SHARE

На 2 септември стана ясно, че коалиционните преговори в Испания са се провалили и страната отново ще остане без правителство, а Мариано Рахой, лидер на дясната Народна партия, ще продължи да изпълнява длъжността на служебен министър-председател. Ситуацията в страната е, меко казано, сложна, със сигурност безперспективна, а навярно и опасна. Аржентинският журналист и писател Martín Caparrós, който живее в Мадрид, е описал за New York Times бурните събития на Пиренейския полуостров.

“На 2 януари 1492 г. Изабела Кастилска и Фернандо Арагонски – познати като католическите монарси – окупират Гранада, с което завършват завладяването на мурска Испания. Оттогава насетне Испания винаги е имала правителство. Понякога даже и по две правителства – когато Наполеон завладява части от страната през 1808 г. и по време на гражданската война от 1936 до 1939 г., която разделя страната. Но никога за петте века от своето съществуване Испания не е оставала без правителство. Така беше до 20 декември миналата година, когато изборите не съумяха да произведат партия с нужното мнозинство да състави правителство и всички опити за коалиция пропаднаха”, започва статията на Мартин Капарос.

Изборите трябваше да бъдат повторени. Вторият опит на 26 юни тази година завърши с подобен резултат, с което несигурността в страната продължи. Преговорите се водеха без особени надежди и така почти година Испания не може да си избере ново правителство. “С времето все повече и повече хора се чудят дали всъщност това е от такова значение”, пише авторът на статията.

Разбира се, в страната има служебно правителство, но то има своите лимити. Един от тях е, че не може да назначава нови министри и от първоначалните 13 членове на кабинета вече десет по един или друг начин не могат да си изпълняват функциите. Повечето бяха заети с изборни кампании, един от тях оглави Конгреса, а индустриалният министър е зает да се обяснява за офшорните си сметки след “Досиетата от Панама”.

Служебното правителство няма и правото да одобри следващия бюджет на страната, нещо, което ще трябва да се случи до октомври месец. Юристите се опитват да намерят норма, с която да позволят на кабинета да приеме сам следващия бюджет. От девет месеца парламентът не е приемал никакви закони, а неговите членове са твърде заети с изборни кампании и коалиционни преговори.

“Тези дни временното правителство води ежедневните дела на страната, при това не особено добре. В ситуация, която не е уредена от правото, никой не иска да се наема с големите въпроси – работата се отлага, а решения не се взимат. Посланиците на Вашингтон, Москва и Рим са сред 44-мата дипломати, които трябва да бъдат заменени, но това не може да стане със служебно правителство. Примерите за висящите проблеми са неизброими.

В ежедневието страната без правителство опасно наподобява тази, която има такова. Едни възхваляват силата на испанската държавата за това, а други се чудят дали правителствата са толкова нужни в действителност. Медийното отразяване на опитите за сформиране на кабинет не привлича голям брой читатели.

Въпреки всичко има ги и малцината, които показват притеснение от това, че страната е без функциониращо правителство. Жозе Антонио Алварез, изпълнителен директор на Santander, най-голямата испанска банка, заяви преди няколко дни, че липсата на правителство “засега не се забелязва, но нещата може да се променят рязко, ако това продължи”.

Засега икономиката върви по правия път: кредитният рейтинг на Испания е силен, а стоковият пазар понесе Brexit по-добре от този на други страни в Европа. В света, в който финансите се управляват от международни центрове, местните правителства изглеждат все по-малко и по-малко значими. „На мнозинството от испанците им е втръснало от техните политици. Проучванията сочат, че на политиците се гледа като на корумпирани, себични и все повече неспособни да разрешат проблемите, които са им поверени”, пише Капарос за тенденции, които в днешно време изглеждат все по-глобални.

Но и според самия него в тях няма нищо ново. Неодобрението към политическия елит се заражда още с протестното движение Indignados – “Възмутените”, от 2011 г., когато милиони испанци излизат по улиците срещу лошото икономическо състояние на страната.

По-късно техният гняв се канализира в двете нови политически партии – от една страна, обявилите се реформатори на лявото – Podemos (“Ние можем”) и от друга – новата либерална партия Ciudadanos (“Гражданите”). “Месеците на пазарене и политическо говорене им снеха аурата на новост; те се превърнаха в просто още две партии, оплетени като останалите в политическия покер”, е безпощадната оценка на автора.

На 2 септември стана ясно, че Испания се е запътила към нови избори, за които прогнозите сочат, че голяма част от избирателите вече няма да отидат до урните. И под „голяма част“ се разбира в „исторически размери“. “Но партиите продължават старата игра, очевидно неспособни да разберат задаващата се заплаха.”

“Може и вината да не е изцяло тяхна”, пише Капарос. “Системата е развалена. Парламентарната демокрация действаше ефикасно в продължение на 35 години, но в двупартиен модел, в който социалистите и Народната партия се редуваха на управляват. Сега, когато четири партии си делят вота, те са принудени да преговарят, но, изглежда, че не знаят как се прави това. Това може да е както добре за тях, така и зле: така не предават с договорки мандата, който им е даден от избирателите, но и не получават шанса да управляват.

На моменти липсата на правителство изглежда като ужасна напаст, в други като безобидна ситуация. За системата ще бъде добре да покаже, че в името на това да оцелее тя е способна да се промени. В противен случай тя ще продължи да бъде критикувана от всички и да създава възможност антиполитиката да завзема нови ширини.

Досега отличителната черта на Испания е, че недоволството не успя да роди крайнодесен, ксенофобски и расистки популизъм като този в много други страни. По-скоро то даде сила на две нови партии да оживят демократичната игра. Те обаче не го правят и сега всичко може да се случи.”

Днес вече е ясно, че Испания се е запътила към нови избори на Рождество Христово – 25 декември. Въпреки че Капарас пише статията си седмица по-рано, той умело предвижда този резултат и знае, че партиите няма да постигнат споразумение. Затова и последните му думи са за предстоящия коледен вот.

“Между ципурата и нугата, виното и запоите, надеждата, че Синът Божий или Дядо Коледа най-накрая ще донесе ново правителство, е един преувеличен фарс. “Народняците” на г-н Рахой са убедени, че ниската избирателна активност на тези комични трети избори ще е в тяхна полза и те залагат на това; все едно системата може да бъде допълнително дискредитирана, без да се пречупи. В моя квартал наричаме това „да плюеш нагоре“ и дори идиотите знаят до какво води това.”

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.