SHARE

„Какво представлява комунистическата голяма правда? Не е ли тя недвусмислен превод на закона на джунглата: „Всеки има право толкова, колкото е силен“?“ Есето е прочетено по „Дойче Веле“ през 70-те години на ХХ век.

Изглежда, че идеологическата пропагандна машина на тоталитарния комунизъм работи в повтарящи се неизменни кръгове, които напомнят свиренето на развалена грамофонна плоча. Еднообразно повтаряне на едни и същи идеи, на едни и същи похвати, на едни и същи трикове. Никакво развитие, никакво търсене, никакво отклонение от уморено предъвквани и преживени догми. Колко странно и същевременно тревожно е, че мислене, което не е напреднало нито сантиметър в каквато и да е посока, продължава да се нарича прогресивно и да настоява, че има място в модерен, бързо развиващ се свят. Човек има чувството, че партийните идеолози и пропагандисти не са в състояние да измислят нищо ново и цялата им дейност е да се ровят в миналото и да го преписват, да измъкват от историческия боклук стари негодни оръжия и да ги ползват отново просто защото няма какво друго да държат в ръцете си.

След активирането на т.нар. „Борба за мир“, която има толкова общо с мира, колкото огънят с водата, след подновените дандании за всевалидността на пролетарския интернационализъм, за вечна вярност към СССР, след кампанията да се убеждават гражданите от Източна Европа, че се радвали на най-големите човешки права и свободи, сега още една стара песен от репертоара на развалената плоча бе подета от някои български средства за масова информация.

Както в най-щастливите времена на любимия ни вожд и учител, другаря Сталин, другарите пропагандисти заговориха за противопоставянето на голямата и малката правда в социалистическото общество. Многозначителното в случая е, че изваждането на тези две стари понятия на бял свят тъкмо сега съвпада явно с голямата кампания на западните демокрации за повсеместно зачитане на човешките права из цял свят. Не е трудно да се види, че правата на отделния човек в тоталитарния комунизъм са поставени в лагера на малката правда.

Голямата правда, точно както преди 30 години, представлява каузата на партията, на т.нар. социалистическо общество, на строителството на комунизма.

Всяко общество, в даден момент и при дадени обстоятелства, изисква от своите членове в името на общия интерес да подчинят своите лични интереси. При бедствено положение – война, тежка икономическа криза и други – общите интереси на дадена страна или народ са били изтъквани над отделните интереси, т.е. голямата правда е получавала известно предимство спрямо малката правда.

Но в комунистическия свят нещата стоят съвсем различно. Както в почти всяко друго отношение, съдържанието на понятията е напълно изопачено. Голямата правда не изразява интересите на цялото общество, а само на ограничена част от него. Тя не е определена от времето и конкретните събития, а представлява повече или по-малко абстрактна догма, използвана като повод за постоянно лишаване на отделния човек от неговата малка правда. Докато във всички други общества голямата правда се е явявала в значителна степен в най-хармонично отношение с множеството малки правди, често пъти просто ги е сумирала и обобщавала, в комунистическото общество тя формално им е противопоставена. Докато голямата правда на другите човешки общества никога не влиза в конфликт с основните принципи за човешки права и хуманност (дори ако това понякога е чиста демагогия), комунистическото понятие за нея се базира главно на погазването на човешките права и неуважение на хуманността.

Когато новите български автори говорят за голямата правда, иска ми се да ги запитам какво имат предвид. Ако това са интересите на партията, веднага бих запитал кой дефинира тези интереси – нуждите на България, нуждите на социализма, щастието на пролетариата или пък текущата партийна политика? И каква е гаранцията, че дефиницията на голямата правда не е сбъркана, както се отчете през 1956 година? Много се съмнявам дали и най-добросъвестните партийни пропагандисти биха могли да отговорят честно и искрено на тези въпроси.

