Иван Дойков

 

С продуцента на “Възвишение” Иван Дойков правим това интервю в навечерието на 10 ноември – символна дата не само за продукцията, която излезе в този ден по кината, но и за българската история. Един наш близък, а всъщност и един от основателите на „Терминал 3”, Теодор Михайлов, обвърза годишнината с факта, че през всичките тези години като че ли не е имало такова българско филмово събитие като “Възвишение”. 

Това ли е твоето възвишение? 

Надявам се на този етап в кариерата ми това да е моето възвишение. И да е по-висока стъпка от предходните възвишения. Тоест да е по-нависоко.

Кой беше най-високият връх по пътя? 

В буквален смисъл може би Беклемето (смее се). Но в емоционален – раждането на сина ми (синът на Иван и съпругата му Милена, която е изпълнителен продуцент на филма, се роди по време на снимките – бел. авт.).

Да, случиха се много неща в тези три години наистина… Как се събрахте, как намерихте химията помежду си? 

С Виктор Божинов, режисьора на “Възвишение”, се познаваме от повече от петнайсет години. Всъщност моята кариера въобще в киното започна на една снимачна площадка като част от неговия екип. И именно тогава аз реших, че ще се занимавам с кино и отидох да уча продуцентство. Реших, че ако ще ги правя нещата – трябва да ги правя като хората. И продуцентството ми се стори най-апетитната и най-интересната работа тогава, макар че нямах никаква представа с какво точно се занимава продуцентът.

Бях единственият от курса ми, който го взеха да прави стаж в английска компания. Дадоха ми веднъж виза (в онези години още пътувахме с визи за Великобритания – бел. авт.), след което от компанията ми предложиха да остана и тогава не ми дадоха виза от България. Така започнах да работя със SIA, направихме с Митака Митовски “Мисия Лондон”, после направихме “Под прикритие”…

Твоето отмъщение към Лондон беше “Мисия Лондон”! Сладко отмъщение! 

Не, в интерес на истината историята беше много смешна, защото аз разбрах, че Митовски е взел правата за “Мисия Лондон” точно в деня, в който ми бяха отказали визата. А пък на мен “Мисия Лондон” ми беше любима книга и просто така се завъртяха нещата.

Моята любов към Лондон е много стара. Това е първото място, в което съм отишъл самичък, още на 20 години.

След “Мисия Лондон” следващият голям успех беше “Под прикритие”. Разликата между киното и телевизията – към онзи момент? 

Хм, разликата е в скоростта и парите, с която правиш едното и с която правиш другото. Но пък важното при мен лично – а и като продуцент, когато съм водил екипа си – е да не сваляме нивото. Тоест в телевизията нямаш много време да изпипваш нещата, но пък винаги сме се старали нещата, които правим, да са на високо професионално ниво.

Затова и мисля, че “Под прикритие” пожъна такъв успех – и то не само в България, но и в чужбина. Той е всъщност един от най-продаваните продукти – говорим аудио-визуални – излизащи от Източна и Централна Европа в последните десет години. 

И това е така, защото стойността на продукцията като качество е много висока, а в същото време не е толкова скъп като производство… и е правилният жанр.

Защото драмата и особено криминалната драма навсякъде е една и съща – и в Колумбия, и в Мексико, и в Русия – жанрът е един.

Докато с комедията е много сложно. Хората се смеят на различни неща на различни места. И затова, когато предложиш продукт, който е достатъчно качествено направен, той просто има търсене и се купува. Това е формулата, към която в момента са се насочили доста от другите български продуценти.

И от комерсиалното кино – защото “Мисия Лондон” е един прекрасен филм, но лесно смилаем, разбираем от широката аудитория, без нужда от асимилация, кой знае колко сложна. “Под прикритие” – ти сам казваш – криминална драма, която се потребява лесно и универсално.

Скочихте рязко в дълбокото с една безспорно изключителна книга, придобила популярност, награди – в това число и европейската награда за литература – но все пак трудно смилаема. Как повярвахте, че може тази изключително, пак казвам, бутикова в известна степен книга да бъде превърната във филм за широката публика?

Много добре ми бяха ясни рисковете, които поемаме. От самото начало сме казвали, че не се стремим да направим 100% книгата, а това е филм по романа на Милен Русков.

И той участва в адаптацията на сценария, което е ключово! 

Киното и литературата са две различни форми, които боравят с различни изразни средства и сравненията, колкото и да са естествени, са неуместни. Филмът по-скоро може би показва нашата гледна точка, тази на режисьора. И аз лично за себе си смея да кажа, че през цялото време бях изключително уверен във Виктор и в Тони и може би този страх си го спестих по някакъв начин. Тоест никога не се отдадох на него.

