Възражда се АЕЦ “Белене”. Както вече си казахме – все така ненужен. България – все така корумпирана, все така управлявана от хора, без потенциал и визия. Които толкова си могат. Дотук няма изненада.
Гледаме към другите страни от Източния блок – такъв тотален мисловен паралич няма никъде, казваме си тихо под носа.
Гледаме към Румъния, Полша, Унгария – протести и гражданска активност; проблеми, но и желание за справяне с тях от страна на обществото. Гледаме към Естония – отдавна в бъдещето. Гледаме дори към съседна Гърция, която също напредва във времето, инвестирайки в енергията на утрешния ден.
„Европейци сме ний, ама все не сме дотам!…”, както казва Алеко.
Не дотам – у нас сме свикнали с мизерията – душевна и физическа; научихме се да се утешаваме, че не е чак толкова зле; научихме се да си казваме, че има и изключения, вместо да се борим правилото да бъде справедливостта. Националните комплекси се трупат, а балсамът за самочувствието е промитата ни с национализъм история плюс две-три шевици и няколко рози за цвят. Толкова.
“Патриот е – душа дава за наука, за свобода; но не свойта душа…”
Нормализацията на ненормалното – мокрият сън на всеки управляващ, жаден за власт. Нирваната на корупцията, тоталитарното мислене и Животинската ферма, в която свинете са най-равни от всички.
„Видели сме, че единствената цел в живота на тези другари е да държат със зъби и нокти властта, единствените им интереси са тези на собственото им грандоманско съществувание, единственото щастие, за което се борят, е тяхното собствено щастие и единствената служба, която имат, е да служат на чуждата държава — собственик на похлупака. Те си спомнят, че са българи, или пък забравят, че са българи според текущите нареждания на чуждото външно министерство, което ги е назначило. Те са толкова големи патриоти, че на няколко пъти, попаднали в хаос и безизходица, молят господарите си официално да присъединят България и да я превърнат в поредната губерния”, пише Георги Марков.
Неслучайно Русия е избрала да дои именно България – нищо лично, нищо необяснимо. Просто удряш там, където е най-сигурно, че ще се пропука. Стратегия, най-силният оцелява, най-слабият се затрива. Не е виновен тоя с баницата, дет’ се вика…
Тогава някой организира протест – в случая политическата извънпарламентарна опозиция. Протест, който, съдейки по обществените настроения и важността на проблема – би трябвало да бъде многоброен.
Протестът обаче е малоброен, което еднозначно ни казва, че България изглежда повече от склонна да плати за своето окончателно опоскване, оглозгване и евентуално потенциално унищожаване. Това също е демократичен избор, за който, разбира се, ще ни се даде възможност да бъдем жертви на света минимум в следващите 100 години.
Идват ходещите парадокси, които притежават редкия талант да говорят постоянно, без да казват нищо: това са онези, които никога не правят нищо, но знаят точно как трябва да се направи нещото. Онези, които не полагат никакво обществено усилие, но знаят, че направеното от друг такова със сигурност е грешно. И най-вече онези, които протестират силно, но просто нямат време да го правят извън четирите стени на панелния си затвор.
Вероятно Марков е прав и за факта, че Сталин е създаден от многото малки “сталинчета” – онези, които за нищо на света не могат да позволят да не бъдат чути, но всъщност нямат какво да кажат. Днес ги наричаме полезни идиоти – онези, които уж също са против неправдата, но ѝ помагат да затегне хомота, атакувайки малкото останали, които всъщност се борят.
Протестиращият българин изглежда така – един протестира, петима му казват, че не протестира като хората, а още трима му обясняват как точно трябва да се протестира. Един се намира да напсува всички и да им каже да млъкнат, защото той е над нещата.
Народ от седем милиона гении, който все го прецакват.
„… Да ти кажа ли правичката? И едните, и другите са маскари! …Ти мене слушай, па се не бой! Маскари са до един!”, мъдро заключва Бай Ганя.
Когато Марков говори за “дивашко деление на хората”, сигурно е имал предвид точно това. Една заплаха, еднакво опасна и пагубна за всички, с която никой не може да се справи. “Исках, но нямах желание” – национален девиз.
Но ние сме спокойни. Все пак има и изключения. И ако България не беше корумпирана, мръсна, управлявана от посттоталитарни глупци; ако не бяха комунистите, ако не беше интелигенцията, ако не бяха десните, ако не беше преходът; ако не бяха османците и византийците, ако не бяха Великите сили, ако не беше СССР, НАТО, ЕС; ако не бяха турците, циганите, българите, ония у нас и ония в чужбина; ако не бяха те, България щеше да е невероятно място, казваме си ядно, когато ни прецакат за пореден път.
И излиза, че България щеше да бъде чудесно място за живот… само да не беше България.
„Идеали! Бошлаф! Личното наше земно доволство – ето идеала, който трябва да преследваме.”
Промяната? Тогава, когато идеалът станат другите – макар и не непременно по нашия начин. Смирено, културно, честно, с дебат, с ежедневни усилия, с желание, заедно в различията. Когато на мода дойде не патриотизмът, а родолюбието. Когато сатирата свърши и разумът заеме нейното място. Когато не е задължително да бъдем еднакви, за да бъдем българи. Тогава, когато успеем да напълним “залежите от смисъл”, които днес са се изчерпали, както казва един съвременен автор.
Дотогава? Булгар, Булгар! До безкрай, до безкрай…