Защото от идването на комунизма на власт и в СССР, и в България голямата правда, в името на която са били пожертвани милиони малки правди, идеологически е представлявала задгробния живот, а практически се е определяла от инстинкта за самосъхранение на властващия диктатор. Ако погледнем цялото развитие на СССР, с всичките му положителни и отрицателни черти, ние не можем да си отговорим на един най-нормален въпрос: какво друго в това развитие е изисквало пожертвуването на малките правди на обикновените хора освен параноята, безскрупулността, властническата варварщина и духовната корупция плюс некадърността на властвуващата върхушка.

Нима наистина някой сериозно може да твърди, че индустриализацията и стопанският разцвет на страната задължително са изисквали ликвидирането на елементарните човешки права? Нима развитието на образованието и културата са били подпомогнати от насилствената идеологическа изолация? Нима верността и предаността на гражданите са се повишили под заплахата на лагери и затвори?

Ето че координатите на голямата правда в комунистическото общество са извънредно тесни. Вярно е, че техните идеологически екстраполации чезнат в небитието на бъдещото комунистическо общество, но нима някой има право на този свят да лишава който и да е човек от права, полагащи му се в неговия собствен живот, заради илюзорното щастие на хиляда и първия му прапраправнук?

Но аз искам да обърна внимание на друго различие при тълкуването на тази така неприятна фраза голямата правда. Да приемем все пак, че в България голямата правда се определя от интересите на строителството на комунизма, както поне се опитват да ни кажат другарите агитатори. Тогава не следва ли, че жертвите, които изисква тази правда, се отнасят до всички. И нещо повече, че онези, които имат по-високо обществено съзнание или заемат по-високи обществени служби, ще трябва да пожертвуват повече. Така например, когато голямата правда повелява повсеместни икономии, въздържан и скромен живот и строга отчетност, не е ли странно първият държавен ръководител да си строи фараонски дворец, а глезените синчета и дъщерички на колегите му да пилеят скъпоценната чужда валута за своите капризи? Не е ли много странно, когато голямата правда налага лишения на много хора, една малка група привилегировани граждани да живеят в най-провокиращ разкош? В името на какво милионите обикновени хора ще трябва да приемат наложените им ограничения и лишения? И в името на какво десетина хиляди властни хитреци ще бъдат освобождавани от тях? Струва ми се, че тази голяма комунистическа правда не изглежда много голяма.

Да продължим и в друго направление. Ако приемем, че най-висшите партийни и държавни ръководители са най-ревностните жреци в храма на голямата правда, би трябвало да се допусне, че те притежават и най-силно развито чувство за самокритичност, гражданска отговорност и честност; че милеейки за тази голяма правда, те с радост дават път на всички по-способни от тях, признават грешките си и с достойнство се оттеглят, което значи, че ние непрестанно наблюдаваме как нови хора сменят старите ръководители. Нима никога първият държавен ръководител не греши? Нима в цяла България повече от две десетилетия не се е появил някой по-способен от него?

Какво тогава представлява комунистическата голяма правда? Не е ли тя много недвусмислен превод на закона на джунглата: „Всеки има право толкова, колкото е силен“? Кой печели, кому служи тази голяма правда? И не е ли по-честно и по-справедливо, ако се нарече голяма неправда? Защото целият смисъл на голямата правда е да бъде оправдание на голямата неправда. Цинизмът, с който се пледира тази кауза, май няма равен на себе си в цялата човешка история. Косата ми настръхва всеки път, когато прочета финала на романа на Артур Кьостлер „Мрак по пладне“. Там се разкриват драмата и краят на един фанатичен комунист по време на чистките в СССР през трийсетте години. Героят отказва да направи исканите самопризнания. Но в един драматичен разговор следователят го заставя в името на голямата правда да пожертвува своята малка правда. Тъкмо защото хората знаели, че героят е чист и честен комунист, неговите самопризнания щели да дадат на партията ново и силно оръжие за борба с враговете. Фалшивото самопризнание се оказва пожертвуване на малката правда. И когато изтезаният докрай затворник прави това с илюзията, че собственият му позор наистина ще послужи на голямата правда, следователят цинично му казва, че е герой.