Всъщност вие гледате на филма някак си… 

Като на самостоятелно произведение.

И в същото време органично продължение на книгата по някакъв начин. 

Виж, моя опит с “Мисия Лондон” е такъв, че книгата и филмът са изключително различни и в едното има неща, които ми харесват, и в другото има неща, които ми харесват, които ги няма съответно и в двете.

И смятам, че когато нещото се получи, то се получава. Естествено рискът да се провалиш е огромен, правейки филм по книга.

Влюбиха ли се актьорите в героите си? Как ти го живееш този филм през… как беше… през “ръчната кожа”, както казва Асенчо?

Дали се влюбиха? Със сигурност се влюбиха. Те живяха повече от година и половина – говоря не само за Алек [Александър Алексиев] и Стоян [Дойчев], които играха Гичо и Асенчо – говоря за цялата чета. Те година и половина не приличаха на хора, вълмясали, космясали, с дълги коси и бради. Това беше основно изискване към всеки един от тях, когато ги канехме за ролите.

Те знаеха, че година и половина ще бъдат с бради и коси! 

Да, това беше едно от условията, което всеки трябваше да приеме, преди финално да го изберем.

Колко души участват в цялата продукция?

Накрая трябва да седна да ги преброя, защото са много и в български филм отдавна не е имало увлечени толкова хора.

Но само ще ти кажа, че надписите на филма са 5 мин. За сравнение, на Blade Runner надписите са 12 мин. Само че Blade Runner е направен за над 100 млн., а ние… (смее се).

Как избрахте актьорите? 

Четата доста бързо Виктор я…

Свика (смее се)…

Я кастна, да. Там нямаше много колебания. Двамата имахме дискусии около Димитър Общи.

Сигурна бях! Защо избрахте Филип? 

Честно, тук аз се доверих на Виктор и смятам, че Филип прави една от най-добрите роли в кариерата си.

Съгласна съм. Затова питам.

И образът му е невероятно харизматичен. Лично за мен като зрител го казвам това.

Той е изненада и от гледна точка на това, че някак в българското кино актьорите влизат в някакъв калъп и сякаш играят една и съща роля цял живот. Тук е мястото да кажа, че и аз съм завършила НАТФИЗ и имам наблюдения. И Филип излиза абсолютно от собствения си калъп в тази роля и това е толкова прекрасната и хубава изненада в този образ и го прави супер автентично освен това. Аз му вярвах на 100%.

Да, Филип е страхотен във филма.

А иначе относно кастинга на Стоян и Алек – той беше доста дълъг, дори имаше един момент, в който беше позациклил.

Имаше едно колебание за Гичо, дали да бъде Алек или Бойко Кръстанов, който играе в постановката, но в момента, в който бяхме зациклили и Виктор срещна Мая Бежанска и я пита: “Абе, Майче, тук работата нещо не върви, трябва ми такъв и такъв актьор?”

И тя: “А, ами Стоянчо е от нашия театър, бе.”

И в момента, в който излезе Стоян, ние бяхме сигурни, че Алек е неговата половинка. Много добре си паснаха.

За мен Стоян е страхотно откритие за киното. Смятам, че прави страхотна роля в нашия филм. Той е изключителен и в моноспектакъл „Сизиф“, който е много силен.

Стоян е абсолютно откритие – той е нешлифованият диамант не само на продукцията, но наистина той е явление за българското кино, каквото не сме имали от десетилетия. 

Виж, аз ще се огранича за този филм (смее се). Наистина е много сърцат актьор и има много качества.

Неговата роля е много трудна, което аз осъзнах, гледайки филма. От разговорите, които сме имали, моите очаквания бяха, че едва ли не обирът ще бъде поантата, след което развръзката и финалът ще настъпят много бързо. 

И бях безкрайно изненадана, че обирът е в началото на филма и всъщност развръзката е малко преди края и се случва точно от развиването и преобразяването на образа на Асенчо. И той изнесе актьорски цялата тази еволюция много, много, много майсторски – наистина на световна класа. 

Добре се справя момчето (смее се), но не без вещата помощ на режисьора, бих казал.

О, да, и не само това. Неведнъж сме гледали филми със страхотен каст, които поради лоша режисура дрънчат на кухо и положението е изключително зле. Така че – безспорно! Безспорно е така. 

Кой бе големият двигател за възвишението?

Основния двигател бе Виктор!

В голяма част от случаите, поне лично при нас, основната причина проектът да се случи е желанието – това е огромният двигател.

