Преди 9 години започнах работа в Националната мрежата за децата. Тогава бяхме 24 организации в мрежата, а днес сме 150 организации, които работят с деца и със семейства. В организацията имахме двама човека, а днес сме 15. Положих големи усилия не само аз, но и моите колеги и всички хора от цялата страна, така че годишно цялата мрежа да помага на над 76000 деца и 13 000 семейства в нужда.
Преди да дойда в мрежата, също работех за децата и за семействата. Помня как в домовете за деца имаше 30 000 деца, а директорите на тези домове разполагаха с живота им и със съдбите им. Домовете бяха много, бяха претъпкани, бяха мръсни, а животът на децата кошмар. В тези домове имаше изтерзани деца и страдащи родители, които не можеха да си намерят децата, защото бяха премествани от дом в дом с едно телефонно обаждане. Още се виждам с някои млади хора, които бяха част от тази мрачна действителност. Някои от тях са успешни хора, а други ги виждам на улицата или чувам, че са били в затвори или са в психиатрични клиники. Заедно с приятели и колеги се борихме тогава държавата ни да има системата за закрила на детето, която да помага и да работи за децата и семействата. Успяхме и постигнахме целта, имахме системата за закрила на детето и Закона за закрила на детето.
Днес обаче тази система за закрила на детето не ми харесва както на мен, така и на всички други, с които работихме, за да я има.
Та през тези 9 години ние натискаме правителствата на България да оправят тази система, да бъдат по-подготвени социалните работници, да развиват по-добре услугите за семейството и детето. Да има помощ към бедните семейства, образованието да е по-полезно за децата ни и да не бъде скучно, да имаме детска болница в България – защото само ние в Европа нямаме; да спрем разпитите на децата, които са бити, изнасилвани и тормозени от възрастни, така че полицаите съдиите и прокурорите да не ги разпитват по 7-8 пъти и те да преживяват травмата на насилието при всеки разпит. Децата, които са избягали от вкъщи, да не се третират като престъпници, да има повече места в детските градини, да се подкрепят родители с малки бебета, да се ограничи хазартът сред децата и младите… и още много други теми, за които се застъпваме пред държавата и нейните институции. За всичко това ние не сме получили една стотинка от държава и всичко това е правено от дарения и проекти, които всеки ден полагаме неимоверни усилия да осигурим, за да продължим да работим. Всеки лев се знае от къде е и за какво е. И всичко това, за да ходим по министерства и агенции и да се караме, да настояваме, да пишем, да предлагаме, да убеждаваме – в името на по-добрия живот на децата.
Днес, след 9 години, като че ли всичко това е нямало смисъл и е сведено и изкривено от тролове и ботове. До това, че ще станем като Норвегия (каквато и да е Норвегия), че ще ни вземат децата и че да посиниш детето си е нормален начин да го възпиташ. А проблемите на българските деца продължават да си стоят и на тези битите, бедните и нещастните няма кой да помага. Днес ни се налага да се борим срещу фалшивите новини за детето и семейството… А защо трябва да правим това, след като и сега и в този момент има деца, на които трябва да помагаме? Питам се къде сбъркахме, че днес ми се налага да работя срещу дезинформацията, а всъщност това, което искам, е да продължавам да помагам на децата и на семействата да живеем по-добре в тази страна! Да сме модерна държава и да работим за просперитета й като родители и граждани.
Това една организация или дори обединение от организации като мрежата за децата едва ли може да постигне – не и когато държавата е в разпад, институциите не поемат отговорност и дори бягат от нея. Когато политическите партии гонят електоралните гласове чрез популистки изказвания и лесно изместват темата от апартаментите и къщите за гости с темата за детето, защото така е по-удобно и печелившо за тях. Непосилно е за една организация да се противопостави сама на една цяла съдебна система, която е нереформирана и пълна със зависимости. Непосилно е и за една организация да се справи с външните атаки и вмешателствата на големите държави, както и на глобалната стратегия на религиозни организации, които искат да променят световния ред и да върнем Светата инквизиция от Средновековието, а човешките права и правата на детето да бъдат премахнати.
Това обаче, което е по силите на една организация, е да не се предава и да продължава! Все едно е дали ще има стратегия или не, защото ние сме тук и ще продължим! Аз лично няма да се предам, защото каузата, в която вярвам, е да променяме държавата и защото вярваме, че промяната в едно дете променя България! Няма да се предадем!
Препубликуваме от Фейсбук