И точно този герой на Кьостлер, който вероятно е имал хиляди прототипи в сталинска Русия, ме кара да мисля за огромната отговорност на човек да се бори и защитава своята малка правда.

За разлика от обрисуваната дотук голяма правда в комунистическия свят малката правда на отделния човек е нещо много ясно и конкретно. Тя се състои във всички ония човешки права и свободи, които в дългата човешка история са кристализирали като неотделима част от човешкото достойнство и нравственост. Тук не говорим за малката правда на подлеца и мошеника, който оправдава деянията си с някакво негово си поправяне на обществената несправедливост, а за свещеното право на човек, който изпълнява задълженията си спрямо обществото и другите хора, за да има тяхното уважение.

Колко пъти в днешна България отделни хора биват заставяни да премълчават неща, които знаят, или случки, на които са били свидетели – в името на лъжата и размазването. Колко пъти отделни хора са били принуждавани да преглъщат огорчения и оскърбления, защото било протестът ще им навлече само бели на главите, било защото няма кой да ги чуе. Колко пъти на обикновени граждани, които нямат власт и връзки, се отричат ​​дори най-елементарни претенции за някаква мъничка правда, разбира се, в името на голямата правда. Колко пъти на ощетени и ограбени от несправедливости хора се казва, че те трябва да приемат това в името на нещо далеч по-значително.

„Ти, другарю, си прав, никой не оспорва това, но си прав за себе си. И от твоето малко място ти не виждаш нещата по-далече от носа си. Ако можеше да видиш, щеше да разбереш, че твоята малка правда не струва две пари пред нашата голяма правда“ – това бяха думи, които поне аз слушах в течение на много години.

През цялото това време голямата правда беше знамето, под което се извършваха най-крещящи неправди, злодейства, предателства, убийства. Хора оправдаваха нечистите си съвести и престъпленията си с това, че бяха служили на голямата правда. Често пъти в нейно име се извършваха напълно противоположни, отричащи се действия, където изпълнителите прехвърляха всяка отговорност върху каузата. Така голямата правда, която изяде и унищожи толкова много истински малки правди, която отне на хората спокойствието, сигурността, любовта, себеуважението, достойнството, братството, почтената взаимност, се оказа в последна сметка вулгарна измислица, копие на средновековните индулгенции за опрощаване на греховете.

Фактът, че българските средства за масова информация сега подемат отново поход срещу малката правда неслучайно съвпада с всеобщото световно раздвижване в защита правата на човека. Изглежда, че неостаряващите попове на голямата правда са силно обезпокоени от възможността много хора да предявят настоятелно исканията за своите малки правди. Защото малката правда за разлика от голямата не търси вината в митологията, нито пък се задоволява с обещания за задгробния живот. Малката правда изисква лична отговорност, конкретен и ясен отговор без никакви мъгляви и празни фразеологии.

Малката правда на всеки онеправдан гражданин пита: „Защо аз да не мога да казвам гласно това, което мисля? Защо да не мога да се движа свободно по света, когато и както искам? Защо аз ще се трудя най-честно и добросъвестно и ще живея в немотия, а хора, които едва ли са похванали работа през живота си, ще живеят на моя гръб? Защо да нямам право сам да ръководя живота си, щом като това не ще уврежда никому? И защо други ще подбират какво да чета, гледам и слушам, като че аз съм малоумник? Защо да нямам думата в работите на обществото, в което живея? Защо законите ще важат за такива като мене, а няма да важат за разни височества?“

Наистина много трудно е да се отговори на такива въпроси и затова се взимат всички мерки те да не бъдат зададени.

Автор: Георги Марков
Очеркът е препубликуван от сайта “Култура” където за първи път излиза със съдействието на г-н Любен Марков.

SHARE
Смислен прочит на събитията, които имат значение.