И първоначално и при актьорите бе ентусиазмът, но смятам, че след това като влязоха и като видяха по какъв начин искаме да реализираме филма и какво даваме и Виктор, и аз, и Антон Бакарски, и въобще целият екип – просто те бяха на 100% въвлечени всичките.

Особено щом се качиха на тоя баир с нас, където снимахме финалната сцена в продължение на две седмици.

Тя е впечатляваща… И като кинематография, и като емоция, и като игра… Впечатляваща е финалната сцена! 

Да, и цялата идея на филма е той да гради до този момент. Първата половина на филма да е едно такова леко, ведро на душата и в един момент нещата да се обърнат на 180 градуса. На мен това, което ми прави впечатление – защото все пак имахме няколко предпремиерни прожекции в цялата страна, – е, че хората (понеже ние стоим отстрани в тъмното и слушаме реакции, защото ти си работил за цялото това нещо и искаш да видиш работи ли, не работи ли)… Това, което ми направи впечатление на премиерата, бе че накрая хората излизаха като ударени, даже като зашеметени е точната дума.

Те искат да ти кажат, да те поздравят, но в същото време ги виждаш, че тези хора имат проблем да се осъзнаят и да си формулират емоциите, да ги овладеят . За мен лично най-важното е това, това е мерилото, че сме си свършили работата. По голяма награда от това няма!

Защото ако успееш да прекараш зрителя през толкова състояния и да го накараш да се замисли… Основната цел на нас като творци, като правещи кино е не да даваме отговори на въпроси, а да задаваме въпроси. Да те накараме да се замислиш върху нещата.

Много впечатлително беше – специални поздравления и за избора на локациите. Аз толкова красива България никога и никъде не съм виждала! 

Надя Цветкова (локейшън мениджърът на продукцията – бел. авт.) свърши прекрасна работа,  но искам да подчертая, че основната заслуга е на Виктор. Той бе основният двигател и на тази част, както на всичко останало. Година преди началото на снимките той бе набелязал места, които с мен и оператора Антон Бакарски обиколихме по няколко пъти.

Единия път, за да ги видим дали ни харесват, а после направихме и второ, и трето обикаляне в сезона, в който ще ги снимаме. За да видим реално как ще изглеждат, когато в действителност следващата година отидем там да снимаме.

Виктор се потопи ужасно надълбоко в този проект. Той изчете адски много литература, свързана с епохата – такава, която е с историческа насоченост, и с художествена насоченост. И просто беше безкомпромисно точен в детайлите. На това аз също много държа и смятам, че е много важен елемент.

Имахме дискусия относно снимането на финалната сцена на мястото, което той избра, защото изборът…

Много е труден, то се вижда. 

Значи… това място Виктор го беше видял и го беше проучил през Google Maps и ние просто отидохме с колата и спряхме. И тръгнахме да го катерим, защото хората ни казаха, че път няма! И като се качихме горе – аз, той и Тони, – му казах: “Остави го, ти си ненормален! Как си го представяш това?”

Въпросът е, че аз самият лично приемам работата си като продуцент в това да избера произведението, екипа, идеята, сценария, с които да работя и съответно да направя всичко възможно по силите си, за да му дам възможността той да реализира идеите си. Така че се съгласих и на това предизвикателство.

От самото начало бяхме решили да направим не само вълнуващ филм, но и изключително красив филм, който е за голям екран.

Красив е филмът, много!

И не на последно място – понеже и тримата сме хора, които имаме отношение към музиката – държахме филмът да е с читава музика.

Дори в началото нямахме идея да работим със симфонична музика, макар много да я харесвам и да съм адски щастлив, че нещата се обърнаха на 180 градуса с Петър Дундаков, защото ние имаме и друг вариант на музика и мога да ти пусна филма с другата музика и той не работи толкова добре.

Петър свърши невероятна работа.

Откакто гледах филма, умирам да те попитам – как заснехте сцената, в която Асенчо и Гичо се плъзгат по тревата надолу, по това нанадолнище? Аз съм човек, който се вглежда в детайла…

Аз мислех, че ще ме питаш как заснехме сцената в храста (смее се).

Тази сцена – не. Тя е очевидна. Но сцената със спускането е като от „Ледена епоха“ бе, човек, тя е като от анимационен филм! Не е истина! Това е уникум!

Мисля, че Виктор го беше казал в едно интервю, че не е толкова лесно да се плъзгаш в истинския живот, колкото както го написва един автор в една книга: мокра трева, сапунисваш се и тръгваш надолу… (смее се).

