С решение на Министерския съвет[1] от тази седмица АЕЦ „Белене“ отново заживя свой живот. Забележителното е, че централата вече навършва 37 рождени юридически години. Фактически обаче живот няма. Актът ѝ за раждане е Постановление № 9 от 20 март 1981 година на Министерския съвет. Но има ли акт за смърт и ако има кой поред живот живее? Това можем да разберем само ако изследваме съдържанието на документите за „спирането” и „възобновяването” на строителството ѝ (повече юридическо строителство, предвид факта, че тя е „един гьол”, по думите на премиера).
За първи фатален изход на атомната централа се посочва Решение № 288 на МС от 28 август 1991 година. Де факто обаче Министерският съвет не закрива проекта, а възлага на тогавашния Комитет по енергетика да уреди потенциалното строителство на парогазова централа. Тоест АЕЦ „Белене“ не умира, а се трансформира във ТЕЦ „Белене“. Неизползваната инфраструктура е трябвало да се ползва по предназначение, включително дори като свободна икономическа зона. Така твърдението, че проектът е замразен е невярно, той е трансформиран, а на практика не са предприети никакви действия за изпълнение волята на тогавашния Министерски съвет.
След като проектът не е спиран, то тогава с решение № 853 на МС от 20 декември 2002 г. се отменя всъщност решението за трансформация на вида централа за изграждане. „Белене“ отново става атомна мощност. Във въпросното решение се прави опит за изпълнение на законовите изисквания, като е възложено изготвяне на оценка за въздействието върху околната среда.
През 2004 и 2005 г. правителството на царя предприема и първите действия по изпълнение на „атомните” намерения – АЕЦ „Белене“ е обявена за обект с национално значение, взето е и решение за „изграждане” на проекта. В действителност подобни високопарни слова от страна на изпълнителната власт не са необходими. Решението на МС от 2002 г. е било достатъчно да се предприемат реални действия по документална подготовка на строителната площадка. Така актовете на МС от 2004 г. и 2005 г. се явяват вторични, допълващи и доуточняващи конкретни мерки по изпълнението на Решението на МС от 2002 г. Това повдига въпроса и защо първото правителство на Борисов триумфално през 2012 г. с Решение № 259 и 260 отменя решенията от 2004 и 2005 (за трансформиране), а не решението от 2002 г. (за изграждане). Очевидно, за да бъде оставена удобна вратичка за поредното възкръсване на втората българска АЕЦ. Защото на практика се получава, че имаме решение и разрешение за строителство на АЕЦ, но без възможност да бъдат извършвани съществени действия по строежа. Това състояние е удобно, за да се назначават служители, да се възлагат действия и изразходват средства без ясна цел и резултат.
В създадената юридическа (и управленска) каша са обжалвани както решенията на МС за изграждане на „Белене“, така и второстепенните, но важни процедури по екологичната оценка, информацията за направените и планираните разходи, методиките за това колко би струвала централата и би ли имала реална възвръщаемост направената инвестиция. Срещу спечелените съдебни дела всяка власт е правила последващи законови действия, така че да осуети изпълнението им. Така и до днес не е ясно българските правителства чий интерес са защитавали при всяко поредно умъртвяване и съживяване на АЕЦ „Белене“.
Автор: Иван Брегов, Институт за пазарна икономика
Заглавието и акцентите са на редакцията на „Терминал 3“
Снимка: Krisztian Bocsi/Bloomberg
[1] Цитираните решения са достъпни онлайн в публичната правна система на Министерския съвет: http://pris.government.bg/prin/login.aspx?ReturnUrl=%2fprin%2fdefault.aspx
