Мария Спирова е остро перо в журналистическата си дейност, но освен това тя пише прекрасни фейлетони, които искаме да представим в рубриката ни „Записки от потъващия остров“.
Приятно четене.
Лондон, станция Силвър Стрийт, 21:44 часа.
Надземната железница тук клони към небесна – стръмно, космически тъмно стълбище дели всеки слязъл от влака от земната повърхност.
Пухкавата португалка, под чието командване се намират тежковозна бебешка количка с близначета, четиригодишно пешо момченце и денк с размерите на хладилник, е разстановила на перона и се мръщи на стълбището като Ханибал, който пресмята колко слона ще му умрат, докато превали Алпите.
– Госпожо, да Ви помогна? – питам аз.
Жената грейва насреща ми, вдига денка със засилка и го стоварва връз мен, без по никой начин да убие инерцията. Ямаец на средна възраст ме прихваща под мишниците миг преди да се срина на релсите, пометена от всичката здраво опакована покъщнина на госпожата.
– Оставете на мен – усмихва се той.
Португалката мигом се възползва от свободните ресурси и този път ми връчва момченцето, което, за щастие, не тежи толкова (…Aма пък много артистично дете излезе. Ще ми се да разполагаше с повече пастели и по-малко сополи за творчеството си, но тази блуза без друго ми беше омръзнала…)
Двама напети кипърски турци се явяват тъкмо навреме и понасят ценния близнашки товар по стълбите, гугукайки весело на бебетата.
Сама и величествена в ариергарда на процесията, Португалката въздиша, пали цигара и зашляпва надолу след домочадието и свитата си.
Можете да прочетете другите произведения от „Записки от потъващия остров“:
Неочакван сблъсък на метростанция Глостър Роуд
Часовникарят и неговите антики
Сутрешна алилуя: Наеми имигрант, спаси наемател
