортния дух! Дълъг живот и слава на олимпийците и на всички онези, които ги създават и обичат заради красотата на спорта!

За останалите – дебели министри, фалосовидни паметници и напомпани бицепси… И баба Тонка…

* Текстът е публикуван първоначално в блога на автора. „Терминал 3“ препубликува с неговото изрично позволение.

**  Lafka е генерален спонсор на Българския олимпийски комитет.