През 2014 г. Николай Бареков реши да прокара тезата за връщането на казармата на родна почва. Няколко години по-късно тази тема отново е на преден план – защитавана от бившия му партньор по предизборни коалиции и настоящ вицепремиер Красимир Каракачанов. И тогава, и сега популизмът използва едни и същи тези, и тогава, и сега текстът на Констатин Павлов-Комитата е все толкова актуален, можещ да те разплаче (понякога от смях, а друг път от отчаяние) и болезнено напомнящ как подмяната на темите в българското общество се случва от години насам.
Една публична личност прави в момента отвратителна популистка кампания, на която няма как разумните хора да не се противопоставят. Тоест да опитат да се противопоставят, защото джангърът е убийствен – той е твърде гръмогласен и заглушава по–скромните нормални гласове.
Кебапчета, евромайки, събиране на смрадлив букет от популярни вечно продажни лица, подигравка с носталгичните спомени за „златните момичета“ на Нешка Робева плюс мистично-евразийските новоскалъпени спомени за „пророчицата“–пенкилер–„политолог“ Ванга – всичко това е впрегнато в най-мръсната и долнопробна предизборна кампания в новата българска република през 2014 г.
Една от тези носталгични предизборни тези е за връщането на родната казарма като метод за възпитание на младежта, на посочването на път в живота на младежите (и евентуално на девойките), които насилствено ще бъдат изтгръгнати от кариерите си, приятелите, приятелките, от интелектуалните и духовните си търсения, за да изпълняват „воински дълг“ по защитата на държавата от външни врагове.
Трябва да отбележим, че в посланията на новоизпечения като прясно предизборно кебапче политик функцията на армията като институция, защитаваща националната сигурност, е второстепенна. Първостепенна за него е възпитателната функциия.
Като отслужил и дори бил частичка от въоръжените сили на Варшавския договор, мога да потвърдя за наличие на известно въздействие – казармата възпитава някои положителни качества у младите хора – като хигиенни (да перат, да гладят, да кърпят, да си режат ноктите), социални (да споделят личното си пространство с хора, които не харесват особено, да търпят за началници комплексирани бездарници, да мълчат, когато трябва, и да говорят, когато трябва) и битови умения (да цепят дърва, да палят огън, да чистят огромни площи за кратко време). Казармата вдига сериозно прага им на гнусливост и ги научава да ценят наистина ценните неща в живота, като приятелството, свободното време, хубавото време, добрата храна, съня, здравето, личното пространство, хигиената, свободата и т.н. По мое време някои придобиваха професионални умения в електротехниката, транспорта и строителството, но това бяха по-скоро частни случаи.
Разбира се, както всичко останало при социализма, хубавото в соцказармата не си струва цената. Като сложиш на едната везна загубеното време (което по мое време беше 2 години) и всичката простотия, а на другата – спечеленото, както е описано по–горе, се убеждаваш, че можеш да се сдобиеш с навици и с приятели и не по толкова мъчителен и глупав начин и не с такова чудовищно разхищение на време.
По принцип въвежданто на задължителна казарма е доста скъпо начинание – освен че трябва да храниш, поиш, настаниш, обучиш и снабдиш с оръжие известно количество млади хора, ти ги отнемаш от икономиката и образованието, където могат да са много по-полезни и да връщат добавена стойност в обществото.
Но нека приемем за момент, че задължителната казарма е възможна. За да получите представа какво евентуално можете да очаквате от нея, ще ви разкажа малко приключения оттам, и то само по хигиената от далечните 1988-1990 г.
(Ако сте гнусливи, можете да спрете да четете тук.)
Наскоро моя приятел Стойчо реши да се позабавлява и зададе въпроса – а с какво се миеха чиниите в нашето елитно и секретно поделение, наброяващо близо 1000 души?
По принцип хигиената е едно от нещата, с която всяка армия на света се гордее, защото има пряка връзка между лошата боеспособност и лошата хигиена – едното води до другото.
В първите дни от престоя ни в казармата през септември 1988 г., признавам, не можех да хапна нито хапка от иначе поносимата за казармата храна (новобранците в нашето поделение ги „глезеха“ в първите 1-2 седмици, за да могат да попривикнат на военния живот).