В действителност това е моментът, когато и Дани Бойл дойде на снимачната площадка случайно.

Не, не, как я направихте. Кажи ми. Няма да се измъкнеш!

Това е заснето с един специален екип, който се занимава със снимки с дронове, кейбъл камове, които са едни специални установки – представи си цялата дистанция, която трябва да проходят актьорите…

Да се приплъзнат актьорите! 

…Да се приплъзнат, да! Слагат се носещи конструкции, едни макари, едни въжета, камерата се закача на тях и се осигурява, тоест тя се движи… Много сложна установка и това си го представи качено горе на стръмния баир срещу Бузлуджа!

А те как се хлъзгаха? 

Те са вързани, имат специална жилетка, която има кука… Цялото това нещо е под костюмите им, има едни стоманени въжета, които ги теглят. Те се трият с компютър на CGI после, за да не се виждат впоследствие и ги теглят. Каскадьорите ги теглят – в тая сцена са каскадьори, но и актьорите се жертваха за няколко дубъла. В един момент, ако се вгледаш, се вижда, че на места не са те.

Но държа да отбележа, че не си правеха изцяло каскадите единствено по мое настояване, не по тяхно желание! И Алек и Стоян бяха много сърцати и въобще не се пестяха.

Какви са предизвикателствата пред българското кино днес, защо е толкова трудно? 

Предизвикателствата… нещата са много прозаични.

Пазарът е малък, парите са малко. И телевизията, и киното са скъпи начинания, когато искаш да ги направиш качествено. Когато съответно няма пазар и няма пари също така няма възможност да има опит-грешка, опит-грешка.

Няма възможност талантливите да се отделят от неталантливите, няма възможност хората да работят да трупат опит – говоря най-вече за креативните позиции – актьори, режисьори, оператори и т.н. Защото всичко се получава с практика, талантът е много важен елемент, но практиката, тя е разковничето.

В България много често средствата не са достатъчно дори за обезпечаване на най-базовите нужди на една сериозна продукция и тогава започват мъките. И това не е мрънкане! А възможности да се увеличат парите за кино и телевизионни филми и сериали има немалко. Просто трябва да се приложат европейски и световни практики, доказали се в други държави, но трябва и да се усъвършенства механизмът, по който т.нар. държавни средства се разпределят. И тук не говоря само държавата да дава пари – напротив, става дума за подготвяне и прилагане на правилна законово административна уредба, която да подсигури привличането на допълнителни средства – от останалите субекти в аудио-визуалната индустрия в държавата. Възможностите никак не са малко, проблемът е, че няма воля, която да пребори лобитата.

Няма да ти казвам, че в България да правиш филм от подобен мащаб и въобще от историческа епоха финансово е изключително сложно и тежко.

Да го направиш. Да успееш да го направиш по начина, по който ти вярваш, че трябва да изглежда. По начина, по който трябва да се случи. И, разбира се, докъде си готов да стигнеш, за да го направиш. Защото аз смятам, че и аз, и хората от моя екип дадохме много, за да го направим този филм. Има предвид в личен план.

Колко далече стигнахте? 

Ами… Колко далече стигнахме?

Имало е много моменти, в които нещата са били на ръба. Ако започнем от самото начало –  това, че продукцията беше забавена с една година с реализацията си заради някакви абсурди, които се случваха в българското кино.

И аз като продуцент не се занимавах с филма си, а с адвокати и преговори, за да разбера защо някакви хора, които никога не са ме виждали и ние нямаме проблем един с друг, автоматично блокираха всички решения на Националния филмов център – вкарваха ги в съда и филмите не можеха да влязат в производство.

И ти в един момент започваш да се занимаваш с някакви неща, които са доста извън правенето на кино.

И в този момент е изключително сложно. Това, което с Виктор ни е било трудно и ни е коствало много, бе да успеем да запазим енергията при вече увлечените хора в процеса – актьори, художествен екип всичко беше готово – договорите подписани и направени.

Винаги на тези интервюта задаваме един въпрос. И той е какво е за теб патриотизъм?

Моят личен патриотизъм… Аз виждам себе си като личност с европейски ценности и в тези граници формулирам любовта си към България.

Аз се чувствам добре на много различни места по света и ги чувствам тези места като част от мен и като част от това, с което се идентифицирам.

Но в крайна сметка аз съм българин и се гордея с произхода си.

И искам в тази държава нещата, които се случват по света, да се случват и в България.

Лично за мен, българинът е предприемчив и се вълнува от нещата, които се случват по света, и то много повече от други нации. И ми се иска и вярвам, че той заслужава да живее по-добре.

Благодаря ти!