Халед Диаб е белгийски журналист от египетски произход в Йерусалим. За New York Times той разобличава пропагандата на религиозните екстремисти, че ислямският халифат трябва да бъде основан върху шериатското право. Напротив – историята показва точно обратното.
Джихадистките бунтовници от ДАЕШ, или както в последно време предпочитат да бъдат наричани – „Ислямска държава“, имат за цел възстановяването на халифата. Исторически, това е ислямска държава, управлявана от лидер едновременно с политически и религиозен авторитет и се отнася за различни мюсюлмански империи, които се появяват след времето на Пророка Мохамед. От седми век насам халифът е – буквално – „наследник“.
Проблемът с този нов халифат е, че е извън историята, най-меко казано.
Абасидският халифат например, който се установява от 750 до 1258 г., е впечатляващо динамична и разнородна империя. С център в Багдад, разположен непосредствено до окупираната от ДАЕШ голяма територия в Ирак, Абасидският халифат е на светлинни години от изостаналите кохорти на г-н Багдади. В апогея си обществото в Абасид се основава на мултикултурализъм, наука, иновации, образование и култура, които са в остър контраст с насилствения пуританизъм на ДАЕШ. Непочтителният дворцов поет на легендарния Халиф Харун ал-Рашид (около 763 – 809), Абу Нувас, не само списва оди за виното, но пише и еротични гей строфи, които биха накарали някой съвременен имам да се изчерви.
С фокус върху Байт ал-Хикма, „Къщата на мъдростта“ в Багдад, Абасидският халифат стига до значителен напредък в науката и математиката. Самите модерни научни методи са изобретени в Багдад от Ибн ал-Хайтам, който е наричан „първият истински учен“. С подобно изобилие от интелектуалци самият ислям не успява да избегне и суровия скептицизъм. Сирийският учен и рационалист Абу’л Ала ал-Ма’рри е предвестник на Ричард Докинс от XI в. с язвителните си оценки за религията. „Недейте просто да предполагате, че становищата на пророците са истина“, заявява той. „Свещените книги са такъв комплект от идилични приказки, какъвто всяка ера е могла да създаде и всъщност е създала.“
Именно тази толерантност към свободната мисъл, дори без да споменаваме и декадентността в двора на халифа, е провокирала ислямистките радикалисти да се се обръщат към една по-ранна ера, тази на Мохамед и на първите „наследници“. Но дори тези ранни Рашидун („правилно напътствани“) халифи не си приличат с джихадистката митология. Мохамед, „най-правилно напътстваният“ от всички, съставя изключително секуларен документ в лицето на Конституцията на Медина. Тя гласи, че мюсюлмани, евреи, християни и дори езичници имат равни политически и културни права – а това е много далеч от назидателното отношение на ДАЕШ дори към сунитите, които не практикуват тяхната марка ислям, а какво остава за шиитите, християните или за други малцинства.
Как се стига до тази идеологическа заблуда относно ислямисткия халифат?
В късния XIX век арабските националисти изпитват огромна възхита към западните общества и подканват сънародниците си мюсюлмани, според разказа на египетския реформатор Рифа’а ал-Тахтави, да „разберат какво е модерният свят“. Много от тях не само се възхищават на Европа и Америка, но и вярват на обещанията на Запада да им върне независимостта от Османската империя.
Първият сблъсък с реалността идва, когато Великобритания и Франция режат Близкия изток на парчета след Първата световна война. Разочаровани от старите сили, арабските интелектуалци се надяват, че САЩ, които все още не са навлезли в политиката на региона, ще успеят да влязат в ролята на освободител.
Но когато след Втората световна война Америка запълва празнотата, оставена от Франция и Британия, тя се държи подобно на имперските си предшественици. Тя избягва директно управление, но упражнява влияние чрез редица непопулярни автократи. Това води до трайно недоверие към западната демократична реторика.
Съществува и локален фактор. Провалът на революционния панарабизъм да изпълни утопичната си визия за ренесанс, обединение и свобода води до разочарование от секуларната политика. В същото време корупцията и подчинението на Запада от страна на консервативни, богати на петрол монарси, обръща много араби срещу традицонното уважение към управляващите фамилии.
От този многослоен провал, който често включва брутални репресии над опозицинерите на светската държава и над умерените ислямисти, се ражда нихилистичен фундаментализъм, който твърди, че съвременното арабско общество се е върнало към предислямското състояние на „Джахилия“ („време на невежеството“). Според тази идеология, единственият начин да се поправи това е да си обяви джихад не само срещу чуждите „неверници“, но и срещу самото арабско общество, за да се създаде „чиста“ ислямска държава – такава, каквато съществува единствено във въображението на модерните ислямски екстремисти. Тези ислямисти поставят грешна диагноза на симптомите на слабост и недоразвитост в съвременното арабско общество, заключвайки, че те са в резултат на отклонение от „чистия“ ислямски морал, сякаш правилната дължина на брадата и молитвата пет пъти дневно биха могли да заместят науката и образованието или дори да балансират глобалните неравенства.
Цялостното разрушение на унищожение на политическата, социалната и икономическата тъкан на Ирак, започнало с воденото от САЩ нашествие, създаде вакуум във властта и освободи пространство за подобни групи на „такфири“(обвиняващи други мюсюлмани в отстъпление от религията) – първо за „Ал Кайда“ и след това за по-радикалните ДАЕШ. Въпреки успехите на последните на бойното поле, подкрепата сред местното население за джихадистите не е особено голяма, нито пък желанието за включване в структурите им, известни със суровите си нрави – факт, подкрепен от бягството на 500 000 ужасени граждани от Мосул.
Дори и най-умереният модел, възприет от „Мюсюлманското братство“, въплътен в ислямистката мечта за трансгранично теократично управление, се радва на успех сред малцина араби. Миналата седмица мароканските жени изразиха недоволството си спрямо консервативния премиер Абделила Бенкиран, нахлувайки в парламента, въоражени с тигани, след като той заяви, че жените трябвало да си стоят вкъщи.
Вместо халифат, който да се управлява от произволно назначени халифи, управляван според строга интерпретация на шериата, милиони араби просто се стремят към мир, стабилност, достойнство, просперитет и демокрация. Три турбулентни години след арабските революции, хората все още имат скромната мечта някой ден да получат дела си от „хляб, свобода и социална справедливост“, както пишеше на плакатите от площад „Тахрир“.