Защо така?
Първо, умивалните на входа на столовата не работеха и всички войници бяха задължени под строй да изплакват ръцете си с отвратително смърдящ хлорен разтвор, който църцореше от бял бидон с пластмасов чучур точно пред входа на трапезарията. На бидона бдеше дежурен старшина или офицер, който оглеждаше ръцете на войската. Бързо открихме, че въпреки евентуалния санитарен ефект е по-добре да избягваме тази процедура, за да не ни смърдят ръцете на хлор по време на обяда, така че гледахме да минимизираме процедурата.
Вътре в трапезарията не беше много по-добре. Още от вратата лъхваше такава миризма на застояла манджа, в пъти по-зле от подобната неизкоренима миризма, която може би помните от студентските и ученическите столове по онова време. В комбинация със смърдящите на хлор ръце, плюс мушамите, за които ще стане дума по–долу, и с притесненията от непознатата обстановка, поне при мен доведоха до ефекта, че няколко дена едва слагах по нещо в устата си.
А чиниите се миеха с… прах за пране. Който беше забранен иначе за ползване от войниците за други цели. Дрехите си перяхме със сапун, обикновено който сами си купувахме, или със сапун МНО (зелен сапун с инициалите на Министерството на народната отбрана), който ни отпускаха от време на време. Естествено, всеки си переше дрехите отделно и със студена вода (не е много ефективно, но е възпитателно, като хиляди други занимания там). От зимната униформа, т.нар „въшкарник“, втори комплект нямахме. Тоест, ако не си достатъчно изобретателен, така че да ги изпереш и изсушиш, можеш от 1 октомври до 1 май да си носиш едни и същи дрехи, които постепенно се напояват с прах, мазнини и миризми… (сами си го представете).
За чиниите:
Поделението беше за около 1000 човека, което значи, че от дежурните по миялно след закуска трябва да се измият поне 2000 чинии от алпака (неръждаема ламарина). В едната се сервираше чаят, а в другата се сипваше закуската. Чаят, естествено, се пиеше с лъжицата, с която се мажеше филията, но това е за друга история. На обяд чиниите бяха три на човек, а за вечеря – 2.
Чиниите влизаха една в друга и се събираха на огромни метални колони, които се складираха в единия край на миялното помещение. Миялното имаше 6 (или бяха може би 8) вани от неръждаема стомана в центъра. Първите две вани от края се пълнеха с гореща вода, в която се сипваше прах за пране (в миялното въобще нямаше студена вода!), където се нареждаха колоните с безкрайното количество мръсни чинии. От тях си взимаш купчина чинии, например 50, и си ги слагаш в някоя от другите вани, която е пълна догоре с гореща вода с прах за пране.
Същинското миене – вадиш чинията от ваната, правиш едно движение с гъбата от едната страна, едно движение с гъбата от другата, обръщаш чинията два пъти на водата и я мяташ в последната вана, пълна с чиста вода, където чиниите се изплакват. Накрая седи още един войник, който събира чистите чинии от ваната за изплакване и ги реди на колони по 50.
Ако сте се опитвали да измиете наведнъж по 3000 чинии, много бързо стигате до извода, че тайната е в максималното поставяне на процеса върху научната основа на поточната линия и тъй като процесът не е особено високотехнологичен (макар че дунапренът и прахът за пране са сравнително модерни изобретения), действията приличат на английска манифактура от началото на XIX век, в която всяко движение е внимателно премерено и автоматизирано, така че се стига до наистина впечатляващо бързодействие, така че между яденетата да ви остане някаква почивка.
Тъй като процесът е твърде „оптимизиран“ откъм време, случвало ми се е да намеря в чистите чинии две чинии, добре слепени от пресования между тях боб.
В последните две вани се миеха тавите и баките (тенджерите). Там се изискваха доста повече усилия, вода, прах и търкане, тъй като по тавите оставаше доста засъхнало и загоряло. Отделно, тавите трябваше първо добре да се почистят от остатъците от ядене. Тавите много цапаха и който беше разпределен на тях, изтегляше късата клечка (в първото ми дежурство по кухня това бях аз;)), но в крайна сметка и на тях им се намираше цаката.
Масите в столовата бяха покрити с еднакви карирани мушами, които се бършеха след всяко хранене. Обърнахте внимание на глагола, нали? Бършат се, не се мият. Дунапренените гъбички са абсолютно неприложими в тази ситуация, защото много бързо се превръщат в мазни топки. При нас мушамите се бършеха с филии хляб, които после заедно с останалата помия от кухнята и остатъците от тавите заминаваха на сметището. Част от помията отиваше за храна на прасетата в поделението (имахме такива), част се утилизираше от старшини и офицери, които идваха до поделението с кола с ремарке и мръсни мазни бидони, в които си пресипваха помия за тях си. Вероятно и те хранеха прасенца за лични нужди.
Понеже времето за почистване е ограничено, а филията с хляб все пак има по–крехка консистенция от дунапренената гъба и от нея падат трохи, които после трябва да се метат, масите се бършат само отгоре. Това означава, че докато ядеш, не трябва да си опираш ръкавите на масата, защото иначе ръкавите стават на черни черти от мръсната мазнина, която се трупа току под ръба на масата върху мушамата. Няма време, а и средства за по-сериозно почистване на масите.
Веднъж годишно масите и мушамите се изкарват навън, трапезарията се мие с маркуч и сапун, с маркуч и сапун се мият и масите и мушамите, които се вадят навън на двора. След това се нареждат обратно в трапезарията… до догодина.
В спалните корпуси нямахме топла вода, само студена. В нашата рота, който иска да се къпе всеки ден – има на разположение вана и гумен маркуч с ледена вода. През лятото всеки ден се къпех на тая инсталация, включително и главата (и аз не мога да си повярвам сега, но така беше).
Добра идея е всеки ден хубавичко да си миеш врата, защото всяка сутрин трябва да зашиваш нова чиста бяла якичка на униформата, която всеки ден ти я проверяват.
Официалното къпане се падаше веднъж седмично. Ако нямаш джапанки (повечето нямат – няма къде да ги държиш) влизаш в банята с чехлите от спалното. Чехлите ще изсъхнат за едно денонощие, тъй че е проблемът е преодолим. Къпането е единственото време, когато имахме достъп до топла вода, което значи, че тогава и перяхме. Бельото най-лесно се пере върху себе си. Тоест под душа влизаш с гащите и тениската и ги сапунисваш както са си върху тебе. След това изпираш другите неща, които носиш със себе си. Не переш много, защото и бездруго сменяш само един чифт бельо през седмицата (а резервен няма къде да държиш ;).
Необикновено чисти излизаме от банята. След това трябва да намерим място да си прострем прането. Простори естествено няма, дрехите се простират на таблите на леглата.
Друг хигиенен аспект са партенките. Партенките са меки парчета плат – памучно хасе, които се използват вместо чорапи.
Предимствата са следните – могат да се носят цяла седмица и повече, без да се вмиришат (огромно предимство!), стига човек да се научи как се слагат. Необходими са около 10 мин. да се научиш, а за седмица-две започваш да го правиш достатъчно бързо и качествено, без да ти излизат пришки по краката. Прибираш се вечерно време, слагаш си партенките върху обувките, те изсъхват и могат да се носят още няколко дни.
За да спят нормално 80 човека в едно помещение, необходимо е вечерно време всички да си мият краката със сапун. Новобранците се опитват понякога да пропускат това супер полезно упражнение, затова някой от старите кучета бди на входа на спалното и гледа новобранците в краката. На съмнителните им се проверяват джапанките и чехлите. Ако са подозрително сухи, упражнението се повтаря…
Ще прекратя разказа и само искам да ви кажа, че ако на хигиената във всеобщата казарма трябва да се гледа сериозно, то и инвестициите в нея трябва да са сериозни. А сега си представете какви средства трябват за останалите аспекти от живота на войника, които не са толкова „елементарни“, така че хем здравето му да е наред, хем да е боеспособен, хем да е достатъчно „задоволен“.
Може би първо трябва да се почерпи малко израелски опит, където всеобщата казарма е превърната в съвременна наука.
Ясно е, че предложението за връщането на всеобщата казарма е безобразен популизъм, който трябва да гъделичка носталгичните струни у по-възрастното поколение и особено у тази му част, която е носила униформа в известен период на живота си.